Путин се надява, че ще се „уморим“ от Украйна
Бернар Анри Леви*
Спомням си думите на Пуанкаре, който през 1917 година попитали ще устои ли френската войска. Той отговори: „ Ще устои, в случай че издържи тилът “.
Украинската войска е в същата обстановка. На фронтовата линия тя демонстрира необикновено геройство. С цената на ужасяващи боеве тя даде отпор на руснаците в Киев, Бердянка, Николаев.
Всичко сочи, че тя се готви за
контраофанзива
на изгубените в този момент територии на Донбас.
А деморализацията на съветската войска, дефицитът на муниции и запасни елементи за нейните танкове, броят на убитите трансформира успеха на Путин в доста призрачна.
Лятото на 2022 година може да се трансформира в това, което беше лятото на 1942 година за Хитлер с неговата интервенция „ Барбароса “.
Но проблемите са в тила.
Тилът, т.е., украинското общество, демонстрира подобен дух за опозиция, както и армията на фронта.
Затова е по-правилно да кажа, че казусът е в „ тиловете “, т.е., блока на съюзническите страни, които доставят въоръжение.
Проблемът е в тези публични настроения на Запад, дали техните управления да получат пълномощия да продължат да доставят на Украйна жизнено-необходимото и оръжие, с цел да удържа против експанзията на държавата–континент Русия.
Тук аз виждам
мотив за безпокойствие
Тук – това са разказите за „ ескалация “, която ни повлича като лунатици в механиката на войната.
Тук – са и приказките за цената на газа, както и за цената на бекона, която по думите на Клодел по време на полемиката му със сюрреалистите през 1925 година „ може да ни даде правото да правим всяка низост “.
Тук – е по този начин наречената „ тирания на страстите “, от която мощните мозъци ни поучават да се освободим (и би трябвало ли в контраст на тази „ тирания “ да изберем „ свободата с каменно сърце “?).
Казано в резюме, това е точно този крах на силите, безсилие, отмалялост от състраданието, което английският есеист и боен кореспондент Дейвид Патрикаракос дефинира като „ песимистична прогноза “ за Запада в Daily Mail.
А какво, в случай че нашата „ украинска гняв “ беше просто незабавен проблясък?
Какво, в случай че нашата взаимност от първите дни беше не същински жест, а просто жестикулация?
Нима имената на унищожените украински градове и села няма да напишат поменика с житията на мъчениците, а единствено печален танц — валс или павана?
А улиците на нашите градове, оцветени в синьо-жълтия цвят на небето и украинската пшеница, от която пекат хляба за целия свят? Ще ни припомнят за картините „ Улица Монторгийон “, на Моне или на „ Улица „ Моние “, където на прозорците се развяват флагове, тъй като хората са си „ измили ръцете “ от разправата на комунарите?
Именно
на това се надява Путин
Представям си по какъв начин в студената тишина на дачата си той брои дните и с маниакалната акуратност на кагебист отмерва времето, което е належащо, с цел да се измори съзнанието от облиците на войната и да привикне към страданията на бойците, насилието над старците и треперещите деца.
Путин има вяра, че демокрациите са лекомислени, непостоянни и просто би трябвало да изчака.
Той счита, (също като Лавров и Медведев, неговите побеснели от злоба питбули), че в Берлин, Париж, Рим, Вашингтон или дори в Лондон ще пристигна времето, когато ужасените крясъци в края на краищата се чуват все по-тихо и по-слабо, а най-после ще замълчат
И той знае, че в случай че това време настъпи, ние ще намерим голям брой положителни аргументи да изгубим интерес и тогава той ще нанесе последния удар.
Именно
тези сметки би трябвало да провалим
Именно тази инерция на неспокойствие и отмалялост би трябвало да спрем.
Защото в случай че тя продължи, тези хора, които в Европа живеят и умират в името на европейските полезности, ще се почувстват като притиснати в ъгъла животни.
А също по този начин ще бъде симптом за това, че ние „ старите европейци “ приличаме на героинята на Бекет от „ Щастливи дни “: тя си седяла под чадърчето и първо в пясъка и потънали краката и, по-късно торса, след това цялото тяло, до момента в който не останала единствено устата, от която изхвърчали думи или по-скоро бръщолевене и тя ставала все по-бъбрива, а речта и все по-безсмислена.
Ние виждаме това представление на всички места – от Техеран до Китай, от границите на някогашната Османска империя до халифата, който единствено дето не се е възродил.
Това са настроенията на всички царчета, мечтаещи да приключат с това, което е най-благородното, универсално и прелестно от европейските полезности: ето какво чакат от нас в този преломен миг.
Сега или в никакъв случай.
Ние сме длъжни или да сложим тези деспоти на мястото им, оставайки до край с народа на Украйна, или да признаем, че сме се поддали на своята морална уязвимост, нашият дух се е състарил и сме потънали в спокоен крах, водещ до гибел.
Такива неща се случват освен с обособените хора, само че и с народите и режимите.
Демокрация или робия
Ще изберем ли смелостта или моралното проваляне.
Това е въпросът, поради предизвикването, отправено от Путин.
*Бернар Анри Леви е френски мъдрец, публицист и журналист.
Превод: Faktor.bg
Спомням си думите на Пуанкаре, който през 1917 година попитали ще устои ли френската войска. Той отговори: „ Ще устои, в случай че издържи тилът “.
Украинската войска е в същата обстановка. На фронтовата линия тя демонстрира необикновено геройство. С цената на ужасяващи боеве тя даде отпор на руснаците в Киев, Бердянка, Николаев.
Всичко сочи, че тя се готви за
контраофанзива
на изгубените в този момент територии на Донбас.
А деморализацията на съветската войска, дефицитът на муниции и запасни елементи за нейните танкове, броят на убитите трансформира успеха на Путин в доста призрачна.
Лятото на 2022 година може да се трансформира в това, което беше лятото на 1942 година за Хитлер с неговата интервенция „ Барбароса “.
Но проблемите са в тила.
Тилът, т.е., украинското общество, демонстрира подобен дух за опозиция, както и армията на фронта.
Затова е по-правилно да кажа, че казусът е в „ тиловете “, т.е., блока на съюзническите страни, които доставят въоръжение.
Проблемът е в тези публични настроения на Запад, дали техните управления да получат пълномощия да продължат да доставят на Украйна жизнено-необходимото и оръжие, с цел да удържа против експанзията на държавата–континент Русия.
Тук аз виждам
мотив за безпокойствие
Тук – това са разказите за „ ескалация “, която ни повлича като лунатици в механиката на войната.
Тук – са и приказките за цената на газа, както и за цената на бекона, която по думите на Клодел по време на полемиката му със сюрреалистите през 1925 година „ може да ни даде правото да правим всяка низост “.
Тук – е по този начин наречената „ тирания на страстите “, от която мощните мозъци ни поучават да се освободим (и би трябвало ли в контраст на тази „ тирания “ да изберем „ свободата с каменно сърце “?).
Казано в резюме, това е точно този крах на силите, безсилие, отмалялост от състраданието, което английският есеист и боен кореспондент Дейвид Патрикаракос дефинира като „ песимистична прогноза “ за Запада в Daily Mail.
А какво, в случай че нашата „ украинска гняв “ беше просто незабавен проблясък?
Какво, в случай че нашата взаимност от първите дни беше не същински жест, а просто жестикулация?
Нима имената на унищожените украински градове и села няма да напишат поменика с житията на мъчениците, а единствено печален танц — валс или павана?
А улиците на нашите градове, оцветени в синьо-жълтия цвят на небето и украинската пшеница, от която пекат хляба за целия свят? Ще ни припомнят за картините „ Улица Монторгийон “, на Моне или на „ Улица „ Моние “, където на прозорците се развяват флагове, тъй като хората са си „ измили ръцете “ от разправата на комунарите?
Именно
на това се надява Путин
Представям си по какъв начин в студената тишина на дачата си той брои дните и с маниакалната акуратност на кагебист отмерва времето, което е належащо, с цел да се измори съзнанието от облиците на войната и да привикне към страданията на бойците, насилието над старците и треперещите деца.
Путин има вяра, че демокрациите са лекомислени, непостоянни и просто би трябвало да изчака.
Той счита, (също като Лавров и Медведев, неговите побеснели от злоба питбули), че в Берлин, Париж, Рим, Вашингтон или дори в Лондон ще пристигна времето, когато ужасените крясъци в края на краищата се чуват все по-тихо и по-слабо, а най-после ще замълчат
И той знае, че в случай че това време настъпи, ние ще намерим голям брой положителни аргументи да изгубим интерес и тогава той ще нанесе последния удар.
Именно
тези сметки би трябвало да провалим
Именно тази инерция на неспокойствие и отмалялост би трябвало да спрем.
Защото в случай че тя продължи, тези хора, които в Европа живеят и умират в името на европейските полезности, ще се почувстват като притиснати в ъгъла животни.
А също по този начин ще бъде симптом за това, че ние „ старите европейци “ приличаме на героинята на Бекет от „ Щастливи дни “: тя си седяла под чадърчето и първо в пясъка и потънали краката и, по-късно торса, след това цялото тяло, до момента в който не останала единствено устата, от която изхвърчали думи или по-скоро бръщолевене и тя ставала все по-бъбрива, а речта и все по-безсмислена.
Ние виждаме това представление на всички места – от Техеран до Китай, от границите на някогашната Османска империя до халифата, който единствено дето не се е възродил.
Това са настроенията на всички царчета, мечтаещи да приключат с това, което е най-благородното, универсално и прелестно от европейските полезности: ето какво чакат от нас в този преломен миг.
Сега или в никакъв случай.
Ние сме длъжни или да сложим тези деспоти на мястото им, оставайки до край с народа на Украйна, или да признаем, че сме се поддали на своята морална уязвимост, нашият дух се е състарил и сме потънали в спокоен крах, водещ до гибел.
Такива неща се случват освен с обособените хора, само че и с народите и режимите.
Демокрация или робия
Ще изберем ли смелостта или моралното проваляне.
Това е въпросът, поради предизвикването, отправено от Путин.
*Бернар Анри Леви е френски мъдрец, публицист и журналист.
Превод: Faktor.bg
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ