Да имаш сила да станеш след любов и да си отидеш… ♥ Блага ДИМИТРОВА
(Блага Димитрова, фотоархив на ИЛ-БАН)
Да имаш мощ да станеш след обич и да си отидеш… Носят те на ръце като кралица към това небе. А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя, по която има разпилени пирони. Тоя момент е най-голямото оскърбление, което познава дамата. Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да резервира достолепието си на кралица. Добре че мъжът нормално спи в тоя заплашителен момент! Спи и не допуска, че внезапно тя, превзетата и покорената, си спомня за един различен, който в никакъв случай не би я оставил да си отиде по този начин наведена и прекършена. Това е най-голямата женска невярност под носа на покорителя.
Стана ми студено. Любовта неблагодарно бе съблякла от мене горещия мъжки взор, горещите жадни длани, горещия му мирис и ме бе оставила да треперя, захвърлена измежду посърнали утринни звезди. Желанието му бе минало. Чувствах се ограбена и развенчава. Запратена от небето долу, на каменистата земя! С отнето оръжие. В душата ми се прокрадна разкайване, че не бях обикнала същинския мъж, бранителя. Защо дамите сами избираме своето оскърбление?
От небето се приземих на коравия под. Голямо изпитание ми струваше. С два пръста сграбчих непознатите обувки с високи токчета и боса заслизах на пръсти по ледените стъпала като крадла. Внезапно ме обзе някакъв неприсъщ на мене блян. Да стана, да му подготвя закуска, да чистя. Но тая робска наслада ми бе отнета. Трябваше неусетно да избягам, до момента в който не се е напълно съмнало и до момента в който той още спи. Като се разсъни, ще ме търси. Може би ще му липсвам. А каква приятност би ми доставило да изпълня един съд с вода, да я стопля на някакъв прост електрически котлон, с цел да се избръсне той. Мечтаех да му изпера и изгладя ризата. Навярно самичък не допуска какъв брой съм му нужна. Двама да пием чай. Усетих сладкия, автентичен усет на всекидневието. Да имаш дълг в дреболиите. Дали щях да доживея до непостижимата незначителност? Дали в миналото щеше да изгрее за мене едно нормално утро, в което ще ме погълне прозата и грижите към Влад? Мечтаех за сиво ежедневие. Завиждах на простите женици за великия празник на техния делник. Винаги бях презирала семейството. Но в този момент в мене се пробуждаха неподозирани заложби. Усетих се жена, сграбчена от величието на дреболиите. Вече въображаемо започвах да правя всичко това, което ми бе обратно и което в никакъв случай не бях правила, нито бях мислила да върша. А щях да го правя цялостен живот.
На пръсти се вмъкнах в общежитието. Никой не ме усети. Момичетата спяха почтен сън. С една тиха тъга им завидях. Те още не познаваха горчивината на неразрешения плод. Колко е хубаво по-дълго да бъдеш момиче! И в това време почувствах предимство над тях: аз бях към този момент поела най-големия риск — да бъдеш жена.
Избрано от: „ Пътуване към себе си “, Блага Димитрова, изд. Български публицист, 1985
Снимка: Фотоархив на ИЛ-БАН, lit.libsofia.bg
