Българската княгиня Мария Луиза навършва 90 години. Тя посреща рождения

Българската княгиня Мария Луиза навършва 90 години. Тя посреща рождения си ден в родината. За годините на заточение, завръщането в България и фамилията ѝ - припомняме ви напомня ви част от изявлението ѝ за bTV пред Кристина Баксанова и оператора Борис Пинтев.

Ваше Височество, ние се намираме се в кабинета на Вашия татко. Като деца имахте ли право да влизате тук?

О, да, несъмнено, само че той беше постоянно ангажиран и ние не влизахме просто по този начин, когато ни хрумне. Виждахме го заран, на закуска. Винаги пиеше липов чай. Казвахме „ Добро утро ” и след това ние имахме уроци. Учителите идваха тук да ни учат, а той тръгваше по работа- в София или тук., Винаги когато идваше да ни види, беше огромна наслада. Чакахме го, а той ни водеше на разходки, когато имаше време. За нас беше постоянно сепциално, когато той пристигна.

Все още има секрети към гибелта на Вашия татко? Кой се опасява от истината?

Има доста теории, гадания, измислици, само че към този момент, за жал, нищо не е излязло нескрито. Идвам тук от 1991 година и съм питала президенти и други хора: „ Знаете ли нещо? ” –„ Не. ” „ Знаете ли, кой разкопа татко ми тук от гроба и не го остави на мира? ” –„ Не! ” - Една стена от безмълвие.

Как напуснахте България?

Аз бях на 13. Човек помни доста. Често ме питат: „ Как беше да тръгнете в заточение ”. Тази дума е токова огромна, едно дете не я схваща. И думи като „ вечно ”. Това са думи, които едно дете не схваща. Знаехме, че тръгваме. Накъде - не го разбирахме. Като стигнахме в Истанбул, там беше международната преса с фотографи. Мама ни държеше за ръката. След това се качихме на един транспортен съд и най-накрая стигнахме до Александрия, където баба и дядо италианския крал пристигнаха да ни вземат.

Отидохме в британски учебни заведения без да знаем нито една дума британски, нито Симеон, нито аз. И той не беше ходил на учебно заведение, и аз не бях. Другите деца ни гледаха като странни същества. Но бързо човек се учи…Голям напън изкарахме в Египет. Но СЛАВА БОГУ и го споделям с огромни букви – оцеляхме. Благодарение на майка ми станахме хора - Симеон и аз.

Как приехте решението на брат си да се върне в България?

Когато пристигна моментът, той беше доста благополучен да пристигна тук и аз с цялата си душа го поддържах. Аз бях първата, която дойте тук през май 1991-ва година. Знаете ли какво е да живее човек половин век и да си милее за Земята, за дома, за всичко. През 1982-ра година пътувах от Цюрих до Истанбул и прелетях отсам. Имаше слънце и видях от горната страна кубетата на „ Св. Александър Невски ”. И ми стана ужасно благо и си рекох – може би в никакъв случай няма да ги видя отново. Но стана знамение и ето ме.

Като летях първия път от Мадрид до София получих вестници, български вестници. Да чете човек българки вестник в тези годени не ставаше. Ако някой ти прати остарял вестник беше като една баница, до момента в който стигне. Говореха български в самолета. За мен беше неописуемо. И към този момент като стигнах тук- да не приказваме...

Как виждате ролята на царското семейство през днешния ден?

Всеки съгласно силите си. Ето, моите деца да вземем за пример, когато има българско мероприятие и са поканени, постоянно отиват. Ако аз не мога, те отиват. Знаят, че са полубългари.

Вашата благотворителна активност остава в сянка...

О, да. Какво споделя Евангелието - Каквото дясната ръка прави, лявата да не знае. Не обичам да разправям какво върша. Когато човек работи за една идея - бедните, болните, там няма партии.

Бихте ли разказали повече за фамилията Ви? У нас за него се знае малко.

Имам четири деца - три сина и една щерка. Първият - Борис се занимава с маркетинг в едно инженерно сдружение. Женен е и има три деца. Вторият Герман живее в Канада. Той е вицепрезидент на Royal Bank of Canada. Има три дъщери. После Александра, която е женена за един португалец. Павел е най-младият. Той е електроинженер и работи в Сан Франциско. Има две деца - на три и на една година.

Какво от уроците на Вашия татко предавате на вашите деца и внуци?

Това, което всеки би дал на децата си – да се трудят, да оказват помощ, да бъдат положителни хора, да са свестни хора - това е, какво друго...