Битката при Сайпан започва на 15 юни 1944 г., когато

Битката при Сайпан стартира на 15 юни 1944 година, когато към 8 000 американски морски пехотинци идват на остров Сайпан в първия ден от нашествието. Военноморските бомбардировки на острова стартират два дни по-рано, на 13, и имат прочут резултат във връзка с отслабването на японската защита, само че никакво количество обстрел не може да разклати решимостта на японските бойци.

Веднага откакто морските пехотинци стартират десанта си, срещат жестока опозиция от японците, които са решени единствено две неща: победа или гибел. Борбата е интензивна, като всеки сантиметър територия на острова от 185 квадратни километра е извоюван за сметка на доста американски животи.

Американците научават редица уроци от по-ранните си нашествия на следените от Япония острови Тарава, Куаджалин и Ениветок и ползват това познание в Сайпан. Колкото и настойчиво да се бореха японците, с цел да отхвърлен нашествениците, американските морски пехотинци се биеха с еквивалентна плам и неотстъпчивост, решени да завладяват острова.

Ожесточените боеве предизвикат прояви на грубост и от двете страни. Благодарение на топографията на острова с многочислените му планини, оттеглящите се японски войски съумяват да се прикрият в дерета, скали и пещери и да ги употребяват за засада против морските пехотинци, постоянно с опустошителни резултати.

В възмездие пехотинците нападат пещерите с огнехвъргачки, като от време на време не ревизираха първо дали са заети от японски войски или японски цивилни, от които на острова има също доста количество. Японските бойци изострят казуса с убиването на цивилни като съзнателно ги употребяват за примамки в своите засади.

Междувременно, в морето, американските военноморски сили унищожават императорския японски флот, потъвайки три самолетоносача дружно със самолетите на тях. Всякакви очаквания, които японските войски може да са имали за някакво облекчение на обстановката, към този момент са пропаднали.

След няколко седмици битка е явно, че Япония ще загуби. До края на юни останалите японски сили и цивилни са събрани в северния завършек на острова.

Повечето други народи, в такава позиция, биха се предали в този миг. Но не и японците. Император Хирохито, който японците почитат като полубог, издава трагично съдбоносна имперска заповед, когато до него стига новината, че Сайпан сигурно ще бъде изгубен.

За елементарния западняк, отгледан в световна нация, сходна заповед би изглеждала изцяло луда. Японците от епохата на Втората международна война обаче са отгледани в просвета, в която ритуалното самоубийство е изцяло задоволително и естествено средство за отбягване на безчестието, наказване за позора и за възобновяване на нарушен обществен ред. Япония демонстрира концепцията и по време на война – с прословутите набези камикадзе и банзай против враговете им, както и самоубийства сепуку от офицери, изгубили борби, което се назовава какуго само че жисатсу („ самоубийство на неотстъпчивост “).

В най-големият банзайски пердах за цялата война, 4000 японски бойци – с най-боеспособните начело, до болните и ранените откъм гърба, куцащи или без оръжие, дружно с редица цивилни, които носят спонтанни бамбукови копия – атакуват американските морски пехотинци и армейските сили в гибелен преден удар.

Последвалата борба продължава 15 часа и съвсем всички японски войски са убити – само че не и преди да убият или ранят 650 американски бойци. Атака се състои на 7 юли, а на 9 адмирал Търнър афишира, че Сайпан публично е в американски ръце.

Сайто и другите висши японски офицери, които остават, си ползват сепуку в една от пещерите с мечовете си. Американските войски, изтощени след месец яростни борби, вземат решение, че най-сетне всичко е свършило. Но не – американците няма да почувстват даже за момент облекчение от убийствата и бруталността, тъй като им предстоят някои от най-грозните ужаси, на които щяха да станат очевидци.

Почитаемият император Хирохито освен заповядва на цивилните да извършат шудан джикецу („ всеобщо самоубийство “), само че Японската императорска войска също по този начин популяризира ужасяваща агитация за това какво ще сполети японските цивилни, в случай че попаднат в американски ръце. Според пропагандата те би трябвало да чакат да бъдат изнасилени, измъчвани до гибел или даже изядени от дивия зложелател.

И по този начин, до момента в който американците не престават напред след завладяването на острова, останалите японски цивилни стартират да извършват съдбовната заповед на императора.

Много самоубийства са осъществени в Марпи Пойнт, в северния завършек на острова. Тук стотици хора скачат от две високи скали. Цели фамилии скачат от там. Понякога родителите прерязваха гърлата на децата си, преди да ги хвърлят през ръба и по-късно да ги последват.

Други човеци и фамилии просто влизат в океана, до момента в който вълните не ги гълтам. Други групи се скупчват към гранати, които получиха от японски бойци, и един от тях дръпва щифта.

В обезверен опит да спрат безсмислената гибел, американските войски залавят японски цивилни, от които желаят да уверят сънародниците си по високоговорителите, че американците ще се отнасят общително с тях, в случай че се предадат, и ще им дадат храна и заслон.

Някои вземат решение да се предадат, откакто чуват известието, само че други остават твърди и правилни на своя император и лишават живота си – и живота на своите близки.

Няма формален брой за това какъв брой цивилни се самоубиват в края на борбата при Сайпан, само че оценките нормално варират от 800 до 1000. Това е една от многото огромни нещастия на една война, белязана от всеобща гибел както на бойци, по този начин и на невоюващи.

Днес мястото на всеобщите самоубийства се е трансформирало в място, което доста японци посещават на поклонение, с цел да утешат душите на мъртвите. Местните островитяни споделят, че по скалите преди войната не са живели бели птици, само че в този момент са цялостни с ята от тях – и всяка бяла птица, съгласно тях, съставлява душата на човек, който трагично е изгубил живота си там.