Била съм няколко пъти в Париж, но все не стигах

Била съм няколко пъти в Париж, само че все не стигах да напиша за него заради персонален дисбаланс с туристическото му лице и мощна вътрешна опозиция с не-туристическото му лице. Тази есен обаче два мои изпълнени парижки каприза сложиха в букви възприятията ми към този специфичен град.

Туристически Париж е нещо, което нито може да се понесе, нито да се избегне. Ще ви спестя сравнението, което ми идва на разум.

Айфеловата кула – в случай че вземат по цент за всяка фотография, направена там, до в този момент да са обиколили земното кълбо с пояс от айфелови кули. За парижани тя е куп желязо. Много занимателен е опитът на Виктор Лустинг – продал я е на два пъти, без да пипне даже един болт от нея. Гигантска железна скулптора-апотеоз на налитащите индустриални времена, ферментирали внезапно в научно-техническата гражданска война, в която имаме орисията да прекараме живота си. За някои мъже без въображение това са идеалните координати за рухване на едно коляно с пръстен в ръка, а за дамите без личен взор към живота това е точно и сбъднатата фантазия. Прекрасно е, че първите и вторите постоянно намират път един към различен и съумяват да основат позитивни трептения под овациите на присъстващите непознати. За мен Айфеловата кула е още едно от местата, на които даже да ми платят не бих се качила с асансьора до горе. Впечатлителна е, изключително нощем, когато на всеки кръговиден час има светлинно шоу за петнадесет минути. Напоследък го вършат единствено от залез слънце до 2 а.м., с цел да пестят електрическа енергия. Красиво е, в действителност. И задръстено с азиатци със снимащи устройства.

Лувърът – безразборие от предмети на изкуството, подредени по преценка на комитет претенциозни парвенюта, чиято задача в живота е да трансформират мнението си допустимо най-често и най-неадекватно – активност, която назовават „ работа “. Музеят е лабиринт от двуетажни асансьорчета-загадки, изникващи от нищото и водещи отново натам, изобилна човешка река, която неориентирано се вие на приливи и отливи в гонене най-много на Джокондата; уредници, за които всичко е „ зад ъгъла “ и които можеш да срещнеш още веднъж за доуточнение на инструкциите единствено в идващия живот; ескалатори и стълби явно купувани за по-евтино толкоз на едро, че се е наложила повсеместната им приложимост на всички места като се изключи таваните; дразнещи и нехигиенични авто-гайдове (били на прекалено много глави, с цел да се класират за допиране до моята), които карат ползващия ги да се движи като зомбиран, да пренебрегва компанията си и да си тръгне най-после с каша от инфо и усещания, и надути крайници. И хора, безобразно доста хора, за които Лувъра = Париж = авторитет = просвета, само че които и против заплащане не биха могли да ви кажат името на художник от последната галерия в дребната изложба на дребния си град. Ценностите на цивилизацията ни са станали нахално кухи. А тук-там като Лувъра и нетърпимо шумни. Освен голямата маса хора снимащи всичко от всевъзможни ъгли, под колоните извън бяха застанали група млади французи от африкански генезис, които танцуваха по звуците на някакъв влудяващ френски рап. Беше съществено занятие, явно се готвеха за някакъв конкурс, тъй като се връщаха безчет пъти на някои детайли и повтаряха музиката на едни и същи места до момента в който и аз не я запях. Вероятно нямаха пари за наемане на студио, а след революцията всичко е на всички и те си репетираха тук. Какво ли биха си помислили величествата с напудрените перуки, в случай че можеха да мернат тая картинка отнякъде сега…

За да не ви депресирам напълно тук ще си играя сама юрист на дявола и ще дам доказателства, че последните две изказвания не са наложително истина (но може и да са): първо, полезностите на цивилизацията в Лувъра са си ги понапълнили преди десетина години с арабски петролни парички, в този момент към този момент сполучливо изкристализирали в Ислямско крило на стойност 125 милиона евро; и второ, шума ми беше икономисан най-малко от седналия наблизко извън до мен китайски юноша, който изначало не гледах от стеснение заради несъответстващите му придвижвания. Макар и неточен, той не изглеждаше нападателен и взех решение въпреки всичко да му хвърля едно око – оказа се, че всъшност претърпява музика, пусната дискретно в ухото му със слушалка от някаква джаджа в джоба. При още по-внимателно наблюдаване на външния му тип открих, че е артист, който безшумно снима клипа си пред пирамидата на Лувъра – оператора му се опитваше да го хване в най-хубавия ракурс по този начин, че азиатските му последователки да се сънуват до него на това място и да харчат като обезумели мъчно изкараните си юани за мърчандайзинга му. Заснемането на клипа стана съвсем тайничко, без специфични позволения (т.е. спести си заплащането им) и без никакъв звук. Хитро и доходно, отлично, китайско момче с рус перчем, поисквам ти триумф в живота.

Има и доста хубост, която си заслужава да се види все пак. Думата „ Лувър “ значи прозорче без стъкло с жалузни дървени кепенци – те пропущат въздух и светлина, само че пазят от дъжд, звук и прахуляк. Неочаквано метафорично тъкмо название на този замък, който е бил обичан на приливи и отливи на величествата, преди да си построят Версай. Ето по какъв начин наподобява от вътрешната страна общоизвестната стъклена пирамида. Постоянната километрична опашка пред Лувъра влиза на мраморната платформа и се източва по тъмно-сивите каменни стълби и ескалатори надолу ето по този начин:

Ето я Мариана, Френската Революция в картината Свободата води народа, на Йожен Дьолакроа. Картината е в действителност огромна, 2.60м. на 3.25м. Така, както е изложена, главата на висок изправен човек стига най-вече до ходилата на Мариана. Тя е с голи гърди, тъй като по този начин (метафорично) храни хората. Името и типа на Мариана въплъщават националната жена и еволюцията на външността ѝ през годините отразяват измененията в обществото. Тя е обект на всевъзможни тълкования, също като Барби (както споделя един френски критик) – смяната на облеклото ѝ е народен спорт, появи се черна Мариана, която да скрепи симбиозата на етносите; имаше енергични мнения за Мариана без хиджаб и какъв брой френско е това; има и нестихващи диспути за размера на бюста ѝ при всяка нова творба „ Мариана “.

Картините са прелестни, само че признавам, че съм почитателка най-вече на скулптурата. За това и не преследвам Джокондата. А и нормално бързам в посока противоположна на тази на тълпата. Децата ми обаче не пропуснаха да отидат да видят Мона Лиза. Първо се чака ред.

После се застава от едната страна.

И най-после се вижда от близко.

Богинята на успеха Нике от Самотраки е поставена преднамерено по този церемониален метод на върха на стълбите, които дори си имат име – The Daru стълби, били са направени за музея на Наполеон през XIXв. Нике е прекръстена на Виктория в Римската митологична традиция, като името добива такава известност, че даже през днешния ден всеки от нас познава най-малко една Виктория или Виктор, без значение в коя страна живее. Иначе Нике има забавна биография – седяла непрекъснато до доста суеверния Зевс по време на войната му против титаните, явно пазейки му боязън за изхода ѝ. След успеха движела най-много с Атина (предполагам, тъй като точно мъдрите са същинските спечелили във всяка обстановка?), а не била доста гъста с брат си Зелус (завист, ревност) заради характера му, нито със сестра си Биа (сила) и брат си Кратос (могъщество), които работели в екип и изпълнявали поръчките на шефовете. Един път се разкарвали чак до Кавказ, с цел да заковат Прометей на планината там след оная му издънка с огъня. Той пък Прометей и той… Имам пред тип – решил си с тоя огън – дал си ни го, отлично и благодаря доста от името на човечеството, доста напреднахме с помощта на него (първо, научихме се да вършим по-сложни оръжия, с цел да се избиваме взаимно по-ефективно; и второ прекарваме времето си в готвене и ястие – безлични занимания издигнати до сан на изкуство; саможертвата ти напълно си заслужаваше, Прометей…), обаче по какъв начин позволи да те заловен?… Както и да е, да се върнем на статуята – копия на Нике красят хиляди известни и незнайни места по света, може да си купите такова даже от амазон за към £50 и да му се наслаждавате персонално. Гърция си желае назад самата истинска скулптура, открадната от британски посланик преди към 200 години, само че Франция и Англия отхвърлят, аргументирайки се, че Нике от дълго време не е гръцка, а е международно културно завещание и ще си стои където си е, в Лувъра. През 2013г. дори вършат специфична съвсем едногодишна реорганизация, с цел да подсилят усещането, че статуята е изправена на носа на транспортен съд, каквото е било и първичното ѝ предопределение. Това е обичаната скулптура и на Франк Лойд Райт, който намира метод да я вплете в множеството си работи. Самата зала, в която е сложена Нике, е строена доста от дълго време, само че необичайно доста прилича точно работите на този популярен проектант:

Други удивителни хубости като да вземем за пример този отворен тунел:

Това се вижда през големи витринни прозорци в дясно и в ляво сред колоните на отворения тунел. Разбира се, може да се влезе и вътре, само че се стига на това място след доста огромно заобикаляне. Всичко в Лувъра е направено като един голям лабиринт с безчет разклонения, в който разглеждането стартира от мазето и се върви нагоре, в случай че издържиш.

Много изящна направа и отлично решение с естественото осветяване:

Това беше (с няколко непоказани тук добавки) дозата Лувър, която съумях да поема този път. Пътят сред творбите на изкуството, които желая да видя е дълъг, претъпкан и изтощителен. Ще оставя останалото за други пъти. Не можах да се добера до Венера Милоска, само че смятам визитата си за прогрес на фона на предходното, което се случи в един студен вторник на една друга есен преди няколко години. Именно вторник, който се оказа почивния ден на Лувъра – нямаше по какъв начин да предположа това и надлежно бях пропуснала да ревизира точното работно време. Тази есен най-малко съумях да вляза вътре и да пообиколя – същински триумф, потупах се сама по гърба! И най-мъдрият си е малко елементарен, би ме успокоил Били Шекспир и до момента в който бих спорила с това дали първата част на успокоението ме докача даже по краищата, то втората част си е в десятката за случая, мхм…

Парижката Света Богородица – точно тук, на остров Сите почнало построяването на Париж като обитаемо място въобще, а самата катедрала е заместила римско светилище. Тук е коронясан Наполеон, тук се е венчал с Жозефина, тук французите са оплаквали любимеца си Де Гол. Аз персонално обърнах внимание този път на статуите над междинната от трите входни порти, която се разграничава от останалите по жанр – правена е от друг ваятел.