Стефан Ботев: Винаги можем да си върнем от старата слава
Бившият владетел на категория до 110 кг във повдигането на тежести Стефан Ботев гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ . В неговата впечатляваща визитка блестят две международни и две европейски трофеи и общо 12 оценки от огромни шампионати. На олимпийски игри два пъти е бронзов
медалист. Веднъж под флага на България и един път с екипа на Австралия. В кариерата си чупи 7 международни върха в категория до 110 кг. Най-престижният от тях е 250 кг в изтласкването през злощастната за родните щанги 1988 година, когато
българският тим е спрян от присъединяване на олимпиадата в Сеул. И по този начин Ботев не получава късмет да потвърди, за какво медиите го назовават „ абсолютният любимец за купата “. Въпреки това достиженията му на огромния подиум разумно му отредиха място в Залата на славата на международните щанги.
- Здравей, Стефане! Как живееш в това неприятно време на пандемия, изолираност, забрани, митинги?
- Весело, забавно, защото такова време не е било преди с тези ограничавания. Стараем се съгласно изискванията и ситуацията да се нагаждаме. Не е ужасно за мен това.
- Има доста истории за описване и незабавно връщам лентата обратно към неприятния миг в Сеул. Как разбра, по какъв начин реагира, когато се пусна новината, че българският тим е спрян от присъединяване и ти няма да можеш да докажеш, че в действителност си огромният любимец? Тогава те смятаха за съвсем сигурен златен медалист…
- Като всички останали, които не можахме да участваме след категория 75 кг, се чувствахме доста, доста неприятно, че би трябвало да спрем. Настина всички бяхме в страхотна форма. Всички, които трябваше да вземат участие, бяха съвсем сигурни златни медалисти, както аз, по този начин и Асен Златев и останалите. Страшно неприятно беше, защото беше непосилен труд преди този момент. Нищо не е в този момент спрямо тогава, когато бяхме в изолации. Не можеше да се забележим даже и с родственици. Имаше доста тежки условия и тежки тренировки, единствено и единствено да стигнем до огромни резултати, което и направихме, само че за жалост не ни позволиха до присъединяване. Една доста неприятна история.
- Няма отговор в годините дали имаше някаква провокация, точно по тази причина, че България желае да вземе седем или осем златни медала на олимпийските игри…
- Мисля, че тогава беше проблем от руска страна, защото те желаеха да завоюват множеството медали във повдигането на тежести. Бяха любимци години преди този момент. Гонеха генералното класиране и надлежно им беше нужно да завоюват и болшинството медали във повдигането на тежести, което нямаше по какъв начин да стане с този приказен тим, който Абаджиев беше направил. Резултатите бяха толкоз огромни, че нямаше по какъв начин да не вземем златен орден.
- Как се претърпява такова отчаяние?
- До ден-днешен си мислим за тези пропуснати моменти. Почти не се претърпява. Това ми тежи цялостен живот, тъй като за един състезател най-голямото му отличие е олимпийска купа. Няма значение, че година-две преди този момент съм бил безусловно всички в тази категория, а не съм олимпийски първенец. Пропуснат късмет. Тежко е, само че не може да бъде върнато.
- След Сеул си напряко терминатор на подиума – това ли бяха най-силните ти години? Две международни трофеи, две европейски - имаше ли действително конкуренция в този интервал?
- Точно тогава нямах. 1988, 1989 и 1990 година ми бяха най-силните години. Кажи-речи на съревнование подвигах колкото си желая и колкото ми трябваше за златен орден. Спомням си, че с Иван Абаджиев се бяхме договорили, защото искаше на олимпиадата да създадем страхотни резултати, които до ден-днешен да се помнят, само че по този начин или другояче не се реализираха. Исках в залата да доближи 270 кг в изтласкването, а бях в кат. до 110 кг. Световният връх май беше 250 кг, а в кат. над 110 кг беше 260, а аз имах желание да направя 270! Абсолютно бяха вероятни, само че пропуснах шанса да покажа какво мога в изтласкването като върхове. Опитах в залата, само че той не ме позволи да направя там опит за 270 кг, защото го беше боязън да не се контузя тежко и да не мога да вземам участие на олимпиадата. Каза – върви си троши главата, каквото искаш прави! Искам златен орден на олимпиадата, по-късно вдигай и 300, в случай че искаш! Така че щеше да стане доста забавно, само че не можа да се получи.
- Българската школа в щангите на процедура беше торпилирана през новия век. Бих споделил и от непознати, и от свои, имайки поради братоубийствените войни, които се разиграха в родната федерация. Съгласен ли си с подобен прочит на тематиката?
- Винаги има различия, постоянно има някои, които не са удовлетворени, тъй че има такива моменти като цяло.
- Кои бяха най-силните ни страни и до каква степен можем да си върнем от остарялата популярност?
- Мисля, че постоянно можем да си върнем от остарялата популярност, не дотам, както беше, тъй като бяха напълно други условия и обстановка, само че до някаква степен може. Въпрос на организация и някои доста дребни неща и елементи, които би трябвало да се поправят, с цел да стигнем в някаква степен до тази популярност.
- Твърди се, че в цикличните спортове няма по какъв начин да успееш без стимуланти и който изпреварва листата със неразрешените лекарства, е печеливш. Така ли е в действителност?
- По принцип, да. Доказано е, че има хора, които употребяват стимуланти и са „ хванати “. Но откакто не си „ заловен “, значи всичко е окей.
- Апропо твоето име в никакъв случай не е било замесвано…
- Така е. Чувал съм какви ли не диалози в кафенета и заведения за хранене, че с шепи сме взимали, не сме знаели какво взимаме и какво ли не. Такова нещо няма. Никой не може да те накара принудително да взимаш. Каквото взимаш, безусловно го знаеш. Но за мен, каквото и да взимаш, без тежки тренировки, нищо не може да стане. През 1988 година, когато направих международния връх, нито съм се готвел за олимпиада, нито за международно, нито за европейско. Никакво възобновяване не сме имали в този интервал, даже с аминокиселини, каквото и да е… Но съм направил връх! Тогава Абаджиев се съмняваше аз да не взимам нещо, без той да знае. И ми направи допинг тест да ревизира това по този начин ли е. И потвърдих, че безусловно е по този начин. Кълна се в децата си, че тогава не съм взимал и едно хапче и направих международен връх 1988 година в Будапеща – 250 кг. Така че безусловно всичко е допустимо, въпрос на предпочитание и какво искаш да постигнеш, каква е задачата ти.
- За къс интервал ти заемаше поста общоприет секретар на родната федерация по повдигане на тежести. Защо се отхвърли или може би е по-правилно да попитаме кое те отхвърли?
- Отказа ме неправилната тактика тогава на президента във федерацията. Просто методът на ръководство не беше това, което ми се искаше да бъде и по този метод не можехме да създадем хубави неща за федерацията. Тогава се отхвърлих. Имаше различия сред мен и тогавашния президент Андон Николов.
- Беше представител на една известна марка за хранителни добавки, само че за малко. Пазарът ли не хареса у нас? Защо се отдръпна от това поле?
- Оттеглих се, защото когато започнах този бизнес, в България бяхме единствено три компании, които внасяхме добавки. Конкуренцията беше доста дребна и ужасно добре вървеше бизнесът. След това, като влязохме в Европейския съюз, се отвориха пазарите, започнаха и онлайн поръчки, доста спаднаха продажбите и няма смисъл да се гърбим. Все по-евтини и по-евтини неща идват от Китай и от под дърво и камък, тъй че битката е безсмислена. Покупателната дарба на българина е доста ниска, нямат пари хората, небогати са спрямо всички останали „ бели “ страни, тъй че няма смисъл да се потим.
- Сега обаче има ново предизвикателство пред теб в бизнеса – би ли ни разказал?
- Да, напълно ново, от доста скоро. Взел съм правата за Европа за органична течна тор. Внасям от Австралия, която е доста новаторска, доста съвременна, доста нова за Европа като цяло. Засега върви добре, набирам скорост и към този момент в няколко други страни работя. Надявам се отсега нататък да се развиваме все по-добре и по-добре.
- Като играч имаше име на бунтовник. Вече стана дума за някои разногласия с вездесъщия Иван Абаджиев, мир на праха му. Какво не приемаше в работата с него? Какво смяташе, че би трябвало да е по-различно?
- Единствените ни разногласия с него бяха, че не може един в ниска категория като Севдалин Маринов, Топуров, Нено Терзийски, без значение, опитите, които вършат те и ние да ги вършим същите. Разликата беше голяма, ние сме доста по-тежка категория, доста повече време ни трябваше за възобновяване и т. н. Той не беше склонен с всички тези неща. Аз надлежно доказвах, че може с моите тренировки и надлежно резултати, които постигах. Малко се дразнеше, че с доста по-малко тренировки в дребните категории постигаше такива огромни резултати. Имаше разногласия, само че въпреки всичко Абаджиев не се даваше…
- А по какъв начин го пребори за Хасково?
- Аз излязох от Хасково, само че тогава към този момент бях боец в Славия и отидох там да упражнявам по това време. Каза – добре, като си толкоз отворен иди в Славия, вдигай, преди международното състезание идваш, правиш контролно и в случай че покажеш положителни гири, участваш. Дойдох, демонстрирах положителни гири и участвах. Беше една никаква обстановка, само че в последна сметка се съгласи, че може и по този начин в самостоятелни случаи.
- Останаха ли недоизказани изречения сред вас?
- Мисля, че не. След като той приключи подготвителната активност, а аз – спортната, с него се виждахме много постоянно. Имахме си доста огромно почитание с него. Споделяли сме си доста неща, много от нашите сътрудници не знаят какво сме си говорили. Ако ги споделя, може и да кажат, че съм си ги измислил за себе си, само че искрено казано доста работи, които и до ден-днешен се удостоверяват, че са по този начин. Абсолютно всичко е правилно от това, което е споделил. Така че с него горе-долу нямаме скрити неща, които да са останали.
- Искам да „ скочим “ в диалога на различен континент – по кое време реши да заминеш в Австралия, за какво избра да останеш там? Разкажи за тези времена…
- Това се случи 1990 година, когато взех решение, че би трябвало да пътувам за някъде. Дотогава ми бяха най-силните години, обаче изключително в 1990 година в България беше доста ужасно – нямаше пари, доста тежка беше обстановката и за нас. Не получавахме това, което заслужавахме, съгласно завоюваните трофеи. И през 1990 година се насочих първо към Америка и след това към Австралия. За Щатите съвсем си бях уредил нещата да пътувам, да пребивавам в Ню Йорк, пратиха ми изискванията, уговорих се с тяхната федерация. Бях безусловно подготвен да пътувам за Съединени американски щати, само че в последния миг на едно съревнование в Сиатъл, на Игрите на положителната воля, се видях с австралийския тим, с треньора на австралийците. Те пък имали концепция да вършат мощен тим от чужденци. И тогава се заговорихме с техния треньор дали желая да отида там. Бях измежду състезателите, на които се бяха спрели да взимат. Тогава изобщо не знаех кой ще върви, с останалите заминахме дружно по-късно. Така се договорихме с тях, а преди този момент бях ходил в Австралия, доста ми хареса като страна. А и там получаваме гражданство след две години и към този момент можем да се състезаваме от тяхна страна, а в Щатите от пет до седем години би трябвало да очаквам, с цел да получа поданство. Просто тези неща надвиха и по тази причина потеглих към Австралия. 1990 ми беше най-силната година като цяло, бях и международен, и европейски първенец, бях и най-хубав в света в щангите, избран от интернационалната федерация. В България станах „ Спортист на годината “ със международни върхове. Взех безусловно всичко и най-после на годината премия - една торта и сбогом! Един тип насмешка! Завоювал си всички тези трофеи и въпреки всичко би трябвало нещо финансово да получиш, както години наред за „ Спортист на годината “ получаваха коли и какво ли не, което е вярно. Но тогава беше такава година и взех решение, че би трябвало да се вземат ограничения, защото няма да съм мощен още 20 години.
- Твърди се, че тази торта е мотивът дефинитивно да кажеш „ баста “ на нещата, в случай че си имал някакви колебания…
- Да, безусловно, да! Това към този момент беше окончателното решение.
- Как те одобриха в Австралия?
- В Австралия беше огромен взрив, като отидохме аз, Севдалин Маринов, Кирил Кунев, Благой Благоев и Нико Влад едновременно, кацнахме на аерогарата в Мелбърн. Бяха създали една спонтанна сцена за конференция за посрещане на спортисти на международно равнище. Беше ужасно огромен взрив. Оттам пристигнаха и доста спонсори да подкрепят федерацията и го развиха за няколко години този спорт доста добре. Взеха много медали, а от това завоюва тяхната федерация и тяхната страна. Аз не мога да се оплача от тях, безусловно всичко беше съвършено.
- Защо се твърди, че си почнал в склад за строителни материали паралелна работа?
- Не, в склад не съм работил. За да почна да работя във фабриката за хранителни добавки, която по-късно представлявах в България…
- Това беше генералният спонсор на щангите на Австралия.
- Точно по този начин. Там започнах. Докато не получим гражданство, ние няма по какъв начин да се състезаваме на интернационално равнище. На локално равнище – да, само че не и на интернационално. И въпреки всичко по някакъв метод би трябвало да си изкарваме пари. Федерацията подкрепя, само че разпоредбите са такива, че откакто не участваш на интернационалните надпревари, не могат да ти дадат по-голяма заплата. Поддържат те до някаква степен, само че не чак толкоз доста. Тогава трябваше да работим и след година и седем месеца получихме гражданство. Вече мислехме професионално. Има и такива моменти в живота, само че това не е ужасно. Нека да забележим малко и другата страна.
- Кажи за любопитните, куриозните моменти, които са се запечатали в теб.
- От начало доста моменти се запечатаха, защото тази страна е напълно друга от България и изобщо от Европа. Техните правила на живот са други. Много ме учудваше, че би трябвало да живеем по този метод, само че трябваше да свикнем с тези правила. Примерно оставяме тревата в градинката пред къщата да порасне малко повече, идват от общината и желаят да ни глобяват. Защо тревата е висока? Викаме, че тъй като желаеме висока тревичка. Те споделят – няма по какъв начин, тук си има правила, в случай че искаш висока трева, отиди в гората. Има доста такива странни неща. Не сме привикнали с този метод на живот, само че полека-лека ни вкараха в релси.
- Идваш от соц лагера, би трябвало да използваш кредитни карти…
- Да, това ми се видя доста хубаво първоначално. След това пристигнаха едни баснословни сметки. Това би трябвало да се връща? Ами, би трябвало, да. Неща, които преди не са ни били познати в България.
- Колко време ти трябваше, с цел да стъпиш на крайници в Австралия?
- Докато почнахме да участваме за тях на интернационалните надпревари. Дотогава някак си бяхме затворени в тази страна. Преди това не сме имали подобен метод на живот, пътувахме всеки месец на съревнование в чужбина, а тогава бяхме на едно място, капсулирани. Наистина ни беше малко тежко в тази обстановка. Отначало ни налегна някаква носталгия. До първото излизане беше малко кошмарно напрежение, само че откакто веднъж излязохме и се върнахме, видяхме, че не е толкоз ужасно и си продължихме живота, както беше преди.
- Да поговорим за една мръсна работа, както някои хора назовават, политиката. Ти беше един мандат столичен общински консултант от квотата на ССД на Софиянски, по-късно се отделихте с твои сътрудници в „ Демократи за София “. Разкажи за този интервал.
- Беше доста забавно предизвикателство за мен. Имах покана да вземам участие в ръководството на София като общински консултант и моето присъединяване може да бъде в отдел „ Спорт “, въпреки всичко от това разбирам и това мога. Съгласих се да вляза, защото ми е забавно. Исках да създадем от ден на ден и повече неща за спорта в София. Но към този момент като влязох се сблъсках с доста премеждия, доста проблеми и с доста ползи. Може да желая да направя доста неща за София, само че не зависи единствено от мен, а от 61 индивида, които са вътре и би трябвало да гласоподават „ за “ нещо - примерно спортни площадки, само че всеки дърпа чергата към себе си. Едни желаят повече да асфалтират пътища, други желаят вложения в друга посока и т. н. Така че даже и хора, които сме в една група, не постоянно са съгласни с това, което ти предлагаш. Но мога да кажа, че направихме много хубави неща. В моя квартал направихме спортни площадки, а тогава децата нямаше къде да играят. Но беше огромен проблем, огромна битка, до момента в който победя, с цел да създадем няколко площадки в София. Но стана това нещо, тъй че съм бил потребен в тази тенденция. Бях ръководител на Спортната комисия в общината. На доста клубове помогнах, другари от спортни клубове, като чуха, че съм там, идваха. Помагал съм на драго сърце и с опциите, които имам като бюджет. Много забавна сфера, може да се помогне доста. До някаква степен можеш да направиш това, което си замислил, само че в действителност съпротивленията са ужасно огромни, тъй като всеки си има свои ползи и дърпа към себе си чергата. Добре беше и съм удовлетворен.
- Имаше концепция и капиталов проект за огромен състезателен комплекс в столичния квартал „ Хиподрума “, само че по този начин и не съумя да го реализираш – за какво? Кой ти попречи?
- Попречиха ми публицистите първо. След като се чу, че желая да направя този състезателен комплекс на „ Хиподрума “, където до ден-днешен е занемарено и си бият инжекции, дивотии и какво ли не се прави там… Съответно бях и общински консултант и доста по-лесно ще стане за мен, откакто имам вътрешни контакти и тежест, аз излязох с името си. Нищо неприятно нямаше в това, можеше да го направя и с подставено лице – никакъв проблем, само че мислех, че откакто излезеш с името си, аз съм в този отрасъл, желая да направя нещо хубаво и то ще се види. Но тогава ваши сътрудници ме поканиха на изявление и ме нападнаха непосредствено по какъв начин може с твоето въздействие да искаш да правиш това-онова? Викам – какво неприятно има? Аз съм състезател и върша състезателен комплекс. И да имам въздействие – какво? Ако бях тръгнал със „ прикрит “ човек… Няма оправия! Тогава се подвигна малко звук. Бойко Борисов беше кмет, отидох при него на диалог. Той вика – дай да успокоим топката, по-нататък ще го създадем, да не вършим непотребни проблеми на общината. И аз успокоих нещата и ги оставих. Така че поради това, че потеглих със сърцето си, е огромен проблем. Трябва да работим по другия метод – с подставени лица. Явно манталитетът ни е подобен.
- Искаше да се кандидатираш за кмет на родния си Харманли, само че австралийският паспорт е спънка, по този начин ли?
- Да, по този начин беше преди няколко години, само че по-късно трансформираха закона и към този момент може да се кандидатираш. Тогава сякаш имах доста огромно предпочитание и напъвах много, само че в този момент като виждам какво става, това предпочитание ми отмина.
- Като човек от Харманли познаваш ли се персонално с Христо Стоичков, който потегли към огромния футбол точно от родния ти град?
- Да, познаваме се с него доста добре. Когато се забележим на всякакви мероприятия, си приказваме. Да, познаваме се със Стоичков.
- Доколко е истина изказванието, че единствено ти в националния тим си побеждавал прословутото овчарско куче на Иван Абаджиев? Твърди се, че той обещавал ден отмора на този, който победи на битка кучето.
- Да, имаше такова нещо. При него битката за отмора беше ужасно огромна, правехме го единствено на Нова година. Почивахме на 31-ви, 1-ви и 2-ри и на 3-ти сме отново на лагер. Така че един-два дни отмора за нас е доста! Той беше фен на кучета и беше споделил, че който „ победи моята овчарка, взима отмора “. Бием се, той го пуска против мен и в случай че нещо ме захапе или се откажа, значи не надвивам. Сблъсъкът беше пред залата. Правехме си тези неща – хваща с една верижка кучето, почва да я насъсква, тя почва да реве, пощурява, аз си омотавам един дунапрен на ръката, тъй като тя се хвърля да захапва. Няма по какъв начин, с голи ръце не можеш да се биеш! Тя захапва дунапрена, аз започвам да блъскам с ръце, с крайници и тя почва да квичи по някое време, сиреч съм я победил.
- А някой различен имаше ли храброст да опита?
- Нямам мемоари различен да е пробвал, аз съм единственият. След това искаше да ми пусне и другото по-голямо куче – санбернар, само че с него не желаех, тъй като беше 107 кг, беше по-тежко от мен. Вече щеше да ме събори, само че с овчарката ставаше.
- Разкажи нещо за фамилията ти – за 22-годишния ти наследник Стивън, за 19-годишната ти щерка Габриел. Разпилели ли сте се по света, виждате ли се?
- Те са към момента тук, към мен са. Синът ми Стивън учи в Техническия университет трета година. Щерката Габи тази година приключи и ще учи в Лесотехническия университет. Добри деца, послушни деца. Доволен съм от тях доста, тъй че всичко си е обикновено.
- Как си почиваш, имаш ли занимание? Къде се чувстваш най-спокоен и в мир със себе си?
- Сред природата. Гледам да избягам там през почивните дни или когато мога. Дали в планината или в този момент на море за два-три дни през седмицата, когато няма доста тълпа. По принцип нямам доста време. С новия бизнес съм ужасно ангажиран, тъй като желая да го развия оптимално. Взима ми доста време и напрежение, само че като искаш намираш време. След като децата са добре, и аз съм добре. Правя по този начин, че да имам време да почивам.
- Караш мотор – не е ли малко рисково?
- Екстремно е, имал съм много неприятни моменти с мотори.
- Сигурно повече контузи, в сравнение с с щангите…
- Да, имал съм една тежка злополука с огромния ми мотор. Но живи и здрави, оживяхме. Не беше моя виновността. Отнеха ми преимуществото и се получи преден удар с над 100 км/ч. Беше преди шест-седем години. Както докторите споделят – хубаво, че не се стопирах в колата. Направих огромен полет и това ме е избавило да нямам някакви тежки увреждания. Нямах никакви счупвания, единствено леки цепвания на лакътя, само че това не е нищо. Отивам в „ Пирогов “ да ми шият лакътя и сестрата ме пита какво е станало? Казвам, че е злополука с мотор. Вика – ох, донорчето ми, пази се! Каза ми, че имам здрава конструкция и мъчно мога да имам тежки увреждания. Но при по-слабите манекени при тях е нещо ужасно - не можем да го съберем при такива катастрофи… Така че имал съм осъществявания с моторите, само че в този момент се вардя оптимално.
- Сега си мобилен на митингите.
- Абсолютно съм мобилен и няма тапи за мен.
медалист. Веднъж под флага на България и един път с екипа на Австралия. В кариерата си чупи 7 международни върха в категория до 110 кг. Най-престижният от тях е 250 кг в изтласкването през злощастната за родните щанги 1988 година, когато
българският тим е спрян от присъединяване на олимпиадата в Сеул. И по този начин Ботев не получава късмет да потвърди, за какво медиите го назовават „ абсолютният любимец за купата “. Въпреки това достиженията му на огромния подиум разумно му отредиха място в Залата на славата на международните щанги.
- Здравей, Стефане! Как живееш в това неприятно време на пандемия, изолираност, забрани, митинги?
- Весело, забавно, защото такова време не е било преди с тези ограничавания. Стараем се съгласно изискванията и ситуацията да се нагаждаме. Не е ужасно за мен това.
- Има доста истории за описване и незабавно връщам лентата обратно към неприятния миг в Сеул. Как разбра, по какъв начин реагира, когато се пусна новината, че българският тим е спрян от присъединяване и ти няма да можеш да докажеш, че в действителност си огромният любимец? Тогава те смятаха за съвсем сигурен златен медалист…
- Като всички останали, които не можахме да участваме след категория 75 кг, се чувствахме доста, доста неприятно, че би трябвало да спрем. Настина всички бяхме в страхотна форма. Всички, които трябваше да вземат участие, бяха съвсем сигурни златни медалисти, както аз, по този начин и Асен Златев и останалите. Страшно неприятно беше, защото беше непосилен труд преди този момент. Нищо не е в този момент спрямо тогава, когато бяхме в изолации. Не можеше да се забележим даже и с родственици. Имаше доста тежки условия и тежки тренировки, единствено и единствено да стигнем до огромни резултати, което и направихме, само че за жалост не ни позволиха до присъединяване. Една доста неприятна история.
- Няма отговор в годините дали имаше някаква провокация, точно по тази причина, че България желае да вземе седем или осем златни медала на олимпийските игри…
- Мисля, че тогава беше проблем от руска страна, защото те желаеха да завоюват множеството медали във повдигането на тежести. Бяха любимци години преди този момент. Гонеха генералното класиране и надлежно им беше нужно да завоюват и болшинството медали във повдигането на тежести, което нямаше по какъв начин да стане с този приказен тим, който Абаджиев беше направил. Резултатите бяха толкоз огромни, че нямаше по какъв начин да не вземем златен орден.
- Как се претърпява такова отчаяние?
- До ден-днешен си мислим за тези пропуснати моменти. Почти не се претърпява. Това ми тежи цялостен живот, тъй като за един състезател най-голямото му отличие е олимпийска купа. Няма значение, че година-две преди този момент съм бил безусловно всички в тази категория, а не съм олимпийски първенец. Пропуснат късмет. Тежко е, само че не може да бъде върнато.
- След Сеул си напряко терминатор на подиума – това ли бяха най-силните ти години? Две международни трофеи, две европейски - имаше ли действително конкуренция в този интервал?
- Точно тогава нямах. 1988, 1989 и 1990 година ми бяха най-силните години. Кажи-речи на съревнование подвигах колкото си желая и колкото ми трябваше за златен орден. Спомням си, че с Иван Абаджиев се бяхме договорили, защото искаше на олимпиадата да създадем страхотни резултати, които до ден-днешен да се помнят, само че по този начин или другояче не се реализираха. Исках в залата да доближи 270 кг в изтласкването, а бях в кат. до 110 кг. Световният връх май беше 250 кг, а в кат. над 110 кг беше 260, а аз имах желание да направя 270! Абсолютно бяха вероятни, само че пропуснах шанса да покажа какво мога в изтласкването като върхове. Опитах в залата, само че той не ме позволи да направя там опит за 270 кг, защото го беше боязън да не се контузя тежко и да не мога да вземам участие на олимпиадата. Каза – върви си троши главата, каквото искаш прави! Искам златен орден на олимпиадата, по-късно вдигай и 300, в случай че искаш! Така че щеше да стане доста забавно, само че не можа да се получи.
- Българската школа в щангите на процедура беше торпилирана през новия век. Бих споделил и от непознати, и от свои, имайки поради братоубийствените войни, които се разиграха в родната федерация. Съгласен ли си с подобен прочит на тематиката?
- Винаги има различия, постоянно има някои, които не са удовлетворени, тъй че има такива моменти като цяло.
- Кои бяха най-силните ни страни и до каква степен можем да си върнем от остарялата популярност?
- Мисля, че постоянно можем да си върнем от остарялата популярност, не дотам, както беше, тъй като бяха напълно други условия и обстановка, само че до някаква степен може. Въпрос на организация и някои доста дребни неща и елементи, които би трябвало да се поправят, с цел да стигнем в някаква степен до тази популярност.
- Твърди се, че в цикличните спортове няма по какъв начин да успееш без стимуланти и който изпреварва листата със неразрешените лекарства, е печеливш. Така ли е в действителност?
- По принцип, да. Доказано е, че има хора, които употребяват стимуланти и са „ хванати “. Но откакто не си „ заловен “, значи всичко е окей.
- Апропо твоето име в никакъв случай не е било замесвано…
- Така е. Чувал съм какви ли не диалози в кафенета и заведения за хранене, че с шепи сме взимали, не сме знаели какво взимаме и какво ли не. Такова нещо няма. Никой не може да те накара принудително да взимаш. Каквото взимаш, безусловно го знаеш. Но за мен, каквото и да взимаш, без тежки тренировки, нищо не може да стане. През 1988 година, когато направих международния връх, нито съм се готвел за олимпиада, нито за международно, нито за европейско. Никакво възобновяване не сме имали в този интервал, даже с аминокиселини, каквото и да е… Но съм направил връх! Тогава Абаджиев се съмняваше аз да не взимам нещо, без той да знае. И ми направи допинг тест да ревизира това по този начин ли е. И потвърдих, че безусловно е по този начин. Кълна се в децата си, че тогава не съм взимал и едно хапче и направих международен връх 1988 година в Будапеща – 250 кг. Така че безусловно всичко е допустимо, въпрос на предпочитание и какво искаш да постигнеш, каква е задачата ти.
- За къс интервал ти заемаше поста общоприет секретар на родната федерация по повдигане на тежести. Защо се отхвърли или може би е по-правилно да попитаме кое те отхвърли?
- Отказа ме неправилната тактика тогава на президента във федерацията. Просто методът на ръководство не беше това, което ми се искаше да бъде и по този метод не можехме да създадем хубави неща за федерацията. Тогава се отхвърлих. Имаше различия сред мен и тогавашния президент Андон Николов.
- Беше представител на една известна марка за хранителни добавки, само че за малко. Пазарът ли не хареса у нас? Защо се отдръпна от това поле?
- Оттеглих се, защото когато започнах този бизнес, в България бяхме единствено три компании, които внасяхме добавки. Конкуренцията беше доста дребна и ужасно добре вървеше бизнесът. След това, като влязохме в Европейския съюз, се отвориха пазарите, започнаха и онлайн поръчки, доста спаднаха продажбите и няма смисъл да се гърбим. Все по-евтини и по-евтини неща идват от Китай и от под дърво и камък, тъй че битката е безсмислена. Покупателната дарба на българина е доста ниска, нямат пари хората, небогати са спрямо всички останали „ бели “ страни, тъй че няма смисъл да се потим.
- Сега обаче има ново предизвикателство пред теб в бизнеса – би ли ни разказал?
- Да, напълно ново, от доста скоро. Взел съм правата за Европа за органична течна тор. Внасям от Австралия, която е доста новаторска, доста съвременна, доста нова за Европа като цяло. Засега върви добре, набирам скорост и към този момент в няколко други страни работя. Надявам се отсега нататък да се развиваме все по-добре и по-добре.
- Като играч имаше име на бунтовник. Вече стана дума за някои разногласия с вездесъщия Иван Абаджиев, мир на праха му. Какво не приемаше в работата с него? Какво смяташе, че би трябвало да е по-различно?
- Единствените ни разногласия с него бяха, че не може един в ниска категория като Севдалин Маринов, Топуров, Нено Терзийски, без значение, опитите, които вършат те и ние да ги вършим същите. Разликата беше голяма, ние сме доста по-тежка категория, доста повече време ни трябваше за възобновяване и т. н. Той не беше склонен с всички тези неща. Аз надлежно доказвах, че може с моите тренировки и надлежно резултати, които постигах. Малко се дразнеше, че с доста по-малко тренировки в дребните категории постигаше такива огромни резултати. Имаше разногласия, само че въпреки всичко Абаджиев не се даваше…
- А по какъв начин го пребори за Хасково?
- Аз излязох от Хасково, само че тогава към този момент бях боец в Славия и отидох там да упражнявам по това време. Каза – добре, като си толкоз отворен иди в Славия, вдигай, преди международното състезание идваш, правиш контролно и в случай че покажеш положителни гири, участваш. Дойдох, демонстрирах положителни гири и участвах. Беше една никаква обстановка, само че в последна сметка се съгласи, че може и по този начин в самостоятелни случаи.
- Останаха ли недоизказани изречения сред вас?
- Мисля, че не. След като той приключи подготвителната активност, а аз – спортната, с него се виждахме много постоянно. Имахме си доста огромно почитание с него. Споделяли сме си доста неща, много от нашите сътрудници не знаят какво сме си говорили. Ако ги споделя, може и да кажат, че съм си ги измислил за себе си, само че искрено казано доста работи, които и до ден-днешен се удостоверяват, че са по този начин. Абсолютно всичко е правилно от това, което е споделил. Така че с него горе-долу нямаме скрити неща, които да са останали.
- Искам да „ скочим “ в диалога на различен континент – по кое време реши да заминеш в Австралия, за какво избра да останеш там? Разкажи за тези времена…
- Това се случи 1990 година, когато взех решение, че би трябвало да пътувам за някъде. Дотогава ми бяха най-силните години, обаче изключително в 1990 година в България беше доста ужасно – нямаше пари, доста тежка беше обстановката и за нас. Не получавахме това, което заслужавахме, съгласно завоюваните трофеи. И през 1990 година се насочих първо към Америка и след това към Австралия. За Щатите съвсем си бях уредил нещата да пътувам, да пребивавам в Ню Йорк, пратиха ми изискванията, уговорих се с тяхната федерация. Бях безусловно подготвен да пътувам за Съединени американски щати, само че в последния миг на едно съревнование в Сиатъл, на Игрите на положителната воля, се видях с австралийския тим, с треньора на австралийците. Те пък имали концепция да вършат мощен тим от чужденци. И тогава се заговорихме с техния треньор дали желая да отида там. Бях измежду състезателите, на които се бяха спрели да взимат. Тогава изобщо не знаех кой ще върви, с останалите заминахме дружно по-късно. Така се договорихме с тях, а преди този момент бях ходил в Австралия, доста ми хареса като страна. А и там получаваме гражданство след две години и към този момент можем да се състезаваме от тяхна страна, а в Щатите от пет до седем години би трябвало да очаквам, с цел да получа поданство. Просто тези неща надвиха и по тази причина потеглих към Австралия. 1990 ми беше най-силната година като цяло, бях и международен, и европейски първенец, бях и най-хубав в света в щангите, избран от интернационалната федерация. В България станах „ Спортист на годината “ със международни върхове. Взех безусловно всичко и най-после на годината премия - една торта и сбогом! Един тип насмешка! Завоювал си всички тези трофеи и въпреки всичко би трябвало нещо финансово да получиш, както години наред за „ Спортист на годината “ получаваха коли и какво ли не, което е вярно. Но тогава беше такава година и взех решение, че би трябвало да се вземат ограничения, защото няма да съм мощен още 20 години.
- Твърди се, че тази торта е мотивът дефинитивно да кажеш „ баста “ на нещата, в случай че си имал някакви колебания…
- Да, безусловно, да! Това към този момент беше окончателното решение.
- Как те одобриха в Австралия?
- В Австралия беше огромен взрив, като отидохме аз, Севдалин Маринов, Кирил Кунев, Благой Благоев и Нико Влад едновременно, кацнахме на аерогарата в Мелбърн. Бяха създали една спонтанна сцена за конференция за посрещане на спортисти на международно равнище. Беше ужасно огромен взрив. Оттам пристигнаха и доста спонсори да подкрепят федерацията и го развиха за няколко години този спорт доста добре. Взеха много медали, а от това завоюва тяхната федерация и тяхната страна. Аз не мога да се оплача от тях, безусловно всичко беше съвършено.
- Защо се твърди, че си почнал в склад за строителни материали паралелна работа?
- Не, в склад не съм работил. За да почна да работя във фабриката за хранителни добавки, която по-късно представлявах в България…
- Това беше генералният спонсор на щангите на Австралия.
- Точно по този начин. Там започнах. Докато не получим гражданство, ние няма по какъв начин да се състезаваме на интернационално равнище. На локално равнище – да, само че не и на интернационално. И въпреки всичко по някакъв метод би трябвало да си изкарваме пари. Федерацията подкрепя, само че разпоредбите са такива, че откакто не участваш на интернационалните надпревари, не могат да ти дадат по-голяма заплата. Поддържат те до някаква степен, само че не чак толкоз доста. Тогава трябваше да работим и след година и седем месеца получихме гражданство. Вече мислехме професионално. Има и такива моменти в живота, само че това не е ужасно. Нека да забележим малко и другата страна.
- Кажи за любопитните, куриозните моменти, които са се запечатали в теб.
- От начало доста моменти се запечатаха, защото тази страна е напълно друга от България и изобщо от Европа. Техните правила на живот са други. Много ме учудваше, че би трябвало да живеем по този метод, само че трябваше да свикнем с тези правила. Примерно оставяме тревата в градинката пред къщата да порасне малко повече, идват от общината и желаят да ни глобяват. Защо тревата е висока? Викаме, че тъй като желаеме висока тревичка. Те споделят – няма по какъв начин, тук си има правила, в случай че искаш висока трева, отиди в гората. Има доста такива странни неща. Не сме привикнали с този метод на живот, само че полека-лека ни вкараха в релси.
- Идваш от соц лагера, би трябвало да използваш кредитни карти…
- Да, това ми се видя доста хубаво първоначално. След това пристигнаха едни баснословни сметки. Това би трябвало да се връща? Ами, би трябвало, да. Неща, които преди не са ни били познати в България.
- Колко време ти трябваше, с цел да стъпиш на крайници в Австралия?
- Докато почнахме да участваме за тях на интернационалните надпревари. Дотогава някак си бяхме затворени в тази страна. Преди това не сме имали подобен метод на живот, пътувахме всеки месец на съревнование в чужбина, а тогава бяхме на едно място, капсулирани. Наистина ни беше малко тежко в тази обстановка. Отначало ни налегна някаква носталгия. До първото излизане беше малко кошмарно напрежение, само че откакто веднъж излязохме и се върнахме, видяхме, че не е толкоз ужасно и си продължихме живота, както беше преди.
- Да поговорим за една мръсна работа, както някои хора назовават, политиката. Ти беше един мандат столичен общински консултант от квотата на ССД на Софиянски, по-късно се отделихте с твои сътрудници в „ Демократи за София “. Разкажи за този интервал.
- Беше доста забавно предизвикателство за мен. Имах покана да вземам участие в ръководството на София като общински консултант и моето присъединяване може да бъде в отдел „ Спорт “, въпреки всичко от това разбирам и това мога. Съгласих се да вляза, защото ми е забавно. Исках да създадем от ден на ден и повече неща за спорта в София. Но към този момент като влязох се сблъсках с доста премеждия, доста проблеми и с доста ползи. Може да желая да направя доста неща за София, само че не зависи единствено от мен, а от 61 индивида, които са вътре и би трябвало да гласоподават „ за “ нещо - примерно спортни площадки, само че всеки дърпа чергата към себе си. Едни желаят повече да асфалтират пътища, други желаят вложения в друга посока и т. н. Така че даже и хора, които сме в една група, не постоянно са съгласни с това, което ти предлагаш. Но мога да кажа, че направихме много хубави неща. В моя квартал направихме спортни площадки, а тогава децата нямаше къде да играят. Но беше огромен проблем, огромна битка, до момента в който победя, с цел да създадем няколко площадки в София. Но стана това нещо, тъй че съм бил потребен в тази тенденция. Бях ръководител на Спортната комисия в общината. На доста клубове помогнах, другари от спортни клубове, като чуха, че съм там, идваха. Помагал съм на драго сърце и с опциите, които имам като бюджет. Много забавна сфера, може да се помогне доста. До някаква степен можеш да направиш това, което си замислил, само че в действителност съпротивленията са ужасно огромни, тъй като всеки си има свои ползи и дърпа към себе си чергата. Добре беше и съм удовлетворен.
- Имаше концепция и капиталов проект за огромен състезателен комплекс в столичния квартал „ Хиподрума “, само че по този начин и не съумя да го реализираш – за какво? Кой ти попречи?
- Попречиха ми публицистите първо. След като се чу, че желая да направя този състезателен комплекс на „ Хиподрума “, където до ден-днешен е занемарено и си бият инжекции, дивотии и какво ли не се прави там… Съответно бях и общински консултант и доста по-лесно ще стане за мен, откакто имам вътрешни контакти и тежест, аз излязох с името си. Нищо неприятно нямаше в това, можеше да го направя и с подставено лице – никакъв проблем, само че мислех, че откакто излезеш с името си, аз съм в този отрасъл, желая да направя нещо хубаво и то ще се види. Но тогава ваши сътрудници ме поканиха на изявление и ме нападнаха непосредствено по какъв начин може с твоето въздействие да искаш да правиш това-онова? Викам – какво неприятно има? Аз съм състезател и върша състезателен комплекс. И да имам въздействие – какво? Ако бях тръгнал със „ прикрит “ човек… Няма оправия! Тогава се подвигна малко звук. Бойко Борисов беше кмет, отидох при него на диалог. Той вика – дай да успокоим топката, по-нататък ще го създадем, да не вършим непотребни проблеми на общината. И аз успокоих нещата и ги оставих. Така че поради това, че потеглих със сърцето си, е огромен проблем. Трябва да работим по другия метод – с подставени лица. Явно манталитетът ни е подобен.
- Искаше да се кандидатираш за кмет на родния си Харманли, само че австралийският паспорт е спънка, по този начин ли?
- Да, по този начин беше преди няколко години, само че по-късно трансформираха закона и към този момент може да се кандидатираш. Тогава сякаш имах доста огромно предпочитание и напъвах много, само че в този момент като виждам какво става, това предпочитание ми отмина.
- Като човек от Харманли познаваш ли се персонално с Христо Стоичков, който потегли към огромния футбол точно от родния ти град?
- Да, познаваме се с него доста добре. Когато се забележим на всякакви мероприятия, си приказваме. Да, познаваме се със Стоичков.
- Доколко е истина изказванието, че единствено ти в националния тим си побеждавал прословутото овчарско куче на Иван Абаджиев? Твърди се, че той обещавал ден отмора на този, който победи на битка кучето.
- Да, имаше такова нещо. При него битката за отмора беше ужасно огромна, правехме го единствено на Нова година. Почивахме на 31-ви, 1-ви и 2-ри и на 3-ти сме отново на лагер. Така че един-два дни отмора за нас е доста! Той беше фен на кучета и беше споделил, че който „ победи моята овчарка, взима отмора “. Бием се, той го пуска против мен и в случай че нещо ме захапе или се откажа, значи не надвивам. Сблъсъкът беше пред залата. Правехме си тези неща – хваща с една верижка кучето, почва да я насъсква, тя почва да реве, пощурява, аз си омотавам един дунапрен на ръката, тъй като тя се хвърля да захапва. Няма по какъв начин, с голи ръце не можеш да се биеш! Тя захапва дунапрена, аз започвам да блъскам с ръце, с крайници и тя почва да квичи по някое време, сиреч съм я победил.
- А някой различен имаше ли храброст да опита?
- Нямам мемоари различен да е пробвал, аз съм единственият. След това искаше да ми пусне и другото по-голямо куче – санбернар, само че с него не желаех, тъй като беше 107 кг, беше по-тежко от мен. Вече щеше да ме събори, само че с овчарката ставаше.
- Разкажи нещо за фамилията ти – за 22-годишния ти наследник Стивън, за 19-годишната ти щерка Габриел. Разпилели ли сте се по света, виждате ли се?
- Те са към момента тук, към мен са. Синът ми Стивън учи в Техническия университет трета година. Щерката Габи тази година приключи и ще учи в Лесотехническия университет. Добри деца, послушни деца. Доволен съм от тях доста, тъй че всичко си е обикновено.
- Как си почиваш, имаш ли занимание? Къде се чувстваш най-спокоен и в мир със себе си?
- Сред природата. Гледам да избягам там през почивните дни или когато мога. Дали в планината или в този момент на море за два-три дни през седмицата, когато няма доста тълпа. По принцип нямам доста време. С новия бизнес съм ужасно ангажиран, тъй като желая да го развия оптимално. Взима ми доста време и напрежение, само че като искаш намираш време. След като децата са добре, и аз съм добре. Правя по този начин, че да имам време да почивам.
- Караш мотор – не е ли малко рисково?
- Екстремно е, имал съм много неприятни моменти с мотори.
- Сигурно повече контузи, в сравнение с с щангите…
- Да, имал съм една тежка злополука с огромния ми мотор. Но живи и здрави, оживяхме. Не беше моя виновността. Отнеха ми преимуществото и се получи преден удар с над 100 км/ч. Беше преди шест-седем години. Както докторите споделят – хубаво, че не се стопирах в колата. Направих огромен полет и това ме е избавило да нямам някакви тежки увреждания. Нямах никакви счупвания, единствено леки цепвания на лакътя, само че това не е нищо. Отивам в „ Пирогов “ да ми шият лакътя и сестрата ме пита какво е станало? Казвам, че е злополука с мотор. Вика – ох, донорчето ми, пази се! Каза ми, че имам здрава конструкция и мъчно мога да имам тежки увреждания. Но при по-слабите манекени при тях е нещо ужасно - не можем да го съберем при такива катастрофи… Така че имал съм осъществявания с моторите, само че в този момент се вардя оптимално.
- Сега си мобилен на митингите.
- Абсолютно съм мобилен и няма тапи за мен.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ