Бавно и полека, войната в Украйна (която уж не беше

Бавно и бавно, войната в Украйна (която сякаш не беше война, а „ тридневна специфична военна интервенция “) си навъртя четири години и от ден на ден замязва на ирано-иракската от 80-те години на предишния век, в която двете страни се „ трепаха като кучета “ в продължение на осем години, с цел да завършат на изходни позиции. Е, тук нещата са „ запецнали “ не на изходни позиции, а на към 20% окупирана от Русия украинска територия. Но оттам-нататък – като че ли ни напред, ни обратно, и по този начин от месеци, че дори години. И въпреки тези дни да се стигна до директни мирни договаряния сред Украйна и Русия с посредничеството на САШ, по нищо не проличава на спора да му се вижда краят.

Нека забележим за какво:

Украйна: „ Раждането на една нация “

 

Да удържа съветската експанзия в продължение на четири години е нищо по-малко от героизъм от страна на Украйна, поради разликите в капацитета (човешки, военен) на двете страни. Но даже това не е най-голямата победа на Киев.

До 24 февруари 2022 година Украйна беше страна на районите, в която съжителстват два съществени народностни детайла плюс редица по-малобройни етнически малцинства. В западната част живееха най-вече етнически украинци, а в източната имаше повече рускоговорящи. Двете половини мъчно съществуваха в границите на обединен държавен организъм – само че не толкоз заради езикови (още по-малко, културни) разлики, а заради външнополитически различия. „ Западните “ украинци мечтаеха за Европейски Съюз и НАТО, а „ източните “ си ги теглеше към „ руский мир “.

Хипотетично, в случай че през 2022 година във всеки украински район беше извършен референдум (по сходство на Ирландия през 1921 година, което довежда до разделянето на острова), може би надалеч освен Донецк и Луганск щяха да пожелаят да се извърнат „ на изток “ – в случай че не непосредствено присъединение към Руската федерация, то най-малко разединение от централната власт в Киев и по-тесни връзки с Москва. И току-виж, повече от 20% от украинската територия се оказала част от съветското евразийско пространство.

Руските танкове обаче обърнаха тези настройки и огромна част от „ източните “ украинци, които понесоха в доста по-голяма степен от „ западните “ ужасите на войната, в този момент не желаят и да чуят за Русия. На процедура, нашествието сплоти двете елементи от народа в единна нация. Която в този момент е доста мъчно (да не кажа, напряко невъзможно) да одобри мир при териториални загуби. А моментните действителности на фронта не допускат мир при връщане на изходните позиции.

Русия: нова „ Отечествена война “ против „ груповия Запад “

 

Инвазията в Украйна донесе ужасно доста главоболия на съветската страна – дълга и мъчителна война против изненадващо добре квалифициран и мощно стимулиран противник; висока цена (в човешки животи и материални средства) на завоюваните досега територии; тежки стопански санкции; интернационална изолираност, която закупи освен политически, само че също културни и спортни измерения. Затова, мнозина се питат от кое място идва съветската мотивация за продължение на войната.

Да, като цяло Западът не схваща съветската мотивация. Военната устойчивост на съветската нация се оказа изненадващо висока, а това се дължи и на способността на съветското население да понася военновременни неволи – доста по-търпеливо, в сравнение с в която и да е „ западна “ страна (с изключение на Израел, в случай че го броим за част от Запада). Тази съветска специфичност има и своите исторически учредения – когато в родовата ти памет участват разкази за лишенията през Втората международна война (хеле пък, в случай че става дума за обсадата на Ленинград), мъчно ще се впечатлиш от някакви си там наказания.

„ Независимо от наказания и загуби, Москва сподели, че може да продължи тази война още доста дълго време. “ Констатацията е на Лука Щайнман, единственият западен боен сътрудник, оказал се в Донбас при оповестяването на „ специфичната военна интервенция “ и прекарал седем месеца в компанията на съветските въоръжени сили, от съветската страна на фронтовата линия.

Мотивацията на съветските войски остава висока, тъй като те имат вяра, че в действителност водят война против Запада, против американците, против НАТО, а украинците насреща са заблудени, споделя още Щайнман.

Така единственият допустим метод да се приключи тази война от съветска страна е тя да бъде показана на съветското общество като извоювана. Което се оказва много съществено „ предизвикателство “ пред Владимир Путин. При все, че точно Кремъл прокарва пропагандната линия за войната против „ груповия Запад “.

Съединени американски щати: „ блажени миротворците, тъй като те ще се нарекат синове Божии “

 

На Съединените щати в тази ситуация им приляга да играят ролята на миротворец – американските ползи допускат войната по-скоро да завърши, без изключително значение по какъв начин точно; американското общество прекомерно едва се вълнува от този спор или по-скоро си има напълно други грижи; едно спокойно съглашение сигурно би нараснало възможностите на Доналд Тръмп за Нобелова премия за мир (а при неговото его, това е много мощен аргумент).

Да де, но постигането на мир сред Русия и Украйна въобще не е толкоз елементарна работа. Видно от всичко дотук, все още не се вижда по какъв начин да бъдат съчетани претенциите на двете страни. Може би и поради това, в началото Тръмп реши да упражни напън върху сякаш по-слабата страна (Украйна), само че това не даде резултат. Сега пък опитва да прекърши Русия – да забележим какво ще излезе, само че досегашният опит демонстрира, че Москва не се стряска от наказания.

При администрацията на Джо Байдън, Вашингтон поддържаше военно Киев, само че тази поддръжка се оказа незадоволителна за изтласкване на съветските агресори. Сега, при администрацията на Доналд Тръмп, тази военна помощ беше краткотрайно спирана, след това възстановявана, очевидно с концепцията да се тласка към дипломатическо решение на спора. Като цяло, сигналите, идващи от Белия дом през последната година във връзка с войната, не са изключително обнадеждаващи, само че беше извънредно време да осъзнаем, че Съединени американски щати имат своите ползи, които въобще не е наложително да съответстват с ползите нито на Украйна, нито на Европа.

Европейски Съюз: огромният губещ

 

Ако въпреки всичко се стигне до спокойно съглашение, неизгодно за Киев, огромният губещ няма да е Украйна. Тази страна съумя да надвиши упованията към себе си, армията ѝ се оказа може би най-боеспособната все още в Европа, а популацията ѝ устоя на напън, който би бил непостижим за множеството капризни модерни европейски общества. Истинският губещ би бил Европейският съюз.

Европа към този момент се провали в тази война. Ако европейските съдружници на Украйна ѝ бяха обезпечили желаната от нея военна помощ, най-вероятно съветските войски щяха към този момент да са изтласкани от окупираните територии. Но Европейският съюз се оказа исполин на глинени крайници: Русия, чиято стопанска система е колкото тази на Испания, съумява да създаде нужното ѝ количество боеприпаси; целият Европейски Съюз, с неимоверно по-голямата си стопанска система от тази на Русия, не съумява да подсигури потребностите на Украйна в това отношение. Причините за това са тематика на различен разбор.

В края на 2013 и началото на 2014 година на киевския „ Майдан “ за първи път в историята хора водиха война и загиваха под флага на Европейски Съюз. Десетилетие по-късно, поради своята некомпетентност, Европейски Съюз е на път да провали точно Украйна.

А най-прекият път към мира е Украйна, благодарение на Европа, да откаже Русия от продължение на войната – тъй като това би означавало увеличение на вредите.

България: ползата ни е Украйна да победи

 

Последно, само че не по значимост: българският интерес е войната да завърши сполучливо за Украйна. А за какво това е по този начин – време е за разлъка с някои илюзии.

Проукраинските представители у нас постоянно вършат грешката да акцентират маловажни причини в тази посока. Непрекъснато се повтаря, че би трябвало да сме с Украйна, тъй като е жертва, а Русия – агресор. Добре, и какво от това? През 1912 година, в Балканската война, България официално е агресор. И по-важното: какво като има интернационален консенсус, че Русия е агресор – това топли ли някого в Украйна?

И още по-голямата нелепост: това било спор сред тирания (Русия) и народна власт (Украйна). Тя пък, една народна власт.

Причините да поддържаме Украйна са напълно други.

 

Първо, Русия доближава фронта към нашите граници, до момента в който Украйна го отдалечава. Ние имаме интерес да сме колкото се може по-далеч от разломната зона сред главните геополитически играчи (стига ни близостта с Турция). Ако Русия наложи волята си в Украйна, не се знае дали в Кремъл няма да ги споходят и други мисли. И да не се осланяме единствено, че България най-малко към този момент не е измежду съветските цели.

Второ, България има потребност от Украйна за съдружник в НАТО. Нещо повече, НАТО има потребност от войска като украинската. Но това е допустимо единствено при удобен за Киев излаз от войната.

И трето, България има интерес един ден Украйна да се причисли към Европейския съюз. Където да ни бъде скъп тематичен съдружник както против опитите за налагане на френско-германска доминация и „ Европа на две скорости “, по този начин и за париране на всевъзможни зеленистки, джендър и други сходни еврокретенизми. Но и това е под опасност при съветска победа.

И най-после, да си дадем сметка, че войната в Украйна към този момент продължава два пъти по-дълго от Коронавирус пандемията. Да осъзнаем мащаба на нещастието, ориста на жертвите и компликациите пред оживелите.

А мирът още е мираж…

 

Димитър Петров/fakti.bg

Още вести четете в: Коментари, Свят За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News