Чернобилската атомна централа избухва през 1986 г. и демонстрира отчаяните

Чернобилската атомна централа избухва през 1986 година и показва обезверените опити на Съюз на съветските социалистически републики да прикрие една от най-страховитите произшествия в историята на човечеството. Достатъчно е да обърнем внимание на статистиката, която ще ни покаже, че радиацията от двете атомни бомби над Япония не е даже близо до отровите, които се изпускат от реактора. Има единствено един проблем, това не е първата нуклеарна злополука на Съюз на съветските социалистически републики.

Чернобил е първата записана, тъй като радиационният облак скоро потегля като киста из цяла Европа, а малко по-късно ще се записва до всяка една точка на света. Тогава идва и по-интересният въпрос: има ли и други подобни  изцепки? Краткият отговор е: да. В идващите редове ще обърнем внимание на малко по-дългия и не би трябвало да забравяме, че има и една единствена аналогия в цялата история – Анатоли Дятлов участва и в двете повреди.

Радиационния случай в централата Красно Сормово в Нижни Новгород (тогава прочут единствено като Горки) ще притегли вниманието на властта. Това ще е един от многото прикрити атомни произшествия. На 18 януари 1970 година или близо 16 години преди Чернобил, по време на структурата на атомна подводница, инженерите ще създадат една съдбовна неточност. Кадри от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) идват, с цел да изчислят вредите и да засекретят събитието, което може да сложи изтока назад на картата, освен това не с особени позитиви.

По това време никой няма да признае, че сходен случай въобще е настъпвал. Тайната ще се пази повече от половин век, преди да се появи Александър Токарев – публицист от NN.RU, който има опция да приказва с някои от оживелите. Разсекретяването на документи продължава да става изключително постепенно, някои в никакъв случай не излизат на бял свят. Времето не е на страната на тези, които е трябвало да се пазят, а радиацията в никакъв случай не пита за истината, тя прави това, което постоянно е правила – убива.

Град Горки е един от секретните градове, които въобще не съществуват на картата. Корабостроителницата на Красно Сормово е една от водещите в производството на бойна техника. През януари 1970 година даже тя е затворена и защитавана строго, откакто Съюз на съветските социалистически републики слага началото на атомната си стратегия. Малко по-рано Съединени американски щати към този момент са показали своите атомни подводници – способни да плават със седмици, без да се постанова даже да се демонстрират на брега, затова изтока би трябвало да бързо да навакса и да има еквивалент на това оръжие.

Проблемът е, че когато работата би трябвало да се извършва бързо, тя не постоянно може да носи същото качество. Някъде там, на десния бряг на Волга, Съюз на съветските социалистически републики влага милиони, с цел да приключи своя Проект 670 Скат. Това е нуклеарна военна подводница с номер К-320. В две прилежащи кревати се създават и К-302 „ Сом “ и К-308 „ Сомга “.

Цивилните знаят, че в този цех се създават лодки за комерсиално корабоплаване, както и кораби за комерсиалния флот. Параванът дълго време се счита за сполучлив, само че действително е фабрика за бойни машини. От тук излиза първата дизелова подводница „ Комсомолец “, а след нея стартира и всеобщото произвеждане. Ядрените подводници стартират да се създават през 1967 година и не всички имат толкоз огромен триумф – К-19 е една от тях.

До 2005 година заводът продължава да работи по проект, като за целия си интервал е съумял да сътвори 37 нуклеарни подводница. Странното е, че точно това е фабриката, която създава Т-34 и по време на Втората Световна война е бомбардирана безмилостно. След това я префасонират на фабрика за кораби.

Проблемът е, че планът би трябвало да бъде приключен за тъкмо три месеца. С наближаването на всяка една годишнина в календара на Съветския водач, всяка една фабрика не просто желае да впечатли с прогрес, изплатен по-късно в награди, само че и да потвърди своята вярна работа. В този случай се чества 100-тната годишнина от раждането на Владимир Ленин. В завода фантазията на всички е да дават на огромния празник и едно от най-смъртоносните оръжия на Съюз на съветските социалистически републики, което умерено ще може да обезврежда огромния зложелател – Съединени американски щати.

Никой обаче не споделя, че действително по това време Съединени американски щати към този момент има 7 нуклеарни подводници и продължава да работи с големи темпове в тази тенденция. Поставянето на нуклеарен реактор в подводница е много комплицирана задача. Въпросната система би трябвало да работи устойчиво и да устоя на голямото налягане. Във въпросния ден стартира тестване на хидравличните системи на първата верига на реактора. За задачата би трябвало да се разбере дали нуклеарния реактор може да издържи налягане от 250 атмосфери.

При сполучливи проби, реакторът може да оперира и в бойни обстановки, а това ще е още една добра вест. При сглобяването на една подводна лодка е належащо целият развой да бъде събран на едно място. Всичко би трябвало да се инспектира, освен от реактора, само че и от всички набавени елементи. В Горки голяма част от арсенала се доставя от други градове. Никой не може да направи проби, заради простата причина, че подводницата към момента стои на своите платформи.

За стартирането на плавателния съд се желае позволение от Москва, стартира изпускането на околните язовири, с цел да се качи равнището и по-късно подводницата или кораба се изнасят в намерено море, където да бъдат пуснати. Около 9 и 30 сутринта има 156 души в работилницата. За да се направи тази суха подготовка, плавателния съд се херметизира и стартират тестванията на реактора. Трима души от екипа – Николай Лисов, Вячеслав Горокхов и Николай Помозов се намират покрай реактора.

При осъществяването на задачата, провеждана доста пъти с други подводници, всеки един знае къде тъкмо би трябвало да бъде. Секретната интервенция е съумяла да откри най-хубавите в тази промишленост и да ги събере на едно място. Според изчисленията на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), процентната неточност на целия състав е свалена до безспорната нула, само че откакто четете тези редове, явно не е по този начин.

Реакторът се зарежда с ураниево гориво. Металните прътове за съкращаване на мощността би трябвало да се слагат преди този момент. По време на превоза на реактора, който постоянно се доставя празен, техниците в другия цех слагат пластмасови, които да играят ролята на отбрана при превоза. В деня на зареждането, техниците не са заменили всички, а са оставили някои от транспортните непосредствено в реактора. Нещо още по-страшно е, че прътовете за монтаж се намират тъкмо до реактора, само че никой не ги вижда.

Само 5 минути след пълненето с уран в завода се бие паника. Зареждането на реактора е станало малко по-рано и той бързо е почнал да работи на цялостни обороти. Под налягането на водата, пластмасовите тапи стартират да се изстрелват една след друга. Водата доближава до урана и стартира да реагира. Налягането на водата продължава да надвишава сериозните стойности на реактора и следва хидравлична детонация.

Мощността на гърмежа съумява да скъса контролните прътове, мощността е толкоз висока, че те изхвърчат и пробиват тавана на фабриката. Според оживелите, потопените в уран прътове ще бъдат открити няколко месеца по-късно, когато снегът се е разтопил. До тогава радиацията към този момент е свършила своето. Водата в реактора, изоставайки от масата на металния кол, съумява да се издигне на височина от 60 метра, пръскайки радиоактивни частици на всички места. Необходими са 15 секунди, преди да се задейства автоматизираната отбрана от по-жестока детонация. Реакторът е развален и изключен. Механиците, които се намират в завода, към този момент са с съдбовна доза облъчване. След обзор на всички потърпевши, болничното заведение в Москва – единствената за лекуване на лъчеви заболявания – ще ги приюти незабавно и ще търси метод да ги избавя. Около 16 години по-късно там ще отидат и пожарникарите от Припят, които нямат никаква визия какво са гасили.

Тримата железари, които са били в епицентъра на детонацията, умират до месец. След тях идва и боцман Иван Коркин, той се бори с радиацията още три месеца. Сердюк, Сорокин и Горев прекарват четири месеца в болничното заведение и оцеляват. Още към 150 индивида получават висока доза радиация. Всички останали са записани с висока до междинна доза. Реакцията на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) е моментална и случая се прикрива в продължение на 25 години. За страдание вредите не са единствено за служащите. Изсипаната радиация е съумяла да вземе живота на повече от хиляди души по-късно.

Още в самото начало радиото резервира безспорна тишина по тематиката. Вестниците също не пишат нищо. Служителите от завода, които са на ясно със случилото се, би трябвало да подпишат съглашение за загадка. Забранено е да се приказва за случилото се с другари. Заплахата за уволняване и затвор ще стартират да се появяват все по-сериозно. Голямата покруса за източния блок е, че информацията се споделя в „ Гласът на Америка “ – вражеска радиостанция, която освен има информация за работата на завода, само че и знае какво тъкмо се е случило.

По това време останалите радио станции в Европа нямат такива данни, откакто употребяват главния информативен поток. Веднага изтока дава отговор, че няма нищо сходно и доказателства липсват. Архивът не пази нито един документ или доклад от въпросните дейности. Основната информация на елиминаторните по-късно е непокътната под формата на показания. Над 200 души ще отидат в Москва за лекуване от лъчева болест. Мнозина ще се връщат в резултат на още доста проблеми и главоболия.

През 1970 година Витали Войтенко работи в същия цех като инженер. Той прави последните проби на системите и след случая е измежду доброволците, които желаят да изчистят. Години по-късно, когато секретността се подвига, той ще сътвори януарски екип на всички 70 ликвидатора и ще бъде шеф на същото бюро. Войтенко действително схваща истината за случая на третия ден от събирането на оживелите. Преди това на служащите им е неразрешено да приказват или да влизат в централата.

На идващия ден след детонацията всички чиновници са изпратени назад вкъщи си. Теми като радиация и лъчева болест, не могат да се разясняват. Виктор Кашин е млад инженер в същия цех, който се занимава точно с реактори. Той е един от първите, които осъзнават какво се случва и бързо поучава всички да бягат по-далече. След няколко часа е извикан и уволнен мигновено. Изпратен е да работи в бюрото за пробна механика, само че по-късно получава билет за Далечния Изток, където никой не знае с какво ще се занимава.

Според ликвидаторите и тяхната история, малко на брой са знаели за заплахата от радиацията. След към 3 дни от случая, повече от 3 хиляди души напущат фабриката. Никой не споделя нищо на града, изключително за надвисналата заплаха. Липсват предупредителни сирени. Сценарият ще се повтори още веднъж в Чернобил, само че този път магнитудът на повредата няма да може да бъде затулен толкоз елементарно.

Първите изпратени за разпродажба не са военните, а електротехници и пожарникари. Четирима млади инженери са изпратени да преведат в редовност реактора и самата подводница. Няколко пожарникарски бригади би трябвало да изгасят пожарите, с цел да се възвърне работата. Никой няма даже нужното защитно облекло. След към час идва и военната радиационна група, която би трябвало да обезврежда опасността. Неин началник е лейтенант Валенти Днепровски.

Избрани са 20 доброволци, които да стартират да мерят радиационния декор и са изпратени в разнообразни територии. Военните се насочват към реактора. В този миг нямат защитно облекло и влизат със общоприетите си униформи. Предоставени са им защитни костюми за химическа офанзива, които нямат нищо общо с радиацията. Валентин има тапия по радиофизични науки и доста добре осъзнава какво ще се случи с него.

Никога не спори за нареждането. През идващите години всички негови помощници ще умрат един след различен. На 19 януари идва и специфична комисия, която да откри какво се е случило. Сред тях е и учен Александров – основателят на реактора. Поредната осъществена нелепост е, че комисията желае да влезе в завода, запечатан по-рано от пожарникарите. В рамките дневно и половина, радиоактивния прахуляк се е натрупал във въздуха и при отварянето на вратите, той потегля самоуверено към града.

Повечето идват в работните си облекла и даже не се пробват да се преоблекат. Едва след седмица излиза наяве, че снегът, който вали, е радиоактивен. Части от него ще се изсипят във Волга и ще продължат да се носят из Русия. На 20 януари Александров и Михаил Юриев – шефа на завода – ще се срещнат с Борис Бутома – секретарят на комитета за корабостроене. Изпратени са 18 доброволеца, които би трябвало да бъдат образец за изчистване на отломките, с цел да се доближи до реактора. По-голямото безумство е, че те не се пробват да затворят или запечатат завода, а да го изчистят и да приключат работата по плавателния съд на време.

Повечето влизат след чаша водка, тъй като това било предложено от лекари – действително няма никаква връзка сред алкохола и радиацията. През идващите няколко дни единствено трима души ще оцелеят. След първите 18 души са изпратени още 1000 служащия. Радиоактивния прахуляк се чисти благодарение на метли и парцали. Заразената вода отива непосредствено в реката. Всички работят в червени и жълти зони за 2 до 4 часа. По това време има постоянно дозировчик, който да ревизира равнището на радиация. След всяко почистване, служащите минават през подробно разчистване. За всеки направен ден, страната заплаща сумата от 50 рубли.

Алкохолът е безвъзмезден. Александров си спомня, че водка има в столовата, има в коридорите, има даже в тоалетните. Няма бутилки, непосредствено се налива в 3-литрови буркани. Всички вярвали, че алкохолът защищава от радиацията. Единствената помощ е, че съумява да притъпи чувството за сигурна гибел. Работата по почистването продължава до 26 април 1970 година Няколко дни по-късно, ликвидаторите влизат в подводницата и стартират да чистят и нея. Инженерите сменят остарелия реактор с нов.

Работата приключва навръх 100-та годишнина на великия водач. Подводница К-302, която се създава в прилежащия цех е подготвена на време и пусната незабавно в употреба. К-320 е пусната през идната година, само че с нов реактор. Директорът Михаил Юриев получава премия „ Герой на социалистическия труд “ и по-късно взима „ Орден на Ленин “. Усилията на служащите не са толкоз добре оценени. Някои умират в пъклен страдания, други съумяват да получат някаква премия за напъните си.

Лейтенант Днепровски получава премията „ Герой на Съветския съюз “ и отхвърля да се подпише на документа. Причината е, че вижда в листата голям брой офицери, които не са работили в алените зони. Той ще бъде и първият човек, който е изключен от листата с наградените. Неговите служащи също не получават награди.

Жителите на града схващат, че има някакво заразяване на водата от близкия контейнер. След това в късната пролет идва време за къпане, само че управляващите не разрешават плуването и взимането на вода, тъй като може да избухне холера. Вестниците не престават да предизвестяват и през идващите месеци. През същата година в Грузия има зараза от холера. Заразата съумява да стигне до Крим, Одеса и Астрахан. В Горки няма никаква холера, само че има задоволително добра причина да се заложи точно на нея.

Първият път, когато се заговаря за този случай е през 1992 година Министерството на защитата и флотата ще признае, че е имало сходен случай, който е седял с години измежду всички маркирани със знак „ Строго Секретно “. След рухването на режима и самите ликвидатори ще признаят какво се е случвало. Веднага след Чернобил ще стане ясно, че доста публицисти се пробват да открият някаква информация за други произшествия, само че Горки е задоволително предпазен.

Поне през 1991 година ликвидаторите от Чернобил получават някакво самопризнание. Хората в завода не получават нищо. Дори и след рухването на режима няма някаква признателност, като че ли това в действителност не се е случвало. Дори и 50 години след самия случай, Путин в никакъв случай не обръща внимание на този случай. През 1995 година от този цех излиза последната подводница и по-късно стартира производството на търговски кораби. Съдбата на К320 е също толкоз тъжна. Подводницата се продава за скрап през 1994 година

Една занимателна история е, че въпросната може да се е озовала във притежание на компанията Pepsi, която в края на 80-те години подписва контракт със Съюз на съветските социалистически републики, че ще доставя своята напитка. Историята споделя, че за безалкохолното са изпратени 17 подводници, един крайцер, фрегата и разрушител. Не е ясно в какъв период са изпращани корабите, само че по това време Pepsi се трансформира в 7-та морска мощ на света.