Поетът Никола Венетов остава верен приятел на Владимир Димитров - Майстора и на толстоистките идеи
Безспорен стихотворец, какъвто е Никола Венетов, е оставил своите стъпки по белия сняг на поезията. И то в тези поетични времена, когато по бялото крачат Александър Вутимски, Димитър Бояджиев и Пейо Яворов…
„ Истина, Добро и Красота –
ето го трилистника заветен,
с който желая да ходя в света
самоуверено до последния си ден “.
Това свое верую, самоуверено декларирано, поетът ще следва през цялата си поетическа тревога: от първата и не единствена книга, през идващите - неиздадени.
Поезията му е нежна и чувствена, допира сетивата и през днешния ден. Близка е до природата и житейската мъдрост. Пропита е с откровеност. Долавя се горчивата горест, вярна негова другарка през житейските му пътища. Не отминава и тематиката за гибелта, която все чака да похлопа на вратата му преживе. Последните си дни доживява в село Царева Ливада (близо до Дряново) при Спасена Кючюкова, негова племенница, щерка на брат му Костадин, която е омъжена в селото. Тази благородна жена освен се грижи за чичо си, който остава изцяло самичък и недъгав, съхранява скъпия му списък, само че и затваря за последно очите му… Той умира на 15 януари 1971 година и е заровен в локалното гробище.
Животът не пощадява поета. Напротив. Брули го по този начин грубо, както единствено той може. И крещи за кой ли път, че се раждаме единствено за страдалчество. А творчеството остава единствена непреходна диря.
Преди да пристигна в Царева морава, Никола Венетов живее в Бургас, покрай морската градина на ул. „ Антим I “ № 42 със брачната половинка си Мария Башева. Днес къщата, в която са минали доста от дните на поета, не съществува. Изникнала е модерна жилищна кооперация и няма парченце спомен от годините им прекарани там. Няма и паметна плоча. Всъщност името му е съвсем непознато.
В морския град Никола Венетов е преподавател. В атестата му е записано, че е доста добър педагог, възпитател и изпълнителен в работата. Общува с другари, които също като него държат перото – Петко Росен, Стефан Станчев и Константин Петканов. Участва в публичния живот на Бургас.
Съдбата не подарява фамилията му с деца. Още когато са млади, на Никола и Минка, както галено я назовава той, се раждат чеда, само че умират. В по-късна възраст осиновяват момиченце Тодорка Манолова от село Белеврен, Бургаско, което отгледали и изучили. Тодорка се дипломира като инженер. Но с нея се случва покруса – след неудачен брак се самоубива.
Тъгата и бедите на фамилията не стопират до тук. На 10 юни 1967 година автомобил убива Мария Башева пред дома им в Бургас. Венетов, който е до нея в този миг е с тежки контузии. Ампутират част от лявата му ръка. Останал напълно самичък, възрастен и беззащитен, племенницата му го прибира да живее при нея в Царева Ливада до неговата гибел.
Никола Антонов (Андонов) Димов е роден на 14 октомври 1882 година в Дупница, от където е и майка му Натка. Баща му е кожар, изселник от Кукуш и работел занаята си в Кюстендил. Родителите на Станке Димитров са кръстници на родителите на Никола Венетов. Той е най-големият наследник в фамилията – след него се раждат братята му Костадин и Илия, сестра му Марийка.
Никола приключва приблизително педагогическо обучение в Кюстендил, където написа първите си стихотворения. В този град се среща за първи път с бъдещият огромен художник Владимир Димитров – Майстора. Това става в постройката на Кюстендилския съд. И двете момчета са назначени като писари и работят в обща канцелария. При тях става писар и бъдещият стихотворец Емануил Попдимитров. Тримата са неразделни – разхождат се в покрайнините, съзерцават природата, споделят прекарвания, смеят се. Венетов им чете стихотворенията си. Той оказва помощ и за организирането на първата галерия на Владимир Димитров в Педагогическото учебно заведение в града и откровено се радва на триумфа му. После бъдещият художник отпътува за София, с цел да учи в Рисувалното учебно заведение.
Венетов желае да продължи с науките в София, само че заради недостиг остава в столицата единствено няколко месеца. През това време живее с художника в обща квартира.
През 1906 година е назначен за преподавател в село Алан Кайряк (Ясна поляна), Бургаско. Преподава български език. Тук попада в кръга на толстоистите. На техните духовни търсения остава правилен до края на дните си. На двама от тях, Христо Досев и Стефан Андрейчин, посвещава стихотворения. С тези хуманни хрумвания пленява и Владимир Димитров – Майстора. В бургаското селце получава писма от художника, а Венетов му изпраща пари, с цел да му помогне с издръжката до момента в който учи в Рисувалното учебно заведение.
В Алан Кайряк Венетов се среща с младата учителка по математика и физика Мария Башева, която е от Сливен. Тя също е последователка на концепциите на Толстой. Скоро двамата минават под венчило.
През 1912 – 1913 година Никола Венетов взе участие в Балканската и Първата международна война. Писар е в щаба на войсковата си част. На фронта се среща със остарелия си другар Владимир Димитров, който е назначен за „ боен рисувач “. Служат в 13-и Рилски полк. Художникът рисува окопите и лазаретите, театралничат му бойци. Творбите му илюстрират страданията и жестокостите на войната. По време на войната рисува приятеля си с туш и перо, обичана негова техника от времето на общата им работа в Кюстендил. Подарява рисунката на Венетов. По-късно от писмо изпратено през юли 1958 година се вижда, че Венетов има предпочитание още веднъж да го рисува. Вл. Димитров – Майстора дава отговор: „ Желанието ти да те обрисувам по снимка за жалост не съм в положение да извърша, тъй като съм възпрепятствуван от заболявания и от три години към този момент не работя “. Но епистоларните им връзки не престават. А Венетов е награден от Негово Величество царя с възпоменателен орден и алена лента за присъединяване си във войните.
Учителства в Бургас, а през 1923 година е назначен за преподавател в Софийското образцово учебно заведение при Университета, само че по незнайни аргументи не заема мястото. Връща се в морския град и отново се захваща с учителството. В Бургас си построява дом. През 1936 година е преподавател в Германското частно главно учебно заведение.
Неговите стихове се появяват за първи път на страниците на толстоисткото списание „ Възраждане “. То се издава в село Алан Кайряк от почитателите на Толстой. Литературната му работа го среща с забавни хора отдадени на духовни желания. Един от тях е редакторът на списанието Стефан Андрейчин. Той е измежду създателите на колонията в Алан Кайрак, добър преводач от френски и съветски език. Притежавал е огромна библиотека за времето. Общувал е с пацифиста, борецът за човешка независимост и нравствен лидер Махатма Ганди и ирланския публицист, драматург, есеист, сценичен критик, държавник и странник, притежател на Нобелова премия Джордж Бърнард Шоу. По време на бомбардировките писмата на Стефан Андрейчин с известните мъже изгарят. Но в Държавния списък в Габрово се съхраняват 42 скъпи картички от Стефан Андрейчин до Никола Венетов, които търсят своите откриватели.
Стихотворенията на Венетов се харесвали от тогавашния необятен кръг от читатели. За страдание те остават непопулярни за съвременниците ни. Издал е две стихосбирки – първата е „ Стъпки в снега “. Поетът е написал върху личния си образец, че излиза от щемпел на 1 март 1919 година В нея няма стихотворение именувано на заглавието на стихосбирката, само че всяко от тях, сякаш е дребна стъпка по пътя към светлината.
Стихосбирката е в четири елементи – „ Скиталчество “, „ Благовест “, „ Надгробни кандилца “ и „ Любите различен друга! “. В нея виждаме поетическите му настройки, в които „ къщичката цъфти самотна “, „ градините шумолят уханни “, „ дърветата немеят плодни “, „ речицата лъкати замечтана “, „ стонът стопира “, „ споменът диша “, „ мракът не помни “… Всичко това го издига към духовни измрения, които са и път към Бога.
Тази негова стихосбирка получава мнения в списанията „ Огнище “, „ Ново време “, „ Факел “ и вестник „ Заря “. В книгата посвещава стихотворение „ На учителя – Л. Толстой “, в чиито хрумвания е изцяло убеден, че водят индивидът към положително.
Втората му отпечатана книга е „ Насаме “ (1942 г.), само че не е известно какъв отзив получава по това време. В Архива на Габрово се съхраняват още и негови ръкописи на непубликувана стихосбирка. На първия лист е изписано неангажиращо „ Стихотворения “. Те са отдадени на жена му Мария и евентуално са писани след нейната гибел. И двете му издадени стихосбирки през днешния ден са библиографска необичайност.
През 1919 година излиза от щемпел литературният алманах „ Жътва “. На страница 17 са отпечатани цикъл стихотворения от Венетов „ Край морето “. Забележително е, че той е показан незабавно след Иван Вазов. Може би неслучайно Венетов му посвещава стихотворение. Ето първите му редове:
Живеем време жестоко и студено,
прокудило възторзи и фантазии.
О, Вазов, - име радостно, свещено –
с годините по-нужен ставаш ти.
Венетов превежда стихотворения и текстове на Вл. Соловльов, А. Фет, Бурдилен, Шели. Те също намират мястото си в списание „ Възраждане “.
Благодарение на племенницата на Никола Венетов Спасена до нас доближават 52 писма от Владимир Димитров – Майстора до поета, които описват за тяхното 61 годишно другарство. Те се намират в Държавния списък в Габрово, дружно с документи и ръкописи на Венетов. Художникът му написа от всички страни, които посещава – Русия, Турция, Италия, Германия, Австрия, Франция, Англия, Ню Йорк. Споделя неволите си, размишления за творчеството и за известни художници, за пазарите на картини.
С интерес чете стихотворенията на Никола Венетов. А когато през 1942 година излиза от щемпел стихосбирката му „ Насаме “, художникът му написа от село Шишковци на 15 април 1942 година: „ Хайде дано ти е хаирлия сбирката! Стига сме се излагали единствено ние, дано и ти се явиш на площада “. Разказва му, че е привикнал с работата в самотност и с изключение на моделите си никой различен не среща. Обещава му, че ще откри време да прочете стихосбирката му, въпреки че интензивно рисува.
Художникът още веднъж пътува по света и на 17 декември 1952 година написа от Варшава, където взе участие като пратеник на Световния конгрес за мир. „ И твоето състояние, като това на милионите, не е розово и тоя свят го избавя единствено мир. Дано Владимир Василев направи нещо положително за теб. Не е зле да членуваш в писателския съюз, а и в случай че ти е драговолно, да направиш работи със модерна тема “. Вероятно Венетов се е познавал с литературния и сценичен критик Владимир Василев, създател на списание „ Златорог “ и той е познавал творчеството на Никола Венетов, само че на какво положително се е надявал поета, съхранените документи и писма мълчат.
Последната приветствена картичка, която му написа Владимир Димитров е във връзка новата 1960 година, девет месеца преди гибелта си на 29 септември 1960 година
За страдание до нас не е достигнала кореспонденцията от Никола Венетов до художника. В персоналното тефтерче на поета е записан адреса на приятеля му в София: „ Владимир Димитров – Майстора (художник), ул. „ Генерал Заимов “. От тефтерчето му се вижда, че той е общувал и с художниците Никола Димитров и Владимир Григоров от Кюстендил, с писателя Михаил Кремен, както и с други създатели от духовния живот на България.
Днес името на поета Никола Венетов остава забравено в ъгъла на литературата ни. Стъпките му към нея още преживе са колибливи и плахи. Той написа като че ли, с цел да се изплаче пред олтар. Но постоянно в дълбокото на неговите стихотворения стои „ трилистникът “ му – истина, положително и хубост.
„ Истина, Добро и Красота –
ето го трилистника заветен,
с който желая да ходя в света
самоуверено до последния си ден “.
Това свое верую, самоуверено декларирано, поетът ще следва през цялата си поетическа тревога: от първата и не единствена книга, през идващите - неиздадени.
Поезията му е нежна и чувствена, допира сетивата и през днешния ден. Близка е до природата и житейската мъдрост. Пропита е с откровеност. Долавя се горчивата горест, вярна негова другарка през житейските му пътища. Не отминава и тематиката за гибелта, която все чака да похлопа на вратата му преживе. Последните си дни доживява в село Царева Ливада (близо до Дряново) при Спасена Кючюкова, негова племенница, щерка на брат му Костадин, която е омъжена в селото. Тази благородна жена освен се грижи за чичо си, който остава изцяло самичък и недъгав, съхранява скъпия му списък, само че и затваря за последно очите му… Той умира на 15 януари 1971 година и е заровен в локалното гробище.
Животът не пощадява поета. Напротив. Брули го по този начин грубо, както единствено той може. И крещи за кой ли път, че се раждаме единствено за страдалчество. А творчеството остава единствена непреходна диря.
Преди да пристигна в Царева морава, Никола Венетов живее в Бургас, покрай морската градина на ул. „ Антим I “ № 42 със брачната половинка си Мария Башева. Днес къщата, в която са минали доста от дните на поета, не съществува. Изникнала е модерна жилищна кооперация и няма парченце спомен от годините им прекарани там. Няма и паметна плоча. Всъщност името му е съвсем непознато.
В морския град Никола Венетов е преподавател. В атестата му е записано, че е доста добър педагог, възпитател и изпълнителен в работата. Общува с другари, които също като него държат перото – Петко Росен, Стефан Станчев и Константин Петканов. Участва в публичния живот на Бургас.
Съдбата не подарява фамилията му с деца. Още когато са млади, на Никола и Минка, както галено я назовава той, се раждат чеда, само че умират. В по-късна възраст осиновяват момиченце Тодорка Манолова от село Белеврен, Бургаско, което отгледали и изучили. Тодорка се дипломира като инженер. Но с нея се случва покруса – след неудачен брак се самоубива.
Тъгата и бедите на фамилията не стопират до тук. На 10 юни 1967 година автомобил убива Мария Башева пред дома им в Бургас. Венетов, който е до нея в този миг е с тежки контузии. Ампутират част от лявата му ръка. Останал напълно самичък, възрастен и беззащитен, племенницата му го прибира да живее при нея в Царева Ливада до неговата гибел.
Никола Антонов (Андонов) Димов е роден на 14 октомври 1882 година в Дупница, от където е и майка му Натка. Баща му е кожар, изселник от Кукуш и работел занаята си в Кюстендил. Родителите на Станке Димитров са кръстници на родителите на Никола Венетов. Той е най-големият наследник в фамилията – след него се раждат братята му Костадин и Илия, сестра му Марийка.
Никола приключва приблизително педагогическо обучение в Кюстендил, където написа първите си стихотворения. В този град се среща за първи път с бъдещият огромен художник Владимир Димитров – Майстора. Това става в постройката на Кюстендилския съд. И двете момчета са назначени като писари и работят в обща канцелария. При тях става писар и бъдещият стихотворец Емануил Попдимитров. Тримата са неразделни – разхождат се в покрайнините, съзерцават природата, споделят прекарвания, смеят се. Венетов им чете стихотворенията си. Той оказва помощ и за организирането на първата галерия на Владимир Димитров в Педагогическото учебно заведение в града и откровено се радва на триумфа му. После бъдещият художник отпътува за София, с цел да учи в Рисувалното учебно заведение.
Венетов желае да продължи с науките в София, само че заради недостиг остава в столицата единствено няколко месеца. През това време живее с художника в обща квартира.
През 1906 година е назначен за преподавател в село Алан Кайряк (Ясна поляна), Бургаско. Преподава български език. Тук попада в кръга на толстоистите. На техните духовни търсения остава правилен до края на дните си. На двама от тях, Христо Досев и Стефан Андрейчин, посвещава стихотворения. С тези хуманни хрумвания пленява и Владимир Димитров – Майстора. В бургаското селце получава писма от художника, а Венетов му изпраща пари, с цел да му помогне с издръжката до момента в който учи в Рисувалното учебно заведение.
В Алан Кайряк Венетов се среща с младата учителка по математика и физика Мария Башева, която е от Сливен. Тя също е последователка на концепциите на Толстой. Скоро двамата минават под венчило.
През 1912 – 1913 година Никола Венетов взе участие в Балканската и Първата международна война. Писар е в щаба на войсковата си част. На фронта се среща със остарелия си другар Владимир Димитров, който е назначен за „ боен рисувач “. Служат в 13-и Рилски полк. Художникът рисува окопите и лазаретите, театралничат му бойци. Творбите му илюстрират страданията и жестокостите на войната. По време на войната рисува приятеля си с туш и перо, обичана негова техника от времето на общата им работа в Кюстендил. Подарява рисунката на Венетов. По-късно от писмо изпратено през юли 1958 година се вижда, че Венетов има предпочитание още веднъж да го рисува. Вл. Димитров – Майстора дава отговор: „ Желанието ти да те обрисувам по снимка за жалост не съм в положение да извърша, тъй като съм възпрепятствуван от заболявания и от три години към този момент не работя “. Но епистоларните им връзки не престават. А Венетов е награден от Негово Величество царя с възпоменателен орден и алена лента за присъединяване си във войните.
Учителства в Бургас, а през 1923 година е назначен за преподавател в Софийското образцово учебно заведение при Университета, само че по незнайни аргументи не заема мястото. Връща се в морския град и отново се захваща с учителството. В Бургас си построява дом. През 1936 година е преподавател в Германското частно главно учебно заведение.
Неговите стихове се появяват за първи път на страниците на толстоисткото списание „ Възраждане “. То се издава в село Алан Кайряк от почитателите на Толстой. Литературната му работа го среща с забавни хора отдадени на духовни желания. Един от тях е редакторът на списанието Стефан Андрейчин. Той е измежду създателите на колонията в Алан Кайрак, добър преводач от френски и съветски език. Притежавал е огромна библиотека за времето. Общувал е с пацифиста, борецът за човешка независимост и нравствен лидер Махатма Ганди и ирланския публицист, драматург, есеист, сценичен критик, държавник и странник, притежател на Нобелова премия Джордж Бърнард Шоу. По време на бомбардировките писмата на Стефан Андрейчин с известните мъже изгарят. Но в Държавния списък в Габрово се съхраняват 42 скъпи картички от Стефан Андрейчин до Никола Венетов, които търсят своите откриватели.
Стихотворенията на Венетов се харесвали от тогавашния необятен кръг от читатели. За страдание те остават непопулярни за съвременниците ни. Издал е две стихосбирки – първата е „ Стъпки в снега “. Поетът е написал върху личния си образец, че излиза от щемпел на 1 март 1919 година В нея няма стихотворение именувано на заглавието на стихосбирката, само че всяко от тях, сякаш е дребна стъпка по пътя към светлината.
Стихосбирката е в четири елементи – „ Скиталчество “, „ Благовест “, „ Надгробни кандилца “ и „ Любите различен друга! “. В нея виждаме поетическите му настройки, в които „ къщичката цъфти самотна “, „ градините шумолят уханни “, „ дърветата немеят плодни “, „ речицата лъкати замечтана “, „ стонът стопира “, „ споменът диша “, „ мракът не помни “… Всичко това го издига към духовни измрения, които са и път към Бога.
Тази негова стихосбирка получава мнения в списанията „ Огнище “, „ Ново време “, „ Факел “ и вестник „ Заря “. В книгата посвещава стихотворение „ На учителя – Л. Толстой “, в чиито хрумвания е изцяло убеден, че водят индивидът към положително.
Втората му отпечатана книга е „ Насаме “ (1942 г.), само че не е известно какъв отзив получава по това време. В Архива на Габрово се съхраняват още и негови ръкописи на непубликувана стихосбирка. На първия лист е изписано неангажиращо „ Стихотворения “. Те са отдадени на жена му Мария и евентуално са писани след нейната гибел. И двете му издадени стихосбирки през днешния ден са библиографска необичайност.
През 1919 година излиза от щемпел литературният алманах „ Жътва “. На страница 17 са отпечатани цикъл стихотворения от Венетов „ Край морето “. Забележително е, че той е показан незабавно след Иван Вазов. Може би неслучайно Венетов му посвещава стихотворение. Ето първите му редове:
Живеем време жестоко и студено,
прокудило възторзи и фантазии.
О, Вазов, - име радостно, свещено –
с годините по-нужен ставаш ти.
Венетов превежда стихотворения и текстове на Вл. Соловльов, А. Фет, Бурдилен, Шели. Те също намират мястото си в списание „ Възраждане “.
Благодарение на племенницата на Никола Венетов Спасена до нас доближават 52 писма от Владимир Димитров – Майстора до поета, които описват за тяхното 61 годишно другарство. Те се намират в Държавния списък в Габрово, дружно с документи и ръкописи на Венетов. Художникът му написа от всички страни, които посещава – Русия, Турция, Италия, Германия, Австрия, Франция, Англия, Ню Йорк. Споделя неволите си, размишления за творчеството и за известни художници, за пазарите на картини.
С интерес чете стихотворенията на Никола Венетов. А когато през 1942 година излиза от щемпел стихосбирката му „ Насаме “, художникът му написа от село Шишковци на 15 април 1942 година: „ Хайде дано ти е хаирлия сбирката! Стига сме се излагали единствено ние, дано и ти се явиш на площада “. Разказва му, че е привикнал с работата в самотност и с изключение на моделите си никой различен не среща. Обещава му, че ще откри време да прочете стихосбирката му, въпреки че интензивно рисува.
Художникът още веднъж пътува по света и на 17 декември 1952 година написа от Варшава, където взе участие като пратеник на Световния конгрес за мир. „ И твоето състояние, като това на милионите, не е розово и тоя свят го избавя единствено мир. Дано Владимир Василев направи нещо положително за теб. Не е зле да членуваш в писателския съюз, а и в случай че ти е драговолно, да направиш работи със модерна тема “. Вероятно Венетов се е познавал с литературния и сценичен критик Владимир Василев, създател на списание „ Златорог “ и той е познавал творчеството на Никола Венетов, само че на какво положително се е надявал поета, съхранените документи и писма мълчат.
Последната приветствена картичка, която му написа Владимир Димитров е във връзка новата 1960 година, девет месеца преди гибелта си на 29 септември 1960 година
За страдание до нас не е достигнала кореспонденцията от Никола Венетов до художника. В персоналното тефтерче на поета е записан адреса на приятеля му в София: „ Владимир Димитров – Майстора (художник), ул. „ Генерал Заимов “. От тефтерчето му се вижда, че той е общувал и с художниците Никола Димитров и Владимир Григоров от Кюстендил, с писателя Михаил Кремен, както и с други създатели от духовния живот на България.
Днес името на поета Никола Венетов остава забравено в ъгъла на литературата ни. Стъпките му към нея още преживе са колибливи и плахи. Той написа като че ли, с цел да се изплаче пред олтар. Но постоянно в дълбокото на неговите стихотворения стои „ трилистникът “ му – истина, положително и хубост.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ