Какво всъщност разпространи Черната смърт
Черната гибел убива милиони в Европа сред 1347 и 1353 година А чумните епидемии на континента не престават чак до 19 век.
Един от най-често цитираните обстоятелства за този скръбен миг от историята ни е, че чумата се популяризира от плъховете; в някои елементи на света бактерията, която я предизвиква, Yersinia pestis, може дълготрайно да оцелее в дивите гризачи и техните бълхи. Това прави тези същества така наречен скотски „ резервоари “.
Европа може би в миналото е била хазаин на скотски резервоари, които са провокирали пандемиите. Но има сериозна опция заболяването да е импортирана и от Азия…
Кой от тези сюжети е същинският остава тематика на теоретичен спор дълго време.
Скорошно проучване, оповестено в Сборника на Националната академия на науките (PNAS), обаче демонстрира, че изискванията на околната среда в Европа биха попречили на чумата да оцелее за дълго в скотски резервоари.
Как тогава тя съумява да се задържи в Европа?
Проучването предлага две благоприятни условия. Първо, тя се вкарва още веднъж от азиатски резервоари. Второ, може да е имало краткосрочни или средносрочни, краткотрайни резервоари в Европа. Освен това има и трети вид, в който двата сюжета са взаимно подкрепящи се.
Всеки случай бързото разпространяване на Черната гибел и последвалите епидемии през идващите няколко века допускат, че постепенно движещите се плъхове може да не са изиграли сериозната роля в предаването на заболяването, която постоянно им се дава.
За да схванат дали чумата може да оцелее дълготрайно в скотски резервоари в Европа, изследвателите преглеждат фактори като характерности на почвата, климатични условия, видове терени и разновидности гризачи. Всеки от тези детайли наподобява въздейства върху задържането на заболяването в резервоарите: да вземем за пример, високите концентрации на някои детайли в почвата, като мед, желязо, магнезий, както и високото й рН (независимо дали е киселинно или алкално), по-ниските температури, по-голямата надморска височина и по-слабите превалявания наподобява благоприятстват развиването на устойчиви резервоари, макар че на този стадий не е изцяло ясно за какво.
Въз основа на сравнителният им разбор, е даже по-малко евентуално да са съществували резервоари на чума от диви гризачи в продължение на епохи.
В Централна Азия дълготрайни и непрекъснати резервоари може да са съществували от хилядолетия. Както подсказва антична ДНК и текстови доказателства, откакто чумата минава в Европа от Централна Азия, наподобява заражда краткосрочни или средносрочни контейнер в европейските диви гризачи. Най-вероятното място за това е било Централна Европа.
Въпреки това, защото локалните почвени и климатични условия не благоприятстват за дълготрайни и устойчиви резервоари, заболяването очевидно е трябвало да бъде наново импортирана, най-малко в някои случаи. Важно е, че двата сюжета не се изключват взаимно.
За да добием по-дълбок взор върху ролята на плъховете в разпространяването на чумата в Европа, можем да съпоставим разнообразни огнища на заболяването.
Първата чумна пандемия стартира при започване на 6 век и продължава до края на 8. Втората пандемия (която включва Черната смърт) стартира през 1330 година и продължава 5 века. Третата стартира през 1894 година и продължава до днешни времена тук-там като Мадагаскар и Калифорния.
Тези пандемии в огромна степен включват бубонната форма на чума, при която бактериите заразяват човешката лимфна система (която е част от имунната отбрана на тялото). При белодробна чума бактериите заразяват белите дробове…
Чумите от втората пандемия се разграничават коренно по своя темперамент и предаване от по-скорошните огнища: първо, има поразително разнообразни равнища на смъртност, като на някои места при втората те доближават 50%, до момента в който тези на третата рядко ще надвишават 1%. В Европа този 1% е даже по-малко.
Степен мармот
Второ, има разлики в скоростите и моделите на предаване на заболяването сред тези две чумни столетия. Има големи разлики в честотата и скоростта на превозване на артикули, животни и хора сред късното средновековие и през днешния ден (или края на 19 век). Въпреки това Черната гибел и доста от последвалите ѝ талази се популяризират с удивителна скорост. Над сушата тя препуска съвсем толкоз бързо за ден, колкото актуалните огнища за една година.
Както е разказано от тогавашните хронисти, лекари и други – и както е открито от архивни документи – чумите от втората пандемия се популяризират по-бързо и по-широко от всяка друга болест през Средновековието. Те са по-бързи, в сравнение с всичко друго до огнищата на холера от 1830 година или огромния грип от 1918-20 година
Трето, сезонността на чумата също демонстрира огромни несъответствия. Чумите от третата пандемия (с изключение на редките, основно на белодробна чума) следват от близко циклите на плодовитост на плъховите бълхи. Те се повишават при релативно влажни условия (въпреки че по-ниските превалявания са значими за първото определяне на чумни резервоари) и в температурен диапазон сред 10°C и 25°C.
За разлика от това чумите от втората пандемия могат да преминат през зимните месеци в бубонна форма, както се следи в балтийските райони от 1709-13 година Но в средиземноморския климат чумата от 1348 година до 15 век е лятна болест, която доближава своя връх през юни или юли – най-горещите и сухи месеци.
Това поразително се отклонява от сезоните на чумата в тези райони през 20 век. Поради ниската относителна мокрота и високите температури през тези месеци тогава е било минимум евентуално да избухне чума измежду плъхове или хора.
Тези разлики повдигат решителен въпрос дали бубонната форма на чумата зависи от постепенно движещите се гризачи за нейното предаване, когато вместо това може да се популяризира доста по-ефективно непосредствено, от човек на човек. Учените спекулират, че това може да се е случило заради ектопаразити (бълхи и вероятно въшки) или посредством дихателната система на хората и посредством досег.
Въпроси като точната роля на хората и плъховете в чумните пандемии се нуждаят от в допълнение внимание и работа, с цел да бъдат позволени. Но както демонстрира това изследване, могат да бъдат направени огромни стъпки напред, когато учени и историци работят дружно.
