Аязмо на богомилите с вълшебна вода цери болести
Безчет лечебни извори бликат на наша територия, само че те се намират в дребни параклиси и едва известни храмове, надалеч от утъпканите туристически направления. Други аязма са забравени в разрушени църкви и за тях си спомнят малко на брой от по-възрастните поданици на съответния регион. Един подобен богомилски извор се намира в Югозападна България, за който се твърди, че цери безброй заболявания.
Богомилското аязмо , което цери безброй заболявания, се намира в липсващ манастир в Конявската планина. От него се виждат единствено руините. Изгубеният парадайс на здравето и положителното е добре прикрит от хорските очи в местността Манастиро, на към 4 км северозападно от село Горна Козница, високо в Конявската планина. Разположен е върху скална площадка над огромни и отвесни скали. Там в миналото е имало обител, наречена Горнокознички манастир. Днес от него са останали единствено руини. Времето на пораждане на тази обител не е открито сигурно. Засега не са открити никакви писмени сведения, не са провеждани и археологически изследвания. Изключение прави една каменна плоча с надпис, която в предишното била открита към крепостта Градището над манастира, само че навреме не е изследвана от експерт. По-късно по подигравка на ориста плочата е сложена в основите на барака (заслон) за овце.
Такава приказна панорама се открива от площадката на богомилския извор.
Именно в извор за диви и селскостопански животни се е трансформирал и тогавашният лековит извор. Той се намира на към 5 м южно от тогавашния храм. Буйният извор в ново време е бил приспособен в чешма за водопой. Според локални предания водата е светена - света вода, която има целебни свойства, изключително за очни заболявания, дископатии, невралгии.
Големи чудеса се случват при аязмо то в Сяновския манастир Св. Марина.
От полянката пред аязмо то на юг се открива красива панорама към котловината. Предания описват, че там е имало средище на богомили , които правили огромни чудеса и лекували всичко в името.
На другия завършек на България до село Сяново, на 22 км от Тутракан и на 51 км от Русе се намира Сяновският манастир " Света Марина ”. Смята се, че аязмо то там има неземна мощ да цери безброй заболявания по опорно-двигателния уред, нервите и очите. Названието " манастир ” малко заблуждава, защото обителта е много скромна, само че пък аязмо то е с огромен дебит. ”Тук тръбопровод не идва от Шумен или нейде откъм Дунава, тъй като самото село е върху вододайна зона и употребява личен източник ”, описа отец Георги от Русе, който е служил известно време тук в предишното. Духовникът показа още, че е чувал доста случаи за чудодейни изцеления от локалните.
" Хората описват, че водата оказва помощ най-вече за очни заболявания и проблеми. Един дядо ми разказваше, че му влезнала стружка в окото. Много време му мътнеело. След като си измил очите, споделяше, че като че ли му просветнало. Но от какво е - от вярата ли, от водата ли, не зная ”, прям е свещеникът. Казва, че знае за още доста случаи и по-стари митове, само че те били толкоз изумителни, че дори не смеел да ги тиражира.
Русенският митрополит Наум по време на празнична работа в Сяновския манастир
Старо поверие реди, че в този регион се е намирал град, наименуван Паскаля, от който е останало името на местността Паскалъка. Там е имало раннохристиянско населено място от IV век. Все още на места изскачат артефакти - славянски, прабългарски и ранновизантийски от времето на Константин Велики. В региона е имало три манастира: ”Св. Марина ”, прочут със своето целебно аязмо , ”Св. Никола ” и ”Св. Мина ”. Съдбата им е неразбираема, само че се допуска, че са опожарени при рухването на страната под турско иго. И през днешния ден при обработването на земята се намират каменни плочи, човешки кости и хоросанови отломъци, свидетелстващи за бурното минало. През вековете изворът остава пропуснат под руините. През 1911 година водата от аязмо то бликва свише още веднъж и поклонници стартират да посещават светото място.
Новината за лековития извор и неговите свойства се разнесла бързо и той е каптиран. През 1943 година за енорийски духовник на с. Сяново е назначен новоръкоположеният духовник Димитър Мирчев Петков. През същата година той дружно с още двама свещеници отслужили водосвет на извора и измивайки се с лековитата вода, се излекувал от ревматизма, от който страдал. След тази преживелица отец Димитър решил да възвърне и манастира. С даренията на християни, посещаващи аязмо то, през 1944-45 година е издигнат параклис, в средата на който през днешния ден се намира вълшебният извор. Освен него са построени и три стаи за поклонници благодарение на донори. Назначен бил надзирател от с. Стамболово, който дошъл в манастира с парализирани дясна ръка и крайник. След едноседмично миене с водата от извора пазачът излекуван изцяло и даже отказал заплащане за службата си.
Около 1950 година в манастира постъпила монахиня Текла (със светското име Капка Стоева Иванова) и поела грижите за него. За зла орис монахинята е убита през 1960 година След нея за малко време изпълнявала смирение друга монахиня, само че скоро по-късно манастирът безлюден и почнал да се разрушава. За това спомогнал и тормозът от страна на властници. По времето на комунизма неведнъж били пращани здравни инспекции тук, че мястото се употребява не за свещенодействие, а за лекуване. От направените инспекции се оказало, че се съблюдава хигиена край извора и в храма. Така или другояче религиозното поверие да се пие вода ”за здраве ” не могло да се забрани. Все отново поради заканите и издевателството хората се отдръпнали. Накрая и пазачът напуснал и мястото запустяло.
През 1991 година зародила концепцията за възобновяване на манастира. Бил оголен изворът, над който още веднъж бил повдигнат параклис. Била издигната и дребна постройка. ”В момента там няма монаси, защото последният (и единствен) остаря доста и постъпи в старешки дом. А млади искащи няма ”, показа с горест отец Георги.
Безчет лечебни извори има в България, като този в Ботевския манастир Св. Марина.
Бездетни зачеват в Ботевския манастир
С лековита вода е блажен и не доста известният Ботевски манастир. Той се намира в приказна котловина, където постоянно отскачат страдалци от Добрич или Варненско. Духовници там описват за бездетна жена, която скоро заченала, откакто се обляла с лековитата вода. Според православната трактовка Бог оказва помощ и на невярващи, само че с цел да ги обърне към положителното и вярата. Манастирът е малко прочут, само че историята му е неповторима. Той поражда в средата на XIX век към лечителен извор. Имотът се оказал във притежание на турски бей. Той решил да построи сарай на мястото, само че при изкопаването на основите служащите разкрили кръст с надпис " Св. Марина ”. Така станало ясно, че там е имало предисторически храм. Турчинът се оказал свестен и продал цялата околност на дядо Лечо от село Ботево за няколко рогозки, който от своя страна я подарил на бъдещия манастир.
Лечебна вода блика в Ботевския манастир.
През 1844 година са издигнати параклис и две къпални до извора. По случай освобождението на Северна Добруджа цар Борис III посещава мястото със свитата си и поръчва към параклиса да се издигне и манастир, който обаче по този начин и не стартира да работи поради идващата Втора международна война, написа " Телеграф ".
След 9 септември 1944 година Ботевският манастир запустява. След демократичните промени от 1989 г. обителта възкръсва за нов живот. Ремонтирани са параклисът и двете къпални. Построени са и четири стаи за поклонници, както и магерница към тях, пише
Богомилското аязмо , което цери безброй заболявания, се намира в липсващ манастир в Конявската планина. От него се виждат единствено руините. Изгубеният парадайс на здравето и положителното е добре прикрит от хорските очи в местността Манастиро, на към 4 км северозападно от село Горна Козница, високо в Конявската планина. Разположен е върху скална площадка над огромни и отвесни скали. Там в миналото е имало обител, наречена Горнокознички манастир. Днес от него са останали единствено руини. Времето на пораждане на тази обител не е открито сигурно. Засега не са открити никакви писмени сведения, не са провеждани и археологически изследвания. Изключение прави една каменна плоча с надпис, която в предишното била открита към крепостта Градището над манастира, само че навреме не е изследвана от експерт. По-късно по подигравка на ориста плочата е сложена в основите на барака (заслон) за овце.
Такава приказна панорама се открива от площадката на богомилския извор. Именно в извор за диви и селскостопански животни се е трансформирал и тогавашният лековит извор. Той се намира на към 5 м южно от тогавашния храм. Буйният извор в ново време е бил приспособен в чешма за водопой. Според локални предания водата е светена - света вода, която има целебни свойства, изключително за очни заболявания, дископатии, невралгии.
Големи чудеса се случват при аязмо то в Сяновския манастир Св. Марина.
От полянката пред аязмо то на юг се открива красива панорама към котловината. Предания описват, че там е имало средище на богомили , които правили огромни чудеса и лекували всичко в името.
На другия завършек на България до село Сяново, на 22 км от Тутракан и на 51 км от Русе се намира Сяновският манастир " Света Марина ”. Смята се, че аязмо то там има неземна мощ да цери безброй заболявания по опорно-двигателния уред, нервите и очите. Названието " манастир ” малко заблуждава, защото обителта е много скромна, само че пък аязмо то е с огромен дебит. ”Тук тръбопровод не идва от Шумен или нейде откъм Дунава, тъй като самото село е върху вододайна зона и употребява личен източник ”, описа отец Георги от Русе, който е служил известно време тук в предишното. Духовникът показа още, че е чувал доста случаи за чудодейни изцеления от локалните.
" Хората описват, че водата оказва помощ най-вече за очни заболявания и проблеми. Един дядо ми разказваше, че му влезнала стружка в окото. Много време му мътнеело. След като си измил очите, споделяше, че като че ли му просветнало. Но от какво е - от вярата ли, от водата ли, не зная ”, прям е свещеникът. Казва, че знае за още доста случаи и по-стари митове, само че те били толкоз изумителни, че дори не смеел да ги тиражира.
Русенският митрополит Наум по време на празнична работа в Сяновския манастир
Старо поверие реди, че в този регион се е намирал град, наименуван Паскаля, от който е останало името на местността Паскалъка. Там е имало раннохристиянско населено място от IV век. Все още на места изскачат артефакти - славянски, прабългарски и ранновизантийски от времето на Константин Велики. В региона е имало три манастира: ”Св. Марина ”, прочут със своето целебно аязмо , ”Св. Никола ” и ”Св. Мина ”. Съдбата им е неразбираема, само че се допуска, че са опожарени при рухването на страната под турско иго. И през днешния ден при обработването на земята се намират каменни плочи, човешки кости и хоросанови отломъци, свидетелстващи за бурното минало. През вековете изворът остава пропуснат под руините. През 1911 година водата от аязмо то бликва свише още веднъж и поклонници стартират да посещават светото място.
Новината за лековития извор и неговите свойства се разнесла бързо и той е каптиран. През 1943 година за енорийски духовник на с. Сяново е назначен новоръкоположеният духовник Димитър Мирчев Петков. През същата година той дружно с още двама свещеници отслужили водосвет на извора и измивайки се с лековитата вода, се излекувал от ревматизма, от който страдал. След тази преживелица отец Димитър решил да възвърне и манастира. С даренията на християни, посещаващи аязмо то, през 1944-45 година е издигнат параклис, в средата на който през днешния ден се намира вълшебният извор. Освен него са построени и три стаи за поклонници благодарение на донори. Назначен бил надзирател от с. Стамболово, който дошъл в манастира с парализирани дясна ръка и крайник. След едноседмично миене с водата от извора пазачът излекуван изцяло и даже отказал заплащане за службата си.
Около 1950 година в манастира постъпила монахиня Текла (със светското име Капка Стоева Иванова) и поела грижите за него. За зла орис монахинята е убита през 1960 година След нея за малко време изпълнявала смирение друга монахиня, само че скоро по-късно манастирът безлюден и почнал да се разрушава. За това спомогнал и тормозът от страна на властници. По времето на комунизма неведнъж били пращани здравни инспекции тук, че мястото се употребява не за свещенодействие, а за лекуване. От направените инспекции се оказало, че се съблюдава хигиена край извора и в храма. Така или другояче религиозното поверие да се пие вода ”за здраве ” не могло да се забрани. Все отново поради заканите и издевателството хората се отдръпнали. Накрая и пазачът напуснал и мястото запустяло.
През 1991 година зародила концепцията за възобновяване на манастира. Бил оголен изворът, над който още веднъж бил повдигнат параклис. Била издигната и дребна постройка. ”В момента там няма монаси, защото последният (и единствен) остаря доста и постъпи в старешки дом. А млади искащи няма ”, показа с горест отец Георги.
Безчет лечебни извори има в България, като този в Ботевския манастир Св. Марина.
Бездетни зачеват в Ботевския манастир
С лековита вода е блажен и не доста известният Ботевски манастир. Той се намира в приказна котловина, където постоянно отскачат страдалци от Добрич или Варненско. Духовници там описват за бездетна жена, която скоро заченала, откакто се обляла с лековитата вода. Според православната трактовка Бог оказва помощ и на невярващи, само че с цел да ги обърне към положителното и вярата. Манастирът е малко прочут, само че историята му е неповторима. Той поражда в средата на XIX век към лечителен извор. Имотът се оказал във притежание на турски бей. Той решил да построи сарай на мястото, само че при изкопаването на основите служащите разкрили кръст с надпис " Св. Марина ”. Така станало ясно, че там е имало предисторически храм. Турчинът се оказал свестен и продал цялата околност на дядо Лечо от село Ботево за няколко рогозки, който от своя страна я подарил на бъдещия манастир.
Лечебна вода блика в Ботевския манастир.
През 1844 година са издигнати параклис и две къпални до извора. По случай освобождението на Северна Добруджа цар Борис III посещава мястото със свитата си и поръчва към параклиса да се издигне и манастир, който обаче по този начин и не стартира да работи поради идващата Втора международна война, написа " Телеграф ".
След 9 септември 1944 година Ботевският манастир запустява. След демократичните промени от 1989 г. обителта възкръсва за нов живот. Ремонтирани са параклисът и двете къпални. Построени са и четири стаи за поклонници, както и магерница към тях, пише
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ