Моят грях
БОРИСЛАВ БОЙЧЕВ е роден през 1933 година в с. Голямо Ново, някогашна Поповска околия. Завършил е Поповската гимназия и публицистика в СУ " Климент Охридски ". Работил е като сътрудник на Радио София от Кърджали и Шумен, като кореспондент в радиото, редактор във в. " Литературен фронт ", сп. " Септември " и " Летописи ". Автор е на книгите с разкази " Тежките дядови ботуши " (1970), " Село без кучета " (1982), " Момчето и лисицата " (1995), " Домашна обич ", " Отвъд остарелия мост " (2007). През 1995 година е почетен с Годишната премия на Съюза на българските писатели. Във връзка с неговата 90-годишнина следва да излезе и най-новата му книга - " Когато минава влакът ", откъдето публикуваме описа " Моят грях ".
По това време живеех в недодялан град, родното ми село беше наоколо и постоянно прескачах да навидя околните си. Всеки път мама не пропускаше да ми подсети: обади се на баба си! Ала това ставаше постоянно малко преди да си потегли. Отбивах се при баба, когато оставаха минути до влака. Сбогувахме се на крайник. Тя ме целуваше непохватно, подаваше ми китка здравец и всякога на разлъка поръчваше едно и също:
- И като умра, да дойдеш да ме изпроводиш!...
Казвах, че тая работа няма да стане скоро, я, камо какъв брой добре наподобява, никак да не го приказва и да не го мисли, само че тя си знаеше своето:
- Ще стане, някой ден ще стане, ще е за пръв и за финален път. Да дойдеш!...
Обещавах, само че ухилен, като на смешка.
Пак си бях на село, и този път се канех да се обадя пътьом, но се залисах, не остана време, край остарялата схлупена къщичка, сгушена измежду овошки, прекосих тичешком, всред клоните я зърнах: баба държи китка от здравец и чака. Домиля ми за нея, укорих се, че съм неприятен, доста съм неприятен и се зарекох, че идващия път ще й отделя цялостен следобяд, да се отприказваме.
Наскоро по-късно посещение на село получих депеша: баба ти към този момент я няма, погребението е на следващия ден.
Предния ден дъщеричката ми беше постъпила в болница. Шарка с тежък вътрешен кръвоизлив. Докторът беше безапелационен: тази нощ ще бъде най-тежката за детето. Критична ще бъде тази нощ!
След дълго колебание, въпреки всичко взех решение да пътувам за село да изпроводя баба, както бях обещавал толкоз пъти.
Когато дойдох на гарата, вечерният трен, последният за село, потегляше. Успях, стъпих в придвижване на последното ходило на последния вагон.
Няма учебно заведение за татковци, всеки се учи самичък, ден след ден. Било писано на стъпалото на този финален вагон да проумея един от най-строгите закони на бащинството. Когато детето е в заплаха, мястото на бащата е до него: да бди, да се моли, да се гърчи от боязън. Такъв е неговият дълг.
Влакът набираше скорост, отнасяше ме все по-далече от дълга, мислите, все по-тревожни, кръжаха там, горе, на хълма, край болничната стая. Последният вагон напускаше перона на гарата, когато неведома мощ ме изтласка от стъпалото на влака. Скочих в придвижване, потичах, но се препънах, паднах по очи, потътрих се, кошницата с армаганите се търкулна след влака. Нямах сили да стана незабавно и изпращачите от предните вагони ме заобикаляха.
- Пиян човек, паднал от влака - споделяха и ме отминаваха развеселени.
Когато отдалече още видях, че прозорецът на болничната стая е мрачен, тежест като оловна дреха се свлече от мене. Детето спи. Свило се е в скута на майка си и спи. А към този момент и аз съм тук. Не отронвам очи от прозореца, завардвам де не светне. Седя на пейката и очаквам, очаквам да отмине тая нощ, очаквам и препрочитам страниците на живота, идния, дето е наред... Пак ще си я нося заран до Пета детска градина и вечер ще си я вземам. Ще премята ръцете си през врата ми и ще опира бузата си до моята... Винаги ще те нося, детето ми, постоянно ще съм мощен. Спи!.. Ученичка, с бяла мантичка, като ангелче. В есенен ден я чакам в кварталната градинка. Закъснява и сърцето ми се свива, обмислям какво ли не. Най-после - събира шарени листа, унесена, внезапно ме съглежда, втурва се към мене, сграбчвам я, а тя заплаква. " Мислех, че ще ме наплескаш, пък ти ме целуна! " Спи, спи, детето ми!
Много хора са седели на тази скамейка и междинната дъска е хлътнала, само че аз се натъкмявам при единия край и става комфортно. Не ми е студено, вдигнал съм яката и съм я подпъхнал, и не ми е студено.
Коленете и лактите ме наболяват, ожулени са, лепнат. Нищо ми няма, ти спи! Нали скочих от влака в придвижване. А някои от изпращачите в този момент описват на домашните си по какъв начин един пийнал паднал от влака. Пък аз, като не можах да се надигна, си помислих за урока за земното притегляне. Нали е доста смешно? Някога ще ти го описвам... Не отстранявам очи от тъмния прозорец, ти си зад него, спиш. Хубава си, като спиш. И като се смееш, си хубава, и като плачеш, отново си хубава.
...На родителските срещи в учебно заведение ще идваме постоянно с майка ти. Ти доста ще се гордееш пред другите деца, че твоите родители са най-млади.
Децата порастват, порастват и току идва оная възраст, когато желаят да се откъснат от родителите. И стават присмехулни към тях. Започват да се срамят от бащите си. Разказват смехории за тях. Иронизират ги. И с други татковци се е случвало, и на мене няма да ми се размине. Някой ден, като минавам край децата, с които играеш, ще се извъртиш с тил към мене. На мене тогава няма да ми докривее, аз самият съм си доста комичен, постоянно описвам за себе си с подигравка. Няма да ми докривее...
Отначало и аз ще си споделям, че около тебе пушат и по тази причина облеклата ти намирисват. Само че един ден... Ще премълча, ще се върша, че не съм схванал, ще се утеша, че те, сегашните девойки, всичките пушат. Тя модата такава. Спи, спи!... Те и разводите след време ще станат мода. Ама и тогава ще махна с ръка: ти да си ми жива и здрава... Когато от време на време ми е тежко, налегне ме тъга, ще си мисля за тебе, ще си дублирам мислено: моето момиче, моето момиче! И ще ми олеква...
Задрямал съм. За секунди единствено съм задрямал и ми се присъни баба, с китка здравец. И в съня ми ми поръчва: " Като умра, да дойдеш да ме изпроводиш! " Обещавах, но каква стана тя? Ако на нещо се споделя грях, това е то. Моето е грях. И като зная по какъв начин ние, хората, нищо не забравяме по този начин елементарно, както греховете си, по какъв начин бързо времето ги отмива... Затова занапред заръчвам: когато и с мене в миналото се случи това, дето е за пръв и за финален път, и някой от вас не успее да пристигна, аз няма да се дразня. Прощавам занапред. Който могъл - пристигнал.
Ще остарея и аз, ще ме души самотата и постоянно ще ти звъня. Ти ще ме сгълчаваш: " Тате, нямаш какво да ми кажеш, пък звъниш! " Ще звъня, ще звъня. Ще желая да чуя гласа ти: " Тате, обичам те "... Понякога... Понякога бащите се трансформират в досадни съквартиранти... Ще прочетеш думите на античните елини: " Няма наследник, който да не е поискал гибелта на татко си! " Страшни думи, ще изтръпнеш. Но индивидът е еднакъв от хиляди години, и до ден сегашен децата са същите: няма наследник, който... Такъв е индивидът. Такъв е по Божия воля.
Богове, дайте кураж и мощ на детето ми да огледа без боязън и разкаяние в душата си!
Слънцето! Трябва да е било зад облак, отдръпнал се е облакът и прозорецът насреща лумна в пламъци. Утрото не настъпи, утрото избухна. Страшната нощ си е отишла. И тогава на прозореца се появи на първо време нослето ти, опря го до стъклото и то се сплеска, едно сплескано детско носле, мокрите от пот косици засияват златисто, в засмените очи се оглежда вселената, взираш се в мене, аз съм, татко ти. И като ме позна...
Един ден ще прочетеш, че благополучие е най-дръзката човешка дума. Не дръзвам да я произнеса, не дръзвам да я помисля, в този момент съм суеверен... А очите ми сълзят. От слънцето е, от слънцето, отразява се от прозореца и очите ми сълзят, сълзят...
Над разбудения град отекна камбанен звън. Такъв камбанен звън се носи в този момент и над нашите баири на село и събира хората да изпроводят баба до безконечното й жилище.
Няма учебно заведение за татковци, те сами научават да стискат зъби, да бъдат мощни и когато сърцата им се раздират от боязън и любов, от благополучие и прегрешение.
Такъв е животът, детето ми.
По това време живеех в недодялан град, родното ми село беше наоколо и постоянно прескачах да навидя околните си. Всеки път мама не пропускаше да ми подсети: обади се на баба си! Ала това ставаше постоянно малко преди да си потегли. Отбивах се при баба, когато оставаха минути до влака. Сбогувахме се на крайник. Тя ме целуваше непохватно, подаваше ми китка здравец и всякога на разлъка поръчваше едно и също:
- И като умра, да дойдеш да ме изпроводиш!...
Казвах, че тая работа няма да стане скоро, я, камо какъв брой добре наподобява, никак да не го приказва и да не го мисли, само че тя си знаеше своето:
- Ще стане, някой ден ще стане, ще е за пръв и за финален път. Да дойдеш!...
Обещавах, само че ухилен, като на смешка.
Пак си бях на село, и този път се канех да се обадя пътьом, но се залисах, не остана време, край остарялата схлупена къщичка, сгушена измежду овошки, прекосих тичешком, всред клоните я зърнах: баба държи китка от здравец и чака. Домиля ми за нея, укорих се, че съм неприятен, доста съм неприятен и се зарекох, че идващия път ще й отделя цялостен следобяд, да се отприказваме.
Наскоро по-късно посещение на село получих депеша: баба ти към този момент я няма, погребението е на следващия ден.
Предния ден дъщеричката ми беше постъпила в болница. Шарка с тежък вътрешен кръвоизлив. Докторът беше безапелационен: тази нощ ще бъде най-тежката за детето. Критична ще бъде тази нощ!
След дълго колебание, въпреки всичко взех решение да пътувам за село да изпроводя баба, както бях обещавал толкоз пъти.
Когато дойдох на гарата, вечерният трен, последният за село, потегляше. Успях, стъпих в придвижване на последното ходило на последния вагон.
Няма учебно заведение за татковци, всеки се учи самичък, ден след ден. Било писано на стъпалото на този финален вагон да проумея един от най-строгите закони на бащинството. Когато детето е в заплаха, мястото на бащата е до него: да бди, да се моли, да се гърчи от боязън. Такъв е неговият дълг.
Влакът набираше скорост, отнасяше ме все по-далече от дълга, мислите, все по-тревожни, кръжаха там, горе, на хълма, край болничната стая. Последният вагон напускаше перона на гарата, когато неведома мощ ме изтласка от стъпалото на влака. Скочих в придвижване, потичах, но се препънах, паднах по очи, потътрих се, кошницата с армаганите се търкулна след влака. Нямах сили да стана незабавно и изпращачите от предните вагони ме заобикаляха.
- Пиян човек, паднал от влака - споделяха и ме отминаваха развеселени.
Когато отдалече още видях, че прозорецът на болничната стая е мрачен, тежест като оловна дреха се свлече от мене. Детето спи. Свило се е в скута на майка си и спи. А към този момент и аз съм тук. Не отронвам очи от прозореца, завардвам де не светне. Седя на пейката и очаквам, очаквам да отмине тая нощ, очаквам и препрочитам страниците на живота, идния, дето е наред... Пак ще си я нося заран до Пета детска градина и вечер ще си я вземам. Ще премята ръцете си през врата ми и ще опира бузата си до моята... Винаги ще те нося, детето ми, постоянно ще съм мощен. Спи!.. Ученичка, с бяла мантичка, като ангелче. В есенен ден я чакам в кварталната градинка. Закъснява и сърцето ми се свива, обмислям какво ли не. Най-после - събира шарени листа, унесена, внезапно ме съглежда, втурва се към мене, сграбчвам я, а тя заплаква. " Мислех, че ще ме наплескаш, пък ти ме целуна! " Спи, спи, детето ми!
Много хора са седели на тази скамейка и междинната дъска е хлътнала, само че аз се натъкмявам при единия край и става комфортно. Не ми е студено, вдигнал съм яката и съм я подпъхнал, и не ми е студено.
Коленете и лактите ме наболяват, ожулени са, лепнат. Нищо ми няма, ти спи! Нали скочих от влака в придвижване. А някои от изпращачите в този момент описват на домашните си по какъв начин един пийнал паднал от влака. Пък аз, като не можах да се надигна, си помислих за урока за земното притегляне. Нали е доста смешно? Някога ще ти го описвам... Не отстранявам очи от тъмния прозорец, ти си зад него, спиш. Хубава си, като спиш. И като се смееш, си хубава, и като плачеш, отново си хубава.
...На родителските срещи в учебно заведение ще идваме постоянно с майка ти. Ти доста ще се гордееш пред другите деца, че твоите родители са най-млади.
Децата порастват, порастват и току идва оная възраст, когато желаят да се откъснат от родителите. И стават присмехулни към тях. Започват да се срамят от бащите си. Разказват смехории за тях. Иронизират ги. И с други татковци се е случвало, и на мене няма да ми се размине. Някой ден, като минавам край децата, с които играеш, ще се извъртиш с тил към мене. На мене тогава няма да ми докривее, аз самият съм си доста комичен, постоянно описвам за себе си с подигравка. Няма да ми докривее...
Отначало и аз ще си споделям, че около тебе пушат и по тази причина облеклата ти намирисват. Само че един ден... Ще премълча, ще се върша, че не съм схванал, ще се утеша, че те, сегашните девойки, всичките пушат. Тя модата такава. Спи, спи!... Те и разводите след време ще станат мода. Ама и тогава ще махна с ръка: ти да си ми жива и здрава... Когато от време на време ми е тежко, налегне ме тъга, ще си мисля за тебе, ще си дублирам мислено: моето момиче, моето момиче! И ще ми олеква...
Задрямал съм. За секунди единствено съм задрямал и ми се присъни баба, с китка здравец. И в съня ми ми поръчва: " Като умра, да дойдеш да ме изпроводиш! " Обещавах, но каква стана тя? Ако на нещо се споделя грях, това е то. Моето е грях. И като зная по какъв начин ние, хората, нищо не забравяме по този начин елементарно, както греховете си, по какъв начин бързо времето ги отмива... Затова занапред заръчвам: когато и с мене в миналото се случи това, дето е за пръв и за финален път, и някой от вас не успее да пристигна, аз няма да се дразня. Прощавам занапред. Който могъл - пристигнал.
Ще остарея и аз, ще ме души самотата и постоянно ще ти звъня. Ти ще ме сгълчаваш: " Тате, нямаш какво да ми кажеш, пък звъниш! " Ще звъня, ще звъня. Ще желая да чуя гласа ти: " Тате, обичам те "... Понякога... Понякога бащите се трансформират в досадни съквартиранти... Ще прочетеш думите на античните елини: " Няма наследник, който да не е поискал гибелта на татко си! " Страшни думи, ще изтръпнеш. Но индивидът е еднакъв от хиляди години, и до ден сегашен децата са същите: няма наследник, който... Такъв е индивидът. Такъв е по Божия воля.
Богове, дайте кураж и мощ на детето ми да огледа без боязън и разкаяние в душата си!
Слънцето! Трябва да е било зад облак, отдръпнал се е облакът и прозорецът насреща лумна в пламъци. Утрото не настъпи, утрото избухна. Страшната нощ си е отишла. И тогава на прозореца се появи на първо време нослето ти, опря го до стъклото и то се сплеска, едно сплескано детско носле, мокрите от пот косици засияват златисто, в засмените очи се оглежда вселената, взираш се в мене, аз съм, татко ти. И като ме позна...
Един ден ще прочетеш, че благополучие е най-дръзката човешка дума. Не дръзвам да я произнеса, не дръзвам да я помисля, в този момент съм суеверен... А очите ми сълзят. От слънцето е, от слънцето, отразява се от прозореца и очите ми сълзят, сълзят...
Над разбудения град отекна камбанен звън. Такъв камбанен звън се носи в този момент и над нашите баири на село и събира хората да изпроводят баба до безконечното й жилище.
Няма учебно заведение за татковци, те сами научават да стискат зъби, да бъдат мощни и когато сърцата им се раздират от боязън и любов, от благополучие и прегрешение.
Такъв е животът, детето ми.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ