Русофилия или Путинофилия
Българите са склонни да си вършат кумири, както и към всевъзможни други нечестиви практики като вълшебства, гадателства, йога и прочие Вижте по какъв начин се отнасят към паметта на националреволюционерите. Нима да си татуираш нечие лице върху тялото не е правене на идол? Затова да не се чудим, че за мнозина и Путин е идол. Но това няма нищо общо с на Ивайло Дичев в DW.
За мен постоянно е било празник да чета DW и по тази причина го чета рядко. А може би е празник, точно тъй като го чета рядко, както и одобрявам причестяване - два-три пъти годишно, с цел да не го трансформира в рутина. Помня по какъв начин в детството ми " Дойче веле " беше " вражеска " радиостанция, по-вражеска от Би Би Си и толкоз вражеска, колкото " Свободна Европа ". Днес " Дойче веле " е коренен левичарски стенвестник, спрямо който остарялото " Работническо дело " си е напряко Völkischer Beobachter. Все едно, няма значение.
Та във въпросното ново, модерно " Дойче веле ", постоянно написа проф. Ивайло Дичев. Пише постоянно и скучно, само че не всеки има дарбата да написа увлекателно. Затова не разясняваме стила му, а тезите. Конкретната теза е, че " путинофилията " е нещо доста друго от русофилията и от левите убеждения на левите хора (защото в " заобиколения от олигарси " Путин нямало нищо комунистическо). Путинофилията била любовта към мощната ръка - нещо като мощната ръка на Бойко Борисов, който обаче, чудно за какво, през днешния ден не обичат поради нея (всъщност какво му беше мощното на ръката, до момента в който управляваше?), а сега той е може би най-мразеният политик в България. Авторът обобщава: " Не мисля, че възхищението пред Владимир Путин е плод на някаква русофилия. Путинизмът е в същината си поклонение пред мощната ръка ". Къде е, господин Дичев, тук любовта национална към мощната ръка? Твърдите, че сега, в постбойкоборисовата ера на " продължаваща смяна ", мощната ръка се въплъщава от Бойко Рашков, който дори не бил и задоволително мощен за нашите потребности, още можело! Ама май тъкмо Вие в тази ситуация се възхищавате от Бойко Рашков, не народът. Рашков ли е идващият национален любим, идната Бардоква? Нещо не ми се вижда напълно правдоподобно...
Може би у съветския народ в действителност има някакъв учтив във вековете на робство инстинкт към Батюшката, може би и без тези епохи руснаците са си такива, неспособни на народна власт - всеки народ е друг. Но какво общо има това с българите и с българските русофили и путинофили?
Ноторен факт е, че Дичев няма изключително високо мнение за българите и българщинàта. Дичев споделя, че путинофилията и русофилията били две напълно разнообразни неща, тъй като българинът се кланял на хубавичко десница. Нищо сходно. Путинофилията не е нищо повече от персонифицирана русофилия. Щяха ли по този начин да се просълзяват от Путин, в случай че беше, да речем, Велик херцог на Люксембург със същата си " мощна ръка "? Защо не се възхищават по този начин от президента на Гамбия " негово превъзходителство " Джамех, от еритрейския Афеверки, от Мсвати, властелинът на Свазиленд, последната безспорна монархия в Африка или от който и да е от останалите жестоки модерни диктатори? Всички те са хора със мощна ръка, във връзка с която, съгласно Ивайло Дичев, българите са фетишисти.
Както споделя съветският публицист Михаил Шишкин: " Путин е признакът, а не заболяването ". Всеки властник рано или късно се демонстрира като еманация на народа, над който господства. Със сигурност и османските султани са прихванали някои балкански черти в последните дни на Болния човек край Босфора. Да филиш руснаците значи да филиш Пути, както и да филиш Путин значи да филиш руснаците. Съжалявам за свестните и естествени руснаци, само че свестните и естествени хора постоянно падат жертва на обобщението. Затова и ние сме преглътнали систематизираното мнение в Европа, че българите и румънците просят и крадат в метрополитените на европейските столици.
Българската русофилия се крепи на два мастити кита: 1) скептицизма във връзка с католико-протестантския, а в последно време и искрено безверен, Запад, заплашващ да изпепели положителните нрави със своя модернизъм и 2) лоялността, убедеността, че " освободените " дължат доживотна признателност на " освободителите ", тъй като по този начин е почтено, по този начин е благородно. Темата за историческата признателност е прекомерно забавна. Например: би трябвало ли да е съизмерима благодарността на българите към руснаците за възвръщането на държавността с благодарността на руснаците към българите за придобиването на християнството и писмеността? Аз най-малко такава признателност от руснаците не следа, само че те под път и над път извънредно нетактично припомнят, че би трябвало да сме им признателни до гроб за техния следващ несполучлив опит да турят ръка на Босфора и Дарданелите. Бритите и англосаксонците признателни ли са за нещо на римляните и викингите? Изразяват ли непрекъснато благодарността си с треперещи гласове и просълзени очи? Защото римляните и викингите са в основата на това, което са гордите англичани през днешния ден, тук няма спор.
Със сигурност обаче у нас русофилия има. Със сигурност има и путинофилия и тя закономерно ражда путинофобия - две еднообразно смешни и несъответстващи положения (не инцидентно суфиксите -филия и -фобия се използват най-често при психическите заболявания). Да се занимаваш с филене и фобене е унизително, губи време. Но има професионални политици и амбициозни аматьори-ексхибиционисти, които се подвигнаха да упорстват Синода да отнеме някакъв медал, който преди време бил дал на Путин и аз не знам защо. Горкият Путин още не се е съвзел от удара, дето му лишиха " лекар хонорис идея " на Великотърновския университет, та в този момент и това! Остава и Бойко Борисов да си изиска кучето!
Ясно е, че уредниците на самодейността не целят нищо друго от привличане на внимание към себе си, тъй като в последно време ползата към тях е, съгласно клишето, покрай точката на заледяване. Но има и друго. При някои от тях движеща мощ е омразата към Българската патриаршия. Странно, тъй като тъкмо в тези путинофобски времена БПЦ не е на страната на РПЦ (в каквото цялостен живот нейните умни " спасители " са я обвинявали), а на позицията на Вартоломей и Вселенската патриаршия във Фенер. Но няма, няма въодушевен богослов, който да разнищи тази тематика. Вместо това се вади следващата матрица и с нейна помощ се изяснява кое по какъв начин е по въпросите на Църквата. Но за тези матрици по-подробно ще приказваме на следващия ден.
Но какво толкоз сме се разбъбрили! Всъщност задачата на Дичевия текст за мощната ръка, путинофилията и русофилията, не е да сътвори невиждана философска структура (идеята по никакъв начин не е оригинална), а да похвали Бойко Рашков и да наругае Иван Гешев - и Дичев, като всеки, с хоризонтите си и със служебните си отговорности. И правилен на тима и агитката си. Но пък ние бяхме длъжни да подходим добросъвестно. Ние не сме от ония, дето " мощно да филят и фобят " (ако би трябвало да осъвременим Ботев, " На сбогуване " ), на нас " ни стига тая премия " (ibid.) един ден да забележим Картаген опустошен от славните легиони на Публий Корнелий Сципион Емилиан. Разрушен, разоран и поръсен със сол.
За мен постоянно е било празник да чета DW и по тази причина го чета рядко. А може би е празник, точно тъй като го чета рядко, както и одобрявам причестяване - два-три пъти годишно, с цел да не го трансформира в рутина. Помня по какъв начин в детството ми " Дойче веле " беше " вражеска " радиостанция, по-вражеска от Би Би Си и толкоз вражеска, колкото " Свободна Европа ". Днес " Дойче веле " е коренен левичарски стенвестник, спрямо който остарялото " Работническо дело " си е напряко Völkischer Beobachter. Все едно, няма значение.
Та във въпросното ново, модерно " Дойче веле ", постоянно написа проф. Ивайло Дичев. Пише постоянно и скучно, само че не всеки има дарбата да написа увлекателно. Затова не разясняваме стила му, а тезите. Конкретната теза е, че " путинофилията " е нещо доста друго от русофилията и от левите убеждения на левите хора (защото в " заобиколения от олигарси " Путин нямало нищо комунистическо). Путинофилията била любовта към мощната ръка - нещо като мощната ръка на Бойко Борисов, който обаче, чудно за какво, през днешния ден не обичат поради нея (всъщност какво му беше мощното на ръката, до момента в който управляваше?), а сега той е може би най-мразеният политик в България. Авторът обобщава: " Не мисля, че възхищението пред Владимир Путин е плод на някаква русофилия. Путинизмът е в същината си поклонение пред мощната ръка ". Къде е, господин Дичев, тук любовта национална към мощната ръка? Твърдите, че сега, в постбойкоборисовата ера на " продължаваща смяна ", мощната ръка се въплъщава от Бойко Рашков, който дори не бил и задоволително мощен за нашите потребности, още можело! Ама май тъкмо Вие в тази ситуация се възхищавате от Бойко Рашков, не народът. Рашков ли е идващият национален любим, идната Бардоква? Нещо не ми се вижда напълно правдоподобно...
Може би у съветския народ в действителност има някакъв учтив във вековете на робство инстинкт към Батюшката, може би и без тези епохи руснаците са си такива, неспособни на народна власт - всеки народ е друг. Но какво общо има това с българите и с българските русофили и путинофили?
Ноторен факт е, че Дичев няма изключително високо мнение за българите и българщинàта. Дичев споделя, че путинофилията и русофилията били две напълно разнообразни неща, тъй като българинът се кланял на хубавичко десница. Нищо сходно. Путинофилията не е нищо повече от персонифицирана русофилия. Щяха ли по този начин да се просълзяват от Путин, в случай че беше, да речем, Велик херцог на Люксембург със същата си " мощна ръка "? Защо не се възхищават по този начин от президента на Гамбия " негово превъзходителство " Джамех, от еритрейския Афеверки, от Мсвати, властелинът на Свазиленд, последната безспорна монархия в Африка или от който и да е от останалите жестоки модерни диктатори? Всички те са хора със мощна ръка, във връзка с която, съгласно Ивайло Дичев, българите са фетишисти.
Както споделя съветският публицист Михаил Шишкин: " Путин е признакът, а не заболяването ". Всеки властник рано или късно се демонстрира като еманация на народа, над който господства. Със сигурност и османските султани са прихванали някои балкански черти в последните дни на Болния човек край Босфора. Да филиш руснаците значи да филиш Пути, както и да филиш Путин значи да филиш руснаците. Съжалявам за свестните и естествени руснаци, само че свестните и естествени хора постоянно падат жертва на обобщението. Затова и ние сме преглътнали систематизираното мнение в Европа, че българите и румънците просят и крадат в метрополитените на европейските столици.
Българската русофилия се крепи на два мастити кита: 1) скептицизма във връзка с католико-протестантския, а в последно време и искрено безверен, Запад, заплашващ да изпепели положителните нрави със своя модернизъм и 2) лоялността, убедеността, че " освободените " дължат доживотна признателност на " освободителите ", тъй като по този начин е почтено, по този начин е благородно. Темата за историческата признателност е прекомерно забавна. Например: би трябвало ли да е съизмерима благодарността на българите към руснаците за възвръщането на държавността с благодарността на руснаците към българите за придобиването на християнството и писмеността? Аз най-малко такава признателност от руснаците не следа, само че те под път и над път извънредно нетактично припомнят, че би трябвало да сме им признателни до гроб за техния следващ несполучлив опит да турят ръка на Босфора и Дарданелите. Бритите и англосаксонците признателни ли са за нещо на римляните и викингите? Изразяват ли непрекъснато благодарността си с треперещи гласове и просълзени очи? Защото римляните и викингите са в основата на това, което са гордите англичани през днешния ден, тук няма спор.
Със сигурност обаче у нас русофилия има. Със сигурност има и путинофилия и тя закономерно ражда путинофобия - две еднообразно смешни и несъответстващи положения (не инцидентно суфиксите -филия и -фобия се използват най-често при психическите заболявания). Да се занимаваш с филене и фобене е унизително, губи време. Но има професионални политици и амбициозни аматьори-ексхибиционисти, които се подвигнаха да упорстват Синода да отнеме някакъв медал, който преди време бил дал на Путин и аз не знам защо. Горкият Путин още не се е съвзел от удара, дето му лишиха " лекар хонорис идея " на Великотърновския университет, та в този момент и това! Остава и Бойко Борисов да си изиска кучето!
Ясно е, че уредниците на самодейността не целят нищо друго от привличане на внимание към себе си, тъй като в последно време ползата към тях е, съгласно клишето, покрай точката на заледяване. Но има и друго. При някои от тях движеща мощ е омразата към Българската патриаршия. Странно, тъй като тъкмо в тези путинофобски времена БПЦ не е на страната на РПЦ (в каквото цялостен живот нейните умни " спасители " са я обвинявали), а на позицията на Вартоломей и Вселенската патриаршия във Фенер. Но няма, няма въодушевен богослов, който да разнищи тази тематика. Вместо това се вади следващата матрица и с нейна помощ се изяснява кое по какъв начин е по въпросите на Църквата. Но за тези матрици по-подробно ще приказваме на следващия ден.
Но какво толкоз сме се разбъбрили! Всъщност задачата на Дичевия текст за мощната ръка, путинофилията и русофилията, не е да сътвори невиждана философска структура (идеята по никакъв начин не е оригинална), а да похвали Бойко Рашков и да наругае Иван Гешев - и Дичев, като всеки, с хоризонтите си и със служебните си отговорности. И правилен на тима и агитката си. Но пък ние бяхме длъжни да подходим добросъвестно. Ние не сме от ония, дето " мощно да филят и фобят " (ако би трябвало да осъвременим Ботев, " На сбогуване " ), на нас " ни стига тая премия " (ibid.) един ден да забележим Картаген опустошен от славните легиони на Публий Корнелий Сципион Емилиан. Разрушен, разоран и поръсен със сол.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ