Деси Бакърджиева: Има загуби, за които никой не ни подготвя
„ Болката е като киселина – в случай че я държиш в себе си, стартира да те разяжда. Затова би трябвало първо да я асимилираш и да приказваш за нея. “ С тези думи Деси Бакърджиева обрисува персоналната си рамка за справяне със загубата в пилотния епизод на плана NOVA Lab. Разговорът се движи през интервал, в който персоналната покруса и професионалният път се пресичат в един и същи миг.
През февруари 2021 година, две седмици преди раждането на щерка ѝ Вивиан, тя губи колегата си Филип. Ситуация, в която упованието на нов живот съответствува с отсъствието на различен.
„ Бях на автопилот. Има загуби, за които никой не ни приготвя. Светът продължава, само че ти оставаш някъде обратно, на пауза. “
Тя разказва положение, в което дейностите изпреварват осмислянето. Функциониране без право на прекъсване. В този миг се включва „ военен режим “, ориентиран към една съответна цел – оцеляването на детето.
„ Не би трябвало да ме е боязън да призная, че съм била лабилна или подвластна на отрицателни страсти. “
Признаването на положението се оказва част от процеса. Липсата на боязън от това по какъв начин наподобява извън също. „ Намерих излаз посредством работата и децата си “, споделя тя.
В описа ѝ оправянето не звучи като неочакван поврат, а като поредност. „ Болката е като киселина – в случай че я държиш в себе си, стартира да те разяжда. “ Образ, който остава като водещ. Задържаната вътре болежка разрушава; изговорената стартира да се трансформира.
Процесът Бакърджиева разказва като математическа задача с един вероятен отговор. „ Живееш. “ Дума, сведена до деяние. Без декорация, без пояснения.
Загубата остава част от всекидневието. Не като събитие от предишното, а като наличие. Най-сложните моменти идват в диалозите с щерка ѝ.
„ Тя ме пита, мамо, те виждат ли ни? Можем ли да ги върнем?'. Тогава софтуерът ми отхвърля. Това е най-тежкият въпрос. “
Детските въпроси изискват елементарен отговор на тематика, която няма елементарна формула. В тези диалози изборът ѝ е явен – истината, поднесена по този начин, че да бъде разбрана. „ Истината в никакъв случай не е нездравословна. “
Скръбта не изчезва. Не се заменя и не се изтрива. Тя остава.
„ Тя постоянно ще е с нас. Въпросът е ние да водим, а не тя да ни води в живота. “
„ Ако би трябвало да сме оптимисти, това е най-правилният вид – да намерим потребен ход, тъй че скръбта постоянно да е една крачка обратно. “
Изразът „ потребен ход “ връща към метафората за математическата задача. Движение напред с ясното схващане за случилото се.
Историята се развива сред две крайности – загуба и раждане. В рамките на две седмици. Време, което не разрешава пауза, даже когато човек се усеща на пауза.
„ Има загуби, за които никой не ни приготвя. “
Тази неопитност остава централна. Светът продължава със своя темп. Новините, уговорките, всекидневието. Личната действителност обаче не се синхронизира автоматизирано с външния ход на времето.
„ Светът продължава, само че ти оставаш някъде обратно, на пауза. “
Между „ автопилот “ и „ военен режим “ се оформя методът на битие в първите дни след загубата. Действията следват нуждата. Грижата за дете преди раждането му и по-късно изисква наличие. Това наличие се трансформира в фокус.
Работата също влиза в този фокус. „ Намерих излаз посредством работата и децата си. “ Изходът не е бягство, а ориентиране на силата.
В основата на описа стои говоренето. Не като обществен жест, а като персонална нужда. „ Трябва първо да я асимилираш и да приказваш за нея. “ Болката, изговорена, стартира да се трансформира по форма.
Думите засягат и публичното очакване за резистентност. „ Не би трябвало да ме е боязън да призная, че съм била лабилна или подвластна на отрицателни страсти. “ Уязвимостта не се изключва от картината на силата. Двете съществуват по едно и също време.
Разговорите с щерка ѝ слагат тематиката в нов подтекст. Детското усещане търси конкретика. „ Тя ме пита, мамо, те виждат ли ни? Можем ли да ги върнем?' “
В този миг „ софтуерът ми отхвърля “. Израз, който събира безсилието в една софтуерна метафора.
Отговорите не трансформират обстоятелствата. Те обаче оформят метода, по който детето ще ги схване. Затова изборът остава в интерес на истината.
Скръбта участва, само че не дефинира напълно рамката. „ Въпросът е ние да водим, а не тя да ни води в живота. “
Това водене допуска ежедневни решения. Малки дейности. Продължаване.
„ Живееш. “
Дума, която обобщава процеса. Не като девиз, а като деяние, което се повтаря всеки ден.
В описа няма крайна точка. Има придвижване. Скръбта е „ една крачка обратно “, само че не отвън кадър. Животът продължава със съзнанието за неналичието.
„ Има загуби, след които светът продължава, само че ти оставаш някъде обратно, на пауза. “
Пауза, която с времето се трансформира в преход. Между отсъствието и наличието. Между въпроса и отговора. Между болката и решението да продължиш.
Пълният епизод на „ Баланс “ с Лора Инджова и Деси Бакърджиева е наличен в YouTube канала на NOVA Lab.
