Свидетелства за румънския Сибир
Българи, живеещи в Румъния, преценени като рискови от комунистическата власт, са били измежду изселените в Бараганската низина в източната част на страната през 50-те години на предишния век. Факти за репресиите се съдържат в " Свидетелства за румънския Сибир " - двуезичен алманах (на румънски и на британски език) с разкази на депортирани през 1950-те години в Бараган. Книгата на Клаудия- Флорентина Добре и Валериу Антоновици дава рядка опция на по-широк кръг читатели да се срещнат с тази малко известна страна на насилието в комунистическа Румъния /The Deportees of Baragan: Testimonies about the Romanian Siberia, показана в " Балканистичен конгрес " /.
Сборникът показва мемоари
на 15 някогашни заселници в Бараган
като включва също голям брой скъпи фотоси, както и книгопис по тематиката. В интервала 2011 – 2013 година съставителите са работили на терен, като посещават тогавашните места на наложително заселване, съпроводени от хората, които им описват своите истории.
Във въведението на книгата Клаудия- Флорентина Добре наблюдава историята на депортациите в Румъния, почнали още през 1944 година Първата вълна обгръща хора от немското малцинство, упрекнати в колаборация с нацистите. Те са последвани от изселване на фамилии на земевладелци и индустриалци, а по- късно от селяни, които се опълчват на колективизацията. След 1955 година освободени политически пандизчии и лагерници, са наложително заселени на разнообразни места. Повечето от тях са заселени в селата, построени преди този момент в Бараган след депортацията в 1951 година В 1967 година властта афишира депортацията на румънски жители за противозаконна.
Клаудия - Флорентина Добре акцентира, че най-трагичният епизод е през юни 1951 година, когато към 44 000 души, които живеят в 25 километровата линия до границата с Югославия, са депортирани в Бараганската низина. Това е строго секретна и репресивна акция, при която германци, българи, сърби, евреи, румънци, мегленити и македонци (власи от Македония) и други, считани за " рискови " за властта хора, ненадейно са вдигнати от родните им места, депортирани с влакове и заселени измежду равнината, където те би трябвало да си изградят нов живот.
Част от тях са под съмнение, че симпатизират на Йосип Броз Тито, а други – че са срещу колективизацията на селското стопанство. Натъпкани с хора, конските вагони прекосяват Румъния
от югоизточната й част към североизток.
Там, в Бараганската низина, на всяко семейство се дава по 2500 кв.м. земя, където през лятото и есента на 1951 година, възрастните, дружно с децата си, би трябвало сами да си изградят къщи (някои си спомнят, че сами трябвало да си вършат и тухли), да построят учебни заведения, здравни служби, милиционерски сектор, хранилища и всички други нужни за селищата здания, преди да е настъпила зимата.
Така под прецизния контрол на властта
за няколко месеца изниква един нов свят от 18 селища,
като напускането се санкционира със затвор
Заселниците са освободени през 1955 година, като обаче за цялостен живот резервират стигмата на " наложително заселени ". И въпреки всичко не всички получават цялостна независимост на ново заселване. За доста от тях остава невероятно да се завърнат в родните си места или им се не разрешава да живеят в Букурещ и в някои други райони на страната.
През 1967 година Чаушеску подлага на критика политиката на наложително заселване като противоконституционна и противозаконна. Вземат се ограничения да се изтрие паметта за тези събития. Това изличаване, несъмнено от авторката като Damnatio memoriae с изключение на премълчаването, включва унищожаването на селищата. Хората в тях, които са към този момент прекомерно остарели, с цел да желаят да се местят, в този момент още веднъж са изселени. След 1964 година булдозери унищожават къщите и други здания в множеството села, а останалите с времето се унищожават, като остават да съществуват единствено в паметта на тогавашните си поданици. След 2000 година някои от селата са отчасти възобновени, построен е и монумент на тези събития, сниман е и документален филм.
Включените в сборника изявленията с тогавашни заселници, множеството, от които тогава, когато са депортирани със фамилиите си през 1950-те години, са били деца, са направени през 2011 и 2012 година Разказите са съпроводени с къси биографии. Сред интервюираните са Виктор Гайдамут, учебен контрольор в Калараш, Моника Константинеску, учителка по немски език, родена в Тимишоара, Леонид Галачи – агроном. Грета Донту, родена на 16 юни 1951 година е била едвам на два дни, когато на 18 юни фамилията е депортирано. За нея къщата, която родителите й съумяват да повдигнат на новото място през лятото на 1951 година – дребна къща с две стаи, покрита със плява, е родният дом. Тя, както и други разказвачи, си спомнят, че
родителите първоначално били уплашени,
че ги откарват в Сибир
От годините, прекарани в Бараган, тогавашните деца имат пъстри мемоари – те са запазили картините на нищетата и компликациите там, само че и хубавите моменти от своето ежедневие, белязани от устрема на фамилиите, въпреки и в най-трудни условия, да изградят дом и дадат сигурен заслон на децата си, да ги предизвикват да учат, да си основат наслади съгласно опциите. Грета Донту си спомня, какъв брой чиста и спретната е била тяхната къща в село Фундата, подредена съгласно бесарабските обичаи на фамилията.
Особено вълнуващо е изявлението на Клаудия Добре с Домника Малофей, нейна учителка по румънски език, родена през 1946 година " Един ден, – споделя тя – една заран, един аероплан се приземи при езерото. Събраха ни и тогава една жена – не зная коя беше тя, допускам, че беше Ана Паукер, стартира да скандира като мъж: " Не се съмнявайте, че няма да напуснете в никакъв случай това място, тук ще останете! Недейте да си седите по този начин, ами си стройте къщи! ". Хората започнаха да си вършат tule – по този начин там назоваха тухлите. Млади и остарели – имаше там и остарели хора, а моите родители бяха доста млади – всички строяха къщи. Трябваше да построим и община, а също и учебно заведение, полиция, клиника. []
Децата учеха. И в действителност се учеха! Учехме толкоз, колкото ни стигаха силите, майка ми и татко ми споделяха: " Учете! Това ви е спасението: ученето! " Всеки искаше да учи, никой не повтаряше годината, и никой не оставаше с тройки. Не помня по какъв начин успявахме, никой не ни даваше тетрадки и учебници и работехме цяло лято, с цел да си ги купим. Нямах свое място и сядах на една алена рогозка на сянка зад къщата и там четях по през целия ден, мисля, че по този начин получих късогледство, от това четене.
В послеслова на книгата Клаудия – Флорентина Добре обобщава своя сериозен разбор на интервютата: " За нас, откривателите – написа тя, виталните разкази, събрани от нас, са и уроци за живота. Уроци по какъв начин могат да се преодоляват компликации, по какъв начин могат да се основат интимни пространства, даже, когато частният живот е напълно под властта на обществения, по какъв начин може да се резервира достолепие в унизителни условия; уроци по взаимност и човещина, уроци по памет и по давност. Разбирайки този аспект, обаче, ние се опитвахме да запазим сериозна отдалеченост, нужна за разбирането на мемориалната изразителност за някогашните изселници. От друга страна, ние поехме задачата да пренесем този дискурс към другите, както и да му придадем научно измерение, което да му отреди място в историографията на комунистическата проблематика. "
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (239)
Сборникът показва мемоари
на 15 някогашни заселници в Бараган
като включва също голям брой скъпи фотоси, както и книгопис по тематиката. В интервала 2011 – 2013 година съставителите са работили на терен, като посещават тогавашните места на наложително заселване, съпроводени от хората, които им описват своите истории.
Във въведението на книгата Клаудия- Флорентина Добре наблюдава историята на депортациите в Румъния, почнали още през 1944 година Първата вълна обгръща хора от немското малцинство, упрекнати в колаборация с нацистите. Те са последвани от изселване на фамилии на земевладелци и индустриалци, а по- късно от селяни, които се опълчват на колективизацията. След 1955 година освободени политически пандизчии и лагерници, са наложително заселени на разнообразни места. Повечето от тях са заселени в селата, построени преди този момент в Бараган след депортацията в 1951 година В 1967 година властта афишира депортацията на румънски жители за противозаконна.
Клаудия - Флорентина Добре акцентира, че най-трагичният епизод е през юни 1951 година, когато към 44 000 души, които живеят в 25 километровата линия до границата с Югославия, са депортирани в Бараганската низина. Това е строго секретна и репресивна акция, при която германци, българи, сърби, евреи, румънци, мегленити и македонци (власи от Македония) и други, считани за " рискови " за властта хора, ненадейно са вдигнати от родните им места, депортирани с влакове и заселени измежду равнината, където те би трябвало да си изградят нов живот.
Част от тях са под съмнение, че симпатизират на Йосип Броз Тито, а други – че са срещу колективизацията на селското стопанство. Натъпкани с хора, конските вагони прекосяват Румъния
от югоизточната й част към североизток.
Там, в Бараганската низина, на всяко семейство се дава по 2500 кв.м. земя, където през лятото и есента на 1951 година, възрастните, дружно с децата си, би трябвало сами да си изградят къщи (някои си спомнят, че сами трябвало да си вършат и тухли), да построят учебни заведения, здравни служби, милиционерски сектор, хранилища и всички други нужни за селищата здания, преди да е настъпила зимата.
Така под прецизния контрол на властта
за няколко месеца изниква един нов свят от 18 селища,
като напускането се санкционира със затвор
Заселниците са освободени през 1955 година, като обаче за цялостен живот резервират стигмата на " наложително заселени ". И въпреки всичко не всички получават цялостна независимост на ново заселване. За доста от тях остава невероятно да се завърнат в родните си места или им се не разрешава да живеят в Букурещ и в някои други райони на страната.
През 1967 година Чаушеску подлага на критика политиката на наложително заселване като противоконституционна и противозаконна. Вземат се ограничения да се изтрие паметта за тези събития. Това изличаване, несъмнено от авторката като Damnatio memoriae с изключение на премълчаването, включва унищожаването на селищата. Хората в тях, които са към този момент прекомерно остарели, с цел да желаят да се местят, в този момент още веднъж са изселени. След 1964 година булдозери унищожават къщите и други здания в множеството села, а останалите с времето се унищожават, като остават да съществуват единствено в паметта на тогавашните си поданици. След 2000 година някои от селата са отчасти възобновени, построен е и монумент на тези събития, сниман е и документален филм.
Включените в сборника изявленията с тогавашни заселници, множеството, от които тогава, когато са депортирани със фамилиите си през 1950-те години, са били деца, са направени през 2011 и 2012 година Разказите са съпроводени с къси биографии. Сред интервюираните са Виктор Гайдамут, учебен контрольор в Калараш, Моника Константинеску, учителка по немски език, родена в Тимишоара, Леонид Галачи – агроном. Грета Донту, родена на 16 юни 1951 година е била едвам на два дни, когато на 18 юни фамилията е депортирано. За нея къщата, която родителите й съумяват да повдигнат на новото място през лятото на 1951 година – дребна къща с две стаи, покрита със плява, е родният дом. Тя, както и други разказвачи, си спомнят, че
родителите първоначално били уплашени,
че ги откарват в Сибир
От годините, прекарани в Бараган, тогавашните деца имат пъстри мемоари – те са запазили картините на нищетата и компликациите там, само че и хубавите моменти от своето ежедневие, белязани от устрема на фамилиите, въпреки и в най-трудни условия, да изградят дом и дадат сигурен заслон на децата си, да ги предизвикват да учат, да си основат наслади съгласно опциите. Грета Донту си спомня, какъв брой чиста и спретната е била тяхната къща в село Фундата, подредена съгласно бесарабските обичаи на фамилията.
Особено вълнуващо е изявлението на Клаудия Добре с Домника Малофей, нейна учителка по румънски език, родена през 1946 година " Един ден, – споделя тя – една заран, един аероплан се приземи при езерото. Събраха ни и тогава една жена – не зная коя беше тя, допускам, че беше Ана Паукер, стартира да скандира като мъж: " Не се съмнявайте, че няма да напуснете в никакъв случай това място, тук ще останете! Недейте да си седите по този начин, ами си стройте къщи! ". Хората започнаха да си вършат tule – по този начин там назоваха тухлите. Млади и остарели – имаше там и остарели хора, а моите родители бяха доста млади – всички строяха къщи. Трябваше да построим и община, а също и учебно заведение, полиция, клиника. []
Децата учеха. И в действителност се учеха! Учехме толкоз, колкото ни стигаха силите, майка ми и татко ми споделяха: " Учете! Това ви е спасението: ученето! " Всеки искаше да учи, никой не повтаряше годината, и никой не оставаше с тройки. Не помня по какъв начин успявахме, никой не ни даваше тетрадки и учебници и работехме цяло лято, с цел да си ги купим. Нямах свое място и сядах на една алена рогозка на сянка зад къщата и там четях по през целия ден, мисля, че по този начин получих късогледство, от това четене.
В послеслова на книгата Клаудия – Флорентина Добре обобщава своя сериозен разбор на интервютата: " За нас, откривателите – написа тя, виталните разкази, събрани от нас, са и уроци за живота. Уроци по какъв начин могат да се преодоляват компликации, по какъв начин могат да се основат интимни пространства, даже, когато частният живот е напълно под властта на обществения, по какъв начин може да се резервира достолепие в унизителни условия; уроци по взаимност и човещина, уроци по памет и по давност. Разбирайки този аспект, обаче, ние се опитвахме да запазим сериозна отдалеченост, нужна за разбирането на мемориалната изразителност за някогашните изселници. От друга страна, ние поехме задачата да пренесем този дискурс към другите, както и да му придадем научно измерение, което да му отреди място в историографията на комунистическата проблематика. "
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (239)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ