Коя е най-голямата черна дупка във Вселената?
Черните дупки са едни от най-масивните единични обекти в Космоса, само че кой е най-големият действителен и какъв брой огромни могат да станат? Оказва се, че има теоретично ограничаване за размера на черните дупки - небесни обекти, чиято гравитация е толкоз мощна, че даже светлината не може да им избяга. А най-голямата непосредствено следена черна дупка с доказана маса е тъкмо към тази граница, написа Live Science.
Това страшилище, уместно наречено TON 618, тежи почти 40 милиарда слънчеви маси. TON 618 има радиус от над 1000 астрономически единици (AU), което значи, че в случай че черната дупка беше сложена в центъра на Слънчевата система, до момента в който стигнете до Плутон, ще бъдете на по-малко от 5% на пътя от центъра на черната дупка към нейния борд.
За благополучие TON 618 се намира на към 18,2 милиарда светлинни години от Земята, на границата сред съзвездията Ловджийски кучета и Косите на Вероника. Астрономите я забелязали за първи път в проучване от 1957 година от обсерваторията Тонанцинтла в Мексико, само че не разбрали какво съставлява. Първоначално учените считали, че това е слаба синя звезда, само че наблюдения десетилетие по-късно разкрили, че астрономите са забелязали интензивна радиация от материала, падащ в гигантската черна дупка.
TON 618 зарежда квазар, един от най-ярките обекти в цялата Вселена със силата на 140 трилиона слънца. Квазарите черпят светлина от гравитационната сила на централната черна дупка. Материалът към черната дупка попада в нея, компресира се и се нагрява, освобождавайки големи количества радиация. Докато обособени събития като най-мощните свръхнови могат за малко да засенчат квазарите, те траят единствено няколко седмици. За разлика от тях квазарите могат да светят милиони години.
Въпреки това квазарите са толкоз надалеч, че се появяват единствено като бледи петна от забележима светлина даже в най-мощните телескопи и астрономите първо ги разкрили посредством техните мощни радиоизлъчвания. Квазарите в действителност са свръхмасивни черни дупки, които се хранят. Свръхмасивните черни дупки стават големи посредством композиция от обединение с други черни дупки и посредством непрекъснато хранене с околния материал.
Тази скорост на зареждане е това, което дефинира границата на размера на черна дупка. Тези галактически „ прахосмукачки " могат да употребяват толкоз доста материал за избран интервал от време. Когато материалът попадне в тях, той се нагрява и освобождава радиация (създавайки квазар), само че тази радиация загрява самия материал, предотвратявайки бързото му рухване в черната дупка.
Тази саморегулация не разрешава на черните дупки да порастват прекомерно бързо. Астрономите могат да изчислят оптималната маса на черна дупка, като вземат тази скорост на зареждане и я умножат по известната възраст на Вселената, давайки приблизителна оптималната маса от към 50 милиарда слънчеви маси.
Това обаче е единствено приблизителна оценка. Може да има други, по-екзотични способи за основаване на огромни черни дупки, като да вземем за пример от директния колапс на огромни купчини тъмна материя в ранната Вселена. Така че е допустимо да има още по-масивни черни дупки.
Това страшилище, уместно наречено TON 618, тежи почти 40 милиарда слънчеви маси. TON 618 има радиус от над 1000 астрономически единици (AU), което значи, че в случай че черната дупка беше сложена в центъра на Слънчевата система, до момента в който стигнете до Плутон, ще бъдете на по-малко от 5% на пътя от центъра на черната дупка към нейния борд.
За благополучие TON 618 се намира на към 18,2 милиарда светлинни години от Земята, на границата сред съзвездията Ловджийски кучета и Косите на Вероника. Астрономите я забелязали за първи път в проучване от 1957 година от обсерваторията Тонанцинтла в Мексико, само че не разбрали какво съставлява. Първоначално учените считали, че това е слаба синя звезда, само че наблюдения десетилетие по-късно разкрили, че астрономите са забелязали интензивна радиация от материала, падащ в гигантската черна дупка.
TON 618 зарежда квазар, един от най-ярките обекти в цялата Вселена със силата на 140 трилиона слънца. Квазарите черпят светлина от гравитационната сила на централната черна дупка. Материалът към черната дупка попада в нея, компресира се и се нагрява, освобождавайки големи количества радиация. Докато обособени събития като най-мощните свръхнови могат за малко да засенчат квазарите, те траят единствено няколко седмици. За разлика от тях квазарите могат да светят милиони години.
Въпреки това квазарите са толкоз надалеч, че се появяват единствено като бледи петна от забележима светлина даже в най-мощните телескопи и астрономите първо ги разкрили посредством техните мощни радиоизлъчвания. Квазарите в действителност са свръхмасивни черни дупки, които се хранят. Свръхмасивните черни дупки стават големи посредством композиция от обединение с други черни дупки и посредством непрекъснато хранене с околния материал.
Тази скорост на зареждане е това, което дефинира границата на размера на черна дупка. Тези галактически „ прахосмукачки " могат да употребяват толкоз доста материал за избран интервал от време. Когато материалът попадне в тях, той се нагрява и освобождава радиация (създавайки квазар), само че тази радиация загрява самия материал, предотвратявайки бързото му рухване в черната дупка.
Тази саморегулация не разрешава на черните дупки да порастват прекомерно бързо. Астрономите могат да изчислят оптималната маса на черна дупка, като вземат тази скорост на зареждане и я умножат по известната възраст на Вселената, давайки приблизителна оптималната маса от към 50 милиарда слънчеви маси.
Това обаче е единствено приблизителна оценка. Може да има други, по-екзотични способи за основаване на огромни черни дупки, като да вземем за пример от директния колапс на огромни купчини тъмна материя в ранната Вселена. Така че е допустимо да има още по-масивни черни дупки.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ