Златната Симона Пейчева за всички трудности в спорта и какво е да си треньор
Бившата българска състезателка и международна шампионка по художествена гимнастика Симона Пейчева описа пред „ YouTube “ канала „ Пичове “ какво е да си към този момент треньор на деца в един от красивите спортове.
36-годишната гимнастичка показа и любопитни моменти от своята огромна кариера и разкри за своя тежка травма, която обаче не я спряла да се състезава.
„ Силно се надявам да внушавам респект състезателките, само че първо желая да ги науча на душeвност и на това да бъдат виновни. Прекалено ни е сложен спорта, прекомерно тежки натоварвания и контузии съществуват. Ако децата не се научат да бъдат виновни към себе си и към съотборничките си, единствено с подтик от треньора, няма да се получат “.
„ За да стигна дотук, разбирам, че не е елементарно. Треньорът поема цялата отговорност – от това състезателката по какъв начин се е събудила до това в какво въодушевление, до това дали някой у дома няма проблеми и тя го придвижва прочувствено, до това да се пребори и с отпуснатите и крайници и неточните уреди. Треньорът би трябвало да бъде психолог и повече от майка в тези часове в залата. Това го разбираш, когато започнеш да тренираш с едно дете. Не два-три път, а, когато имаш три-четири години с това дете “.
„ Смятах, че, откакто се откажа, няма да се върна в залата. Половин-една година бяха задоволителни да релаксирам и в един миг разбрах, че спортът ми липсва. За момента не ми липсва огромния спорт, а това да предавам това, което съм научила в годините. Когато не съм залата два-три дни, ми липсва, липсват ми и децата “.
„ На 16 години станах международна шампионка. Това е другата част от тази тежка игра, тъй като на една такава възраст да поемаш толкоз тежка отговорност също не е лесна работа. На 16 години си казваш: „ Леле, популярен съм “, а в действителност не си, тъй като нищо не знаеш, какво ти следва, какъв брой по-отговорно е това. Решаваш, че единият орден, който са ти поставили на врата и към този момент си Господ, а в действителност изобщо не е по този начин. Благодарна съм на моята треньорка Мариета Докова, че толкоз бързо ме приземи, тъй като славата от време на време си изиграва доста неприятна смешка. Нямаш ли един треньор до себе си, който е крепко стъпил на земята да ти каже изтъквам: „ Абе, момиченце, нищо не с направила “. Ти си казваш: „ Е, по какъв начин де не съм направила, аз съм Световна шампионка “. Наистина това ти е края на кариерата, края на всичко, тъй като това, че през днешния ден ти дават орден, а ти продължаваш, не се отказваш, от на следващия ден отново си никой. Пак си на първата стълбичка да тръгваш нагоре, да се състезаваш на идващото съревнование още веднъж по същия метод, който ти следва. Не единствено, че би трябвало да го докажеш, че си международен първенец, това не ти дава освен това от другите, които са на съответното съревнование, като се изключи че те го знаят. Ти какво ще изиграеш на това съревнование няма да ти даде повече точки поради това, че преди месец си станал международен първенец “.
„ Контузии имам доста, интервенции също. Най-тежката беше тази, която две години играх със строшен крайник и най-после към този момент той не ми беше останал част от крайници, тъй като от толкоз тренировки с тази счупена кост на стъпалото, не остана нищо от нея. Наложи се да ми присаждат кост, само че колкото и мъчително да беше и колкото в профил да невероятно да звучи, травмите са ми били естествени за спорта. Слава Богу нямам болки в гърба, изкривявания, които да ми пречат да пребивавам, тъй като има и такива случаи в нашия спорт. Но за един спорт на високо равнище считам, че травмите са нещо обикновено. Без травми няма по какъв начин да си играч на високо равнище. Няма по какъв начин да издържиш на натоварвания по шест-осем часа дневно. Нашия спорт не е обикновен. Всичките огъвания, на които би трябвало да се научат гимнастичките, са отвън всякаква анатомия на индивида. Хората си споделят: „ Боже, виж това момиче главата му е стигнала до крайници, по този начин се е огънала “. А треньорът споделя: „ Нищо не си направила, не е задоволително “, съобщи Симона Пейчева.
36-годишната гимнастичка показа и любопитни моменти от своята огромна кариера и разкри за своя тежка травма, която обаче не я спряла да се състезава.
„ Силно се надявам да внушавам респект състезателките, само че първо желая да ги науча на душeвност и на това да бъдат виновни. Прекалено ни е сложен спорта, прекомерно тежки натоварвания и контузии съществуват. Ако децата не се научат да бъдат виновни към себе си и към съотборничките си, единствено с подтик от треньора, няма да се получат “.
„ За да стигна дотук, разбирам, че не е елементарно. Треньорът поема цялата отговорност – от това състезателката по какъв начин се е събудила до това в какво въодушевление, до това дали някой у дома няма проблеми и тя го придвижва прочувствено, до това да се пребори и с отпуснатите и крайници и неточните уреди. Треньорът би трябвало да бъде психолог и повече от майка в тези часове в залата. Това го разбираш, когато започнеш да тренираш с едно дете. Не два-три път, а, когато имаш три-четири години с това дете “.
„ Смятах, че, откакто се откажа, няма да се върна в залата. Половин-една година бяха задоволителни да релаксирам и в един миг разбрах, че спортът ми липсва. За момента не ми липсва огромния спорт, а това да предавам това, което съм научила в годините. Когато не съм залата два-три дни, ми липсва, липсват ми и децата “.
„ На 16 години станах международна шампионка. Това е другата част от тази тежка игра, тъй като на една такава възраст да поемаш толкоз тежка отговорност също не е лесна работа. На 16 години си казваш: „ Леле, популярен съм “, а в действителност не си, тъй като нищо не знаеш, какво ти следва, какъв брой по-отговорно е това. Решаваш, че единият орден, който са ти поставили на врата и към този момент си Господ, а в действителност изобщо не е по този начин. Благодарна съм на моята треньорка Мариета Докова, че толкоз бързо ме приземи, тъй като славата от време на време си изиграва доста неприятна смешка. Нямаш ли един треньор до себе си, който е крепко стъпил на земята да ти каже изтъквам: „ Абе, момиченце, нищо не с направила “. Ти си казваш: „ Е, по какъв начин де не съм направила, аз съм Световна шампионка “. Наистина това ти е края на кариерата, края на всичко, тъй като това, че през днешния ден ти дават орден, а ти продължаваш, не се отказваш, от на следващия ден отново си никой. Пак си на първата стълбичка да тръгваш нагоре, да се състезаваш на идващото съревнование още веднъж по същия метод, който ти следва. Не единствено, че би трябвало да го докажеш, че си международен първенец, това не ти дава освен това от другите, които са на съответното съревнование, като се изключи че те го знаят. Ти какво ще изиграеш на това съревнование няма да ти даде повече точки поради това, че преди месец си станал международен първенец “.
„ Контузии имам доста, интервенции също. Най-тежката беше тази, която две години играх със строшен крайник и най-после към този момент той не ми беше останал част от крайници, тъй като от толкоз тренировки с тази счупена кост на стъпалото, не остана нищо от нея. Наложи се да ми присаждат кост, само че колкото и мъчително да беше и колкото в профил да невероятно да звучи, травмите са ми били естествени за спорта. Слава Богу нямам болки в гърба, изкривявания, които да ми пречат да пребивавам, тъй като има и такива случаи в нашия спорт. Но за един спорт на високо равнище считам, че травмите са нещо обикновено. Без травми няма по какъв начин да си играч на високо равнище. Няма по какъв начин да издържиш на натоварвания по шест-осем часа дневно. Нашия спорт не е обикновен. Всичките огъвания, на които би трябвало да се научат гимнастичките, са отвън всякаква анатомия на индивида. Хората си споделят: „ Боже, виж това момиче главата му е стигнала до крайници, по този начин се е огънала “. А треньорът споделя: „ Нищо не си направила, не е задоволително “, съобщи Симона Пейчева.
Източник: gong.bg
КОМЕНТАРИ