bTV Репортерите: В новата реалност: Истории отвъд статистиката
България продължава да се топи. В годината на пандемията страната ни регистрира рекордна разлика сред умрелите и родените.
„ По-големи цифри за смъртността сме имали в края на Първата международна война “, споделя Магдалена Костова от Национален статистически институт.
Вирусът обърка проектите на хиляди българи по света.
„ Аз си бях пригласил багажа. Не мога да проумея по какъв начин е допустимо да работиш в България и да ти стигат парите. Не ми се е случвало да работя в България и не знам хората по какъв начин се оправят “, споделя Красимир.
„ В един миг се появява един вирус и ти споделя: „ Нищо от това няма да се случи, както си го представяш “, споделя Георги Бориков, студент в Холандия.
Но даде храброст на мнозина.
„ Някак си се завърнахме към корените си, към дома като полезност “, споделя Полина.
На пръв взор българското селце Гранит няма с какво да изненада. Улиците са пусти, а част от къщите - изоставени. Но красивата природа и шарени графити бързо ще ви накарат да се усмихнете.
От близо 1600 години тук се издига и най-старото дърво в България – „ вековният дъб “. На към 50 километра от Пловдив, това китно селце става дом за едно младо семейство - на Росица и Димитър.
Тя е родом от Кърджали, а той е от Бургас. Като множеството млади българи търсенето на работа и по-добри благоприятни условия ги води в столицата. Там остават повече от 10 години до началото на пандемията.
„ Започнахме да си даваме сметка, че плюсовете в огромния град не са доста, в противен случай. 24 часа не стигат да си оправиш семейството, да прекараш един час в трафика, да намериш място за паркиране и просто това е изгубено време “, споделя Росица.
„ Най-хубавите ми мемоари от детството са точно на село и постоянно съм желал някакъв подобен и сходен живот “, споделя Димитър.
Когато околните им схващат, че са решили да се местят на село, най-честите реакции били: „ Ама по какъв начин по този начин! “ и „ Къде е това нещо? Какво ще вършиме там? “.
Те мислели, че Росица и Димитър се майтапят, само че те не на смешка бързо заменят гледката от балкона към бетона с тишината на село.
А петелът Джанго и кучето Роки са единствено част от новите домашни любимци на младите родители.
„ Има два магазина, няма механа, с което аз съм ок. Хората са готини. Странно е, че даже когато се прибирахме от магазина с една торба и те по този начин са привикнали хората -„ Какво носиш?! “. В София го няма това нещо и даже малко се дразнехме първоначално, то в този момент едно такова миличко ти става. Някак си по комшийски. Аз съм излизала до аптеката с дъждобран, тука стегнат с качулка с ботуши, с ръкавици, с маска. Не искаш нищо да докосваш. Пред врата се събувахме и пръскахме всичко, дезинфекцирахме да влезем у дома и това е огромен стрес. Тук няма, когато влезем през тази врата няма вирус “, споделя Росица.
По специалност Роси е основен готвач и технолог. Животът тук ѝ дава опция да сбъдне още една фантазия – да има лична биоферма.
„ Тази година хапвахме бейби спанак и рукола. Тук има ягоди, грах съм посяла. Тук има марулки. Държа също да кажа, че семената, които купуваме, някои са от остарели български сортове, другите са биосертифицирани семена, поръчани, доколкото това може да е гаранция, че са чисти “, споделя Росица.
„ Контактът със земята, миризмата на почва, в случай че щете, доста ми харесва и всяко едно растение мога да го следя от една седмица, става едно огромно растение. Просто в града ги забравяме тези неща, даже не знаем от кое място идват. За мен е доста скъпо детето да знае какво е земя, какво е растение, по какъв начин излизат растенията. Уча я да ги почита. Цветята да ги души, да ги допира единствено, да не ги пипа “, споделя дамата.
Съпругът ѝ има вяра, че напълно скоро заниманието на Роси ще се трансформира в фамилен бизнес.
„ В момента опитвам с няколко култури, като след време може би ще се спрем на някои, които са точни за този регион. Искаме да си вземем повече животни, общо взето да разтеглим производството “, споделя Димитър.
Като на всички места обаче и животът на село има и компликации, описват Роси и Митко.
„ Тук сме със лични средства, имахме спестявания, по тази причина и малко по-бавно се случват нещата, тъй като не използваме никакво кредитиране. За страдание, пътищата тук са неприятни, сметосъбирането става рядко, да речем един път в седмица и не се обръща внимание на тези неща и желаеме да го променим и едно от нещата, за които настояваме и ще продължим да настояваме. Колкото повече младежи дойдат да живеят в обещано обитаемо място, толкоз по-голям напън те ще окажат върху ръководещите те да се погрижат да има съответна инфраструктура, съответно сметосъбиране, и всички други услуги, които използваме в огромния град “, счита Роси.
И в случай че смятате, че Роси и Митко са смели авантюристи, то формалната статистика сочи друго. Близо половината българи, сменили местожителството си през последната година, са се преместили на село.
Обратното са създали едвам 15% от хората. Отлив има даже от столицата, която в последните години непрестанно усилваше жителите си.
Къщите на село стават шлагер –отчитат и организациите за недвижими парцели.
С въвеждането на ограничаващите ограничения през март предходната годината продажба им се е нараснала с 20%. Растат и запитванията за тях.
„ Някак си се завърнахме към корените си, към дома като полезност и това е нещо, което е извънредно положително. Това е късмет за дребните обитаеми места и виждаме по какъв начин те живват, по какъв начин се разсънват и имат към този момент нови магазинчета, услуги, имат достъп до интернет и така нататък Освен това градовете сега не ни дават нищо повече от това, което имаме като живот на село. Но защото градът е средище за културен, обществен живот, за жалост, в изискванията на пандемия, всичко това е доста мощно лимитирано “, споделя шефът на компания за недвижими парцели Полина Стойкова.
По същото време, когато Роси и Митко откриват мечтаният дом, привикнал да плава по реките на Европа, корабът на 42-годишния Красимир дебаркира в родопското село Момчиловци.
Срещаме го в дома му. Той няма нито един работен ден в България. Още като студент получава късмет да работи зад граница и по този начин да устоя фамилията си. През последните 10 години е шеф на бар в круизна компания. Ден след оповестяването на изключителното състояние, мъжът трябвало да се насочи на гурбет за следващ път, само че „ локдаунът “ трансформира нещата ненадейно.
„ Стоя и очаквам да се сякаш възстановяват ли, не знам нещата. Парите са извънредно незадоволителни като заплати тук. Не мога да проумея по какъв начин е допустимо да работиш в България и да ти стигат парите. Не знам хората по какъв начин се оправят “, споделя Красимир.
Със стегнат куфар Красимир чака моментът, в който още веднъж ще отплава. Дотогава разчита на това, което е съумял да спести. Престоят у дома е време и за равносметка.
„ Осъзнах какъв брой в действителност доста изгубвам от тази работа в чужбина и че не съм със фамилията си. Винаги съм го знаел, усеща се това нещо, само че в този момент към този момент, като имах късмет да изкарам време с тях. Постоянно. Всеки ден. Да се събуждам с тях, да изкарвам деня си с тях… Всъщност не осъзнавах, че загубата е толкоз огромна “, споделя Красимир.
Епидемията дава значим урок и на 20-годишния Георги Бориков.
„ Пандемията ме научи да възнамерявам ден за ден. И в един миг се трансформирах и като човек “, споделя Георги.
Убеден е от дребен, че би трябвало да продължи образованието си на открито.
„ Нищо не изглеждаше добре, виждах по какъв начин майка ми работи на две места, с цел да може да се грижи за нас. Как татко ми също има някакви компликации с развиването си в кариерата и с издържането и взех решение, че би трябвало да направя нещо “, споделя Георги.
Приемат го в един от влиятелните университети в Нидерландия.
Само 20 дни, откакто отпътува, освобождава квартирата си и се връща назад у нас.
„ В момента, в който се случи пандемията, фирмите стопираха да търсят нови фрагменти. Не можех да си разреша да заплащам нещо, което не знам дали ще се върна след два месец, година или две. Имах предпочитание да си намеря опция за реализация там, само че не се получи, споделя Георги.
Работа и реализация към този момент намира в България. А образованието му продължава отдалечено. Не по този начин обаче си е представял студентския живот.
„ Реално единствено съм виждал входа на кампуса и даже тогава беше вид Чернобил. Кампусът празен, постройките към университета безусловно празни. Няма коли по паркинга. Седиш и си в безспорен потрес “, споделя Георги.
Пандемията прибра хиляди студенти и работещи в чужбина като Георги и Красимир. През 2020 година завърналите се сънародници са 6 пъти повече от напусналите, демонстрират данните от Националната статистика.
Въпреки това пандемията задълбочи другояче тревожните демографски проблеми в страната, регистрират специалистите.
През първата година с COVID-19 се регистрира рекордна разлика сред умрелите и родените. Само поради тази наклонност популацията ни е намаляло с над 65 хиляди души.
„ Това число е невиждано в историята на България въобще. 1997-ма, която ние демографите цитираме като най-лошата демографска година, даже нея минахме. Всичко това значи, че раждаемостта не може да компенсира смъртността. Ако погледнете повишаването на общата смъртност, следва COVID-19. Миналата година при започване на декември, когато беше втората вълна имаме три седмици, които общият брой на умрелите лица надмина 4500 на седмица. Тоест за една седмица на всеки 1000 души умират 32-ма индивиди. Това е извънредно висок индикатор, присъщ единствено за тези години за края на войните на предишния век “, разяснява Магдалена Костова от Национален статистически институт.
Освен че популацията понижава, българите от ден на ден застаряват. Делът на възрастните е най-голям във Видин и в Габрово, а минимален е в София и във Варна.
„ Вероятно ще се стигне до повишение на пенсионната възраст, с цел да може чисто механично да се усили популацията в трудоспособна възраст и да се понижи делът на тези, които са пенсионери. Разбира се, това не може да е безконечен развой, защото хората въпреки всичко имат право на едни почтени старини “, споделя гл. ас. доктор Ралица Пандурска, катедра „ Човешки запаси и обществена отбрана “, УНСС.
„ Много е значимо да се предизвиква раждаемостта, да се предизвиква виновното родителство. Семействата да основават и да отглеждат своите деца в една добра и здравословна среда “, добавя Пандурска.
Най-много българчета са проплакали през миналата година в Сливен. Немалка част от тях в ромската махала на квартал „ Надежда “.
Махалата е дом и за Георги Борисов. В тази част от квартала хората всеобщо са безработни и необразовани, споделя мъжът.
" Моят татко постоянно, когато се прибираше от работа и ме насърчаваше с тези думи, вземаше ме в ръце – „ Георге, в случай че искаш да не работиш като мен тежка физическа работа, учи. Докато са моите сили и благоприятни условия, аз ще ти оказа помощ да се развиваш ", споделя Георги Борисов.
Мечтата му да учи, станала толкоз мощна, че даже я сънувал. Един ден сънят се сбъднал и се записал в Техническия лицей.
" Отивам, влизам вътре в колежа и когато отворих вратата, както сънувах съня, по този начин всичко. Аз си крещя, аз бях тук в съня си, Бог ми го сподели “, споделя Георги.
Резултатът не закъснява. И сега той е единственият висшист и авто инструктор в историята на 30-хилядния квартал.
" Радват ми се тук съкварталците, радват се и постоянно дават образец с мен ", споделя Георги.
В дребното свободно време Георги проповядва в локалната черква, с цел да помогне на младежите. Съветва ги да изберат път, друг от този на общността им – ранен брак, деца и липса на обучение. Самият той е родител на три деца.
" Че ранната сватба не е вярна, че би трябвало да учим, да се развиваме вярно, откакто станат пълнолетни и завършат обучение може да се сътвори семейство. Ти си дребен, тя е дете, не може да създадеш семейство. Ти самичък би трябвало да си дадеш тази религия и този кураж, че ще успееш ", изяснява Георги.
Винаги ще има какво да се промени.
„ Никога не съм бил горделив, че съм българин, в никакъв случай не съм се и срамувал. В момента, в който мога да изляза, незабавно бих отпътувал. Ще ми се имам рецепта и да ви я кажа, и всичко да се промени. Но в случай че не може страната да го направи, някоя друга страна може да го направи за младежите и те ще я изберат. Те би трябвало да го създадат. Твърде е къс животът, с цел да го пропиляваш в безучастие, каквото е тука за младеж “, счита Красимир.
Но смяната зависи най-много от нас. А светлина има – стига да я забележим.
„ В момента е малко по-трудно да се бутне колелото, с цел да стартира, то да се върти безпрепятствено. Но това към този момент е един развой, който е почнал и не мисля, че ще спре в близко бъдеще. И съгласно мен ще се ускори “, има вяра Росица.
„ Аз персонално постоянно с вяра виждам на нещата. + Не е въпросът тъкмо какъв брой българи живеят на тази територия, въпросът е какви са и по какъв начин живеят. Дали са млади, дали са сполучливи, дали работят, дали има опазване на здравето, дали има обучение, дали са качествени хора. Живели са и 3, и 9 милиона и страната я е имало “, споделя Магдалена Костова от Национален статистически институт.
„ По-големи цифри за смъртността сме имали в края на Първата международна война “, споделя Магдалена Костова от Национален статистически институт.
Вирусът обърка проектите на хиляди българи по света.
„ Аз си бях пригласил багажа. Не мога да проумея по какъв начин е допустимо да работиш в България и да ти стигат парите. Не ми се е случвало да работя в България и не знам хората по какъв начин се оправят “, споделя Красимир.
„ В един миг се появява един вирус и ти споделя: „ Нищо от това няма да се случи, както си го представяш “, споделя Георги Бориков, студент в Холандия.
Но даде храброст на мнозина.
„ Някак си се завърнахме към корените си, към дома като полезност “, споделя Полина.
На пръв взор българското селце Гранит няма с какво да изненада. Улиците са пусти, а част от къщите - изоставени. Но красивата природа и шарени графити бързо ще ви накарат да се усмихнете.
От близо 1600 години тук се издига и най-старото дърво в България – „ вековният дъб “. На към 50 километра от Пловдив, това китно селце става дом за едно младо семейство - на Росица и Димитър.
Тя е родом от Кърджали, а той е от Бургас. Като множеството млади българи търсенето на работа и по-добри благоприятни условия ги води в столицата. Там остават повече от 10 години до началото на пандемията.
„ Започнахме да си даваме сметка, че плюсовете в огромния град не са доста, в противен случай. 24 часа не стигат да си оправиш семейството, да прекараш един час в трафика, да намериш място за паркиране и просто това е изгубено време “, споделя Росица.
„ Най-хубавите ми мемоари от детството са точно на село и постоянно съм желал някакъв подобен и сходен живот “, споделя Димитър.
Когато околните им схващат, че са решили да се местят на село, най-честите реакции били: „ Ама по какъв начин по този начин! “ и „ Къде е това нещо? Какво ще вършиме там? “.
Те мислели, че Росица и Димитър се майтапят, само че те не на смешка бързо заменят гледката от балкона към бетона с тишината на село.
А петелът Джанго и кучето Роки са единствено част от новите домашни любимци на младите родители.
„ Има два магазина, няма механа, с което аз съм ок. Хората са готини. Странно е, че даже когато се прибирахме от магазина с една торба и те по този начин са привикнали хората -„ Какво носиш?! “. В София го няма това нещо и даже малко се дразнехме първоначално, то в този момент едно такова миличко ти става. Някак си по комшийски. Аз съм излизала до аптеката с дъждобран, тука стегнат с качулка с ботуши, с ръкавици, с маска. Не искаш нищо да докосваш. Пред врата се събувахме и пръскахме всичко, дезинфекцирахме да влезем у дома и това е огромен стрес. Тук няма, когато влезем през тази врата няма вирус “, споделя Росица.
По специалност Роси е основен готвач и технолог. Животът тук ѝ дава опция да сбъдне още една фантазия – да има лична биоферма.
„ Тази година хапвахме бейби спанак и рукола. Тук има ягоди, грах съм посяла. Тук има марулки. Държа също да кажа, че семената, които купуваме, някои са от остарели български сортове, другите са биосертифицирани семена, поръчани, доколкото това може да е гаранция, че са чисти “, споделя Росица.
„ Контактът със земята, миризмата на почва, в случай че щете, доста ми харесва и всяко едно растение мога да го следя от една седмица, става едно огромно растение. Просто в града ги забравяме тези неща, даже не знаем от кое място идват. За мен е доста скъпо детето да знае какво е земя, какво е растение, по какъв начин излизат растенията. Уча я да ги почита. Цветята да ги души, да ги допира единствено, да не ги пипа “, споделя дамата.
Съпругът ѝ има вяра, че напълно скоро заниманието на Роси ще се трансформира в фамилен бизнес.
„ В момента опитвам с няколко култури, като след време може би ще се спрем на някои, които са точни за този регион. Искаме да си вземем повече животни, общо взето да разтеглим производството “, споделя Димитър.
Като на всички места обаче и животът на село има и компликации, описват Роси и Митко.
„ Тук сме със лични средства, имахме спестявания, по тази причина и малко по-бавно се случват нещата, тъй като не използваме никакво кредитиране. За страдание, пътищата тук са неприятни, сметосъбирането става рядко, да речем един път в седмица и не се обръща внимание на тези неща и желаеме да го променим и едно от нещата, за които настояваме и ще продължим да настояваме. Колкото повече младежи дойдат да живеят в обещано обитаемо място, толкоз по-голям напън те ще окажат върху ръководещите те да се погрижат да има съответна инфраструктура, съответно сметосъбиране, и всички други услуги, които използваме в огромния град “, счита Роси.
И в случай че смятате, че Роси и Митко са смели авантюристи, то формалната статистика сочи друго. Близо половината българи, сменили местожителството си през последната година, са се преместили на село.
Обратното са създали едвам 15% от хората. Отлив има даже от столицата, която в последните години непрестанно усилваше жителите си.
Къщите на село стават шлагер –отчитат и организациите за недвижими парцели.
С въвеждането на ограничаващите ограничения през март предходната годината продажба им се е нараснала с 20%. Растат и запитванията за тях.
„ Някак си се завърнахме към корените си, към дома като полезност и това е нещо, което е извънредно положително. Това е късмет за дребните обитаеми места и виждаме по какъв начин те живват, по какъв начин се разсънват и имат към този момент нови магазинчета, услуги, имат достъп до интернет и така нататък Освен това градовете сега не ни дават нищо повече от това, което имаме като живот на село. Но защото градът е средище за културен, обществен живот, за жалост, в изискванията на пандемия, всичко това е доста мощно лимитирано “, споделя шефът на компания за недвижими парцели Полина Стойкова.
По същото време, когато Роси и Митко откриват мечтаният дом, привикнал да плава по реките на Европа, корабът на 42-годишния Красимир дебаркира в родопското село Момчиловци.
Срещаме го в дома му. Той няма нито един работен ден в България. Още като студент получава късмет да работи зад граница и по този начин да устоя фамилията си. През последните 10 години е шеф на бар в круизна компания. Ден след оповестяването на изключителното състояние, мъжът трябвало да се насочи на гурбет за следващ път, само че „ локдаунът “ трансформира нещата ненадейно.
„ Стоя и очаквам да се сякаш възстановяват ли, не знам нещата. Парите са извънредно незадоволителни като заплати тук. Не мога да проумея по какъв начин е допустимо да работиш в България и да ти стигат парите. Не знам хората по какъв начин се оправят “, споделя Красимир.
Със стегнат куфар Красимир чака моментът, в който още веднъж ще отплава. Дотогава разчита на това, което е съумял да спести. Престоят у дома е време и за равносметка.
„ Осъзнах какъв брой в действителност доста изгубвам от тази работа в чужбина и че не съм със фамилията си. Винаги съм го знаел, усеща се това нещо, само че в този момент към този момент, като имах късмет да изкарам време с тях. Постоянно. Всеки ден. Да се събуждам с тях, да изкарвам деня си с тях… Всъщност не осъзнавах, че загубата е толкоз огромна “, споделя Красимир.
Епидемията дава значим урок и на 20-годишния Георги Бориков.
„ Пандемията ме научи да възнамерявам ден за ден. И в един миг се трансформирах и като човек “, споделя Георги.
Убеден е от дребен, че би трябвало да продължи образованието си на открито.
„ Нищо не изглеждаше добре, виждах по какъв начин майка ми работи на две места, с цел да може да се грижи за нас. Как татко ми също има някакви компликации с развиването си в кариерата и с издържането и взех решение, че би трябвало да направя нещо “, споделя Георги.
Приемат го в един от влиятелните университети в Нидерландия.
Само 20 дни, откакто отпътува, освобождава квартирата си и се връща назад у нас.
„ В момента, в който се случи пандемията, фирмите стопираха да търсят нови фрагменти. Не можех да си разреша да заплащам нещо, което не знам дали ще се върна след два месец, година или две. Имах предпочитание да си намеря опция за реализация там, само че не се получи, споделя Георги.
Работа и реализация към този момент намира в България. А образованието му продължава отдалечено. Не по този начин обаче си е представял студентския живот.
„ Реално единствено съм виждал входа на кампуса и даже тогава беше вид Чернобил. Кампусът празен, постройките към университета безусловно празни. Няма коли по паркинга. Седиш и си в безспорен потрес “, споделя Георги.
Пандемията прибра хиляди студенти и работещи в чужбина като Георги и Красимир. През 2020 година завърналите се сънародници са 6 пъти повече от напусналите, демонстрират данните от Националната статистика.
Въпреки това пандемията задълбочи другояче тревожните демографски проблеми в страната, регистрират специалистите.
През първата година с COVID-19 се регистрира рекордна разлика сред умрелите и родените. Само поради тази наклонност популацията ни е намаляло с над 65 хиляди души.
„ Това число е невиждано в историята на България въобще. 1997-ма, която ние демографите цитираме като най-лошата демографска година, даже нея минахме. Всичко това значи, че раждаемостта не може да компенсира смъртността. Ако погледнете повишаването на общата смъртност, следва COVID-19. Миналата година при започване на декември, когато беше втората вълна имаме три седмици, които общият брой на умрелите лица надмина 4500 на седмица. Тоест за една седмица на всеки 1000 души умират 32-ма индивиди. Това е извънредно висок индикатор, присъщ единствено за тези години за края на войните на предишния век “, разяснява Магдалена Костова от Национален статистически институт.
Освен че популацията понижава, българите от ден на ден застаряват. Делът на възрастните е най-голям във Видин и в Габрово, а минимален е в София и във Варна.
„ Вероятно ще се стигне до повишение на пенсионната възраст, с цел да може чисто механично да се усили популацията в трудоспособна възраст и да се понижи делът на тези, които са пенсионери. Разбира се, това не може да е безконечен развой, защото хората въпреки всичко имат право на едни почтени старини “, споделя гл. ас. доктор Ралица Пандурска, катедра „ Човешки запаси и обществена отбрана “, УНСС.
„ Много е значимо да се предизвиква раждаемостта, да се предизвиква виновното родителство. Семействата да основават и да отглеждат своите деца в една добра и здравословна среда “, добавя Пандурска.
Най-много българчета са проплакали през миналата година в Сливен. Немалка част от тях в ромската махала на квартал „ Надежда “.
Махалата е дом и за Георги Борисов. В тази част от квартала хората всеобщо са безработни и необразовани, споделя мъжът.
" Моят татко постоянно, когато се прибираше от работа и ме насърчаваше с тези думи, вземаше ме в ръце – „ Георге, в случай че искаш да не работиш като мен тежка физическа работа, учи. Докато са моите сили и благоприятни условия, аз ще ти оказа помощ да се развиваш ", споделя Георги Борисов.
Мечтата му да учи, станала толкоз мощна, че даже я сънувал. Един ден сънят се сбъднал и се записал в Техническия лицей.
" Отивам, влизам вътре в колежа и когато отворих вратата, както сънувах съня, по този начин всичко. Аз си крещя, аз бях тук в съня си, Бог ми го сподели “, споделя Георги.
Резултатът не закъснява. И сега той е единственият висшист и авто инструктор в историята на 30-хилядния квартал.
" Радват ми се тук съкварталците, радват се и постоянно дават образец с мен ", споделя Георги.
В дребното свободно време Георги проповядва в локалната черква, с цел да помогне на младежите. Съветва ги да изберат път, друг от този на общността им – ранен брак, деца и липса на обучение. Самият той е родител на три деца.
" Че ранната сватба не е вярна, че би трябвало да учим, да се развиваме вярно, откакто станат пълнолетни и завършат обучение може да се сътвори семейство. Ти си дребен, тя е дете, не може да създадеш семейство. Ти самичък би трябвало да си дадеш тази религия и този кураж, че ще успееш ", изяснява Георги.
Винаги ще има какво да се промени.
„ Никога не съм бил горделив, че съм българин, в никакъв случай не съм се и срамувал. В момента, в който мога да изляза, незабавно бих отпътувал. Ще ми се имам рецепта и да ви я кажа, и всичко да се промени. Но в случай че не може страната да го направи, някоя друга страна може да го направи за младежите и те ще я изберат. Те би трябвало да го създадат. Твърде е къс животът, с цел да го пропиляваш в безучастие, каквото е тука за младеж “, счита Красимир.
Но смяната зависи най-много от нас. А светлина има – стига да я забележим.
„ В момента е малко по-трудно да се бутне колелото, с цел да стартира, то да се върти безпрепятствено. Но това към този момент е един развой, който е почнал и не мисля, че ще спре в близко бъдеще. И съгласно мен ще се ускори “, има вяра Росица.
„ Аз персонално постоянно с вяра виждам на нещата. + Не е въпросът тъкмо какъв брой българи живеят на тази територия, въпросът е какви са и по какъв начин живеят. Дали са млади, дали са сполучливи, дали работят, дали има опазване на здравето, дали има обучение, дали са качествени хора. Живели са и 3, и 9 милиона и страната я е имало “, споделя Магдалена Костова от Национален статистически институт.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ