БОЯН АНГЕЛОВ е роден на 27 август 1955 г. в

БОЯН АНГЕЛОВ е роден на 27 август 1955 година в Панагюрище. Завършил е философия и българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ". Работил е като редактор и основен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. Защитава докторат в Института за метафизичен проучвания към Българска академия на науките, а от 1998 до 2005 година живее и работи в Швейцария, където приключва Академия за педагогичен науки с приет докторат. Специализира и преподава в региона на валдорфската педагогика, историята на философските системи и обществената логика на психиката. Автор e на над 30 стихосбирки и други произведения. От края на 2012 година е шеф на изд. " Български публицист ", а от юни 2014 година - ръководител на Съюза на българските писатели. />
Почти по Далчев

Заран изгрева мечтателствам,
отразен
в позлатените куполи
на катедралата " Александър Невски ".
Същинското слънце сияе друго
от куполните,  
в златисто искрящи.
Щом полегне мъгла, не ги виждам.
Не се виждат и всички зрящи.

Денем от балкона си следя
пробития покрив
на съседската къща,
обрасла в салкъми и троскот.
Поминаха се
стопаните,
а наследниците
за Австралия отпътували.
Виждам единствено порти
и прозорци зинали.

Късно вечер
идва бездомникът,
до контейнерите
поляга
и до чантите " Billa " и " Lidl "
като тяхна
преносима реклама.
Освен дълга брада Мойсеева
и огризки,
и празни бутилки,
друго нищичко той си няма.
 
Нощем слиза безплътният ангел
(с местопребиваване краткотрайно " Невски " ),
така наподобяващ
на неясно момиче,
изоставено
измежду ровината...
Той в този момент е съвсем незабележим,
само че при изгрев
ще блесне
в позлата.

Несъвместимост

Пашата съди и седи пашата,
кафе посръбва, с броеница дрънка.
В нозете му лъжата опашата
поглежда ту във вътрешността, ту навънка.
А вътре, зад пердета в тюркоази,
беззвучно стъпват гъвкави кадъни.
Ухания от рози на вълни
полюшват се в палати полусънни.
Навън раята жъне и копае -
събира зимнина за господаря.
Неосъзнал, че робството роптае,
пашата ту отваря, ту затваря
кутия, инкрустирана с опали,
в която дремят златолики лири.
Подготвя се дома му да подпали
гяуринът от околните баири,
тъй като няма самун, само че има воля
да отмъсти за своята нерадост
под месечина, облака пробола
и на кама разкрила силуета.

Пентаграм

Това е дървено декоративно
     мече което няма
     никакво значение
само че от покрива
непрекъснато тече като
     от прерязани
        вени
за утешение
        не тече кръв
        а мътна вода дъждовна
студът вкоравява вълчата примамка
     разпръсната измежду мрачина
     неизбродна защото
     нямат значение мечето
     дървото покривът и
                       стръвта
остава  
да се вторачим
     в сърцето което в действителност
        възпроизвежда  
                       кръвта
и към този момент тя е значима нужда
     за всички процеси в нас с нейната
     ясна свръхпроводимост
     с чувствения си
     възторг което
има значение няма
     да се
     появи скоро
     а ще се впише
            в пентаграма
            на
            бъдещата
                история
         

Немислимо

Никой няма да ме обича,
както ме обичаше ти.
Виждам по какъв начин старостта съблича
продадените фантазии
и ги слага деликатно
върху прашния скрин.
Мислех, че обезателно
ще се трансформира в един
от новомъчениците
на умиращите любови,
в случай че не бяха очите ти
на всичко подготвени.

Вратата

На август в маранята безподобна,
измежду уличка, изсечена в скалите,
играех си, само че на какво - не помня,
даже не помня бях ли победител.
Внезапно от насрещен стръмен ъгъл
върволица против ми се запъти.
Отгоре слънцето искреше с кръговиден
и непрозрачен ореол, милиарди пъти  
по-вездесъщ от земните вулкани...
Отпред вървеше поп в одежда остаряла,
кадилница поклащащ с дясна длан и
след него кръстът, носен от клисаря -   
елементарен черен боров кръст, стругован елементарно.  
Хоризонтално бяха имената                   
на мъртвия изписани, отвесно -             
рождената и смъртната му дата.          
След кръста - катафалката, конете,     
катранените техни наметала...                   
С каскети и цветя в ръце, мъжете       
беззвучно стъпваха... Неовладяла      
скръбта, вдовицата едвам вървеше -
крепяха я деца, снахи, етърви...
Денят бе пламенен, ужасът ми беше
дълбок в август двадесет и първи…  
Край мен - високи каменни дувари.   
В тях желаех да се свра, да се разтворя,  
само че чух зад мен врата по какъв начин се отваря,  
по какъв начин дръпна ме ръка и влязох в двора -
двор с алени цветя, с опиянена  
от гроздове асма, с лехи и плочи...  
Старица богатства даде ми студена  
вода и медна круша, и посочи    
към уличката: " Чедо, ти отдека
пристигнало си и за какво си сам-самичко?.. "

Аз от този момент имам вяра на индивида -
за мене той е повече от всичко!

Кумирът

Което беше през вчерашния ден - на следващия ден не е...
Събудени, вселените пулсират.
В пандиза на усмивките линее
на болното замръкване кумирът.
Поглеждайки обратно, пълзях нагоре,
а стръмнината бе съвсем отвесна.
По пътя си не срещнах други хора
и светлинка край мен даже не блесна.
Не мислех за успеха дали е
заслужена, или предопределена.
Което беше през вчерашния ден - ще се свие,
с цел да добие форма на сцена.