(Branch of Apple Blossoms against a Cloudy Sky by Martin

(Branch of Apple Blossoms against a Cloudy Sky by Martin Johnson Heade)

♥ ПРОЛЕТ

Денят е дребен облик на годината. Нощта е зимата, сутринта - пролетта, вечерта - есента, а часовете по пладне подхождат на лятото. 

…Природата има вътрешност и фактически е майка на човечеството. Така студът напуща земята и настава Пролетта. Това е единствено началото, което предшества разлистената и разцъфнала пролет, както митологията предшества същинската лирика. Нищо не очиства така добре от зимните пушеци и разстройства. Запролетяването ме убеждава, че Земята е още в пелени и протяга бебешки пръстчета на всички страни. И ето, нежни къдрички поникват по голото челце. В Природата всичко е живо. Листовидните повесма по насипа припомнят шлака - затова там вътре „ пещта гори “. Земята не е откъслек от мъртва история, пластове, насложени един връз различен като страниците на книга, привлекателна само за геолозите и антикварите - тя е лирика, жива като листата на дървото, предшестващи цветовете и плодовете; тя не е вкаменелост, а от нея блика живот; спрямо бурния разгар в сърцевината й животните и растенията единствено паразитират. Мощните й напъни ще изхвърлят останките ни от могилите. Какво като топите метали и ги отливате в най-прекрасни форми - те няма да ме ощастливят като ваянията на огизналата земя. И освен тя, само че и всичко по нея е така пластично, както е глината в ръката на грънчаря.

Не след дълго освен по насипа, само че и по всеки рид, във всяка низина и котловина студът изпълзява от земята като сънено четириного от бърлогата си и с ария се втурва към морето или на облаци отлита към други ширини. Запролетяването е по-мощно със своята неотвратимост, в сравнение с Тор с чука си: то разтапя ледовете, до момента в който Тор може само да троши.

Когато снегът се поразтопи и няколко топли дни поизсушиха земната повърхнина, ми бе прелестно да съпоставям първите нежни косички на младата година с величавата хубост на обветрените, претърпели зимата растения - зимзелен, златниче, изящни плевели и диви треви, - надалеч по-открояващи се и забавни, в сравнение с през лятото, като че ли тогава хубостта им е била недозряла; даже пущицата, хвощът, лопенът, жълтият кантарион, кочото биле и други здравостеблени треви, които са неизчерпаема житница за първите птици и траурни одежди на овдовялата Природа, в този момент привличаха погледа. Особено ми харесваше извития като житен вързоп връх на овчата опашка; той връща лятото в зазимените ни мисли и е една от формите, които изкуството обича да възпроизвежда и които в растителното царство имат същото отношение към към този момент съществуващите в съзнанието ни облици, каквото има астрономията. Това е античен жанр, по-стар от гръцкия и египетския. Студът придава на своите ваяния неизразима деликатност и великолепие. Свикнали сме да ни показват тоя владетел като нечовечен и несдържан тиранин, а в действителност той вплита с нежността на влюбен украшения в косите на Лятото.

С наближаването на пролетта рижите катерици взеха да прииждат две по две и да се шмугват под къщата току под нозете ми, додето четях или пишех, след което започваха невероятни писукания, цвъртения, пиукания и прочие вокални пируети; тропнех ли по пода, те зацвъртяваха още по-неистово, не запомнили в своето безумство всевъзможен боязън и почитание, като че ли предизвиквайки човечеството да ги озапти. „ Не щем да знаем! - Чикарии-чикарии! “ Оставаха глухи за всичките ми доводи или пък ги намираха неубедителни и ми отвръщаха с неукротим проливен дъжд от ругатни.

Първото пролетно врабче! Годината начева с очаквания, по-светли след като и да било! Над голите влажни поля се носят нежните сребристи трели на дроздовете и чинките, като че ли сетните зимни снежинки при рухването си звънят! Каква стойност имат в такова време историята, хронологията, преданията и всевъзможните писани откровения? Потоците в радостни химни възпяват пролетта. Блатният ястреб към този момент кръжи ниско над ливадите и търси първата пробудила се слузеста гад. Във всяка долчинка се чува шепотът на слягащия се сняг, а ледът по езерата се топи и чезне без диря. Като пролетен пожар лумва тревата по хълмистите скатове - et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata* - като че ли земята разпалва тлеещата в недрата жарава, с цел да приветства завърналото се слънце не с жълти, а със зелени пламъци; тревните стръкчета, знак на безконечната младост, се устремяват към лятото в дълга зелена лента, към момента притискани от студа, само че решени непременно да му надвият, надигайки ланшната изсъхнала трева с напиращата мощ на младия живот. Те израстват със същото твърдоглавие, с което ручеят изпълзява от земята. Помежду им съществува тясно роднинство, защото в дългите юнски дни, когато ручеите пресъхват, тревните стръкчета всмукват водите им като тръбички, та от година на година стадата пият от тоя безконечен зелен извор, а косачите загребват от него зимната им паша. Така и нашият човешки живот умира единствено до корена, само че все надига зелено клонче към вечността.
...
*„ Et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata. “ (лат.) - „ Първа израства тревата, пробудена от ранните дъждове. “ - Варон, Rerum Rusticarum, II

От: „ Живот без принцип “, Хенри Дейвид Торо, изд. Сиела, 2011
Картина: Branch of Apple Blossoms against a Cloudy Sky by Martin Johnson Heade, chinaoilpaintinggallery