Кой иска да се занимава с наука в България?
Аз бях от биолозите. Групите, в които се събирахме, включваха представители от разнообразни класове. Бяхме дружно, доколкото си припомням на олимпиадите нямаше разделяне по класове – дилемите бяха едни и същи за всички. Всъщност не помня добре, може и да греша в детайлите, само че въпреки и дилемите да бяха идентични, май деветокласниците и(или) десетокласниците ги класираха настрана. Нямаше кой знае какво значение. Тогава аз бях към момента дилетант (noob, заек). От по-големите класове към този момент имаше преуспели олимпийци, дори някои от тях бяха отишли на интернационалните олимпиади и даже имахме един медалист.
Но си припомням доста ясно момичето, което пристъпваше нервно преди началото на всяко извънкласно занятие. “Миналата година бях лауреат на олимпиадата. Трябва да стана отново и тази година. Не може не стана. В цялата история на България не е имало нито един случай, в който лауреат в 11-ти клас не е станал наново лауреат и в 12-ти клас ”. Горката. Чувстваше, че в случай че се опозореше, нямаше да го преживее. Колко доста й съчувствах тогава.
И по този начин, учителите идваха и ни раздаваха следващите задания. Трябваше да се научим да решаваме дилемите до степен, до която в границите на един тест от 50 задания бъркаме не повече от пет. Това бяха няколко затормозяващи часа упорита работа, освен това всеки ден след учебно заведение. Ентусиазмът не постоянно беше на топ, от време на време угасваше, от време на време искахме да мързелуваме като другите. И ние сме хора!
Накрая идваше и самата олимпиада. Първи, втори, най-после народен кръг. Няма да се впускам в детайлности, просто ще обърна малко внимание на детайлите, а те постоянно включваха решаването на задания във влака или в хотела преди националния кръг, нервите, суматохата и валерианът в последните часове преди същинското състезание. По принцип на самото показване на олимпиадата, в така наречен върхов миг, постоянно си стимулиран. После нервите отново започваха: “Ей, на тази задача какво писа? Това ли? Ама аз мисля, че беше друго. Малеее… ами в случай че съм го объркал? ” Пак суматоха, отново валериан.
И най-после след дълго очакване обявяваха резултатите. Четяха имената ни в обратна посока, започвайки от този човек с най-нисък триумф. Четяха, четяха, четяха, а краката ти изтръпваха… В този миг не ти остава нищо друго, с изключение на да се молиш на всички вероятни богове. “Дано не съм идващият, нека не съм следващият… ” Никой не желае да се провали…
Накрая идваше един повратен миг, в който представителят ни споделяше: “Оттук насетне всеки, който ще бъде разгласен, ще има сложена оценка! ”. Шумни въздишки на облекчение, тук-таме поздрави: “Честито! Честито! ” Оставаше да се види кой е по-напред, кой ще е на първите места, кой ще има късмет да отиде на интернационална олимпиада…
Валерианът най-сетне почваше да действа… откакто всичко приключеше!
Сега ще ви опиша другата история. Какво се случваше след олимпиадата.
Тези от нас, които бяхме изкарали отлични оценки, имахме право да учим във ВУЗ с бал от тези оценки. Не всички се възползваха от тази алтернатива. Медалистът, за който загатнах нагоре, разправяше непрестанно във всеки един миг: “Аз нямам желание да седнал съм в тази страна, нямам условия за развиване ”. И избяга в Съединени американски щати. Моята другарка от това време, която като се изключи че се приготви за олимпиада и изкара отлична оценка, се показа чудесно и на TOEFL и SAT. И тя отпътува. Една година преди нея беше към този момент отпътувало и нервното момиче. Друго момиче имаше късмет да отиде на интернационална олимпиада, само че ни заяви: “Не искам, моята фантазия не е да отида и да завладявам медали, аз желая да изучавам медицина ”. Така и не отпътува на интернационална олимпиада, а реши да залегне над книгите и да си вземе и изпита по химия за влизане в МУ. Не стана академик, нито стана олимпийски медалист. Не мога да я обвинявам за това. Но стана доктор! Съдейки по фотосите във Facebook е още в България.
Неколцина от отличниците-олимпийци взехме решение да учим в СУ и влязохме без приемен изпит, с оценка от олимпиадата.
Още в края на първи курс университетът разгласи партньорска стратегия с университет в Италия. Едно момиче от олимпиадата отпътува там и изгубих дирите й. Една моя другарка, не олимпийка, само че доста добра студентка, също отпътува и в този момент работи там. Трета от отличничките нещо не бе удовлетворена от опциите в Италия и изчака да приключи магистърска степен у нас. След това отпътува за Япония. Още едно момиче и едно момче от олимпиадата отпътуваха за Швеция след магистратурата си и в този момент вършат научна кариера. Момичето към този момент има докторска степен. Двама от олимпийците пък се харесаха, ожениха се и останаха в България. Намериха си работа в частни компании и не се занимават с просвета.
От целия випуск олимпийци останахме единствено аз и още едно момче, които се занимаваме с просвета в България. Той към момента прави дисертация, аз съумях да стана лекар.
Тая втората част можеше и да не ви я описвам. Вие така и така си знаете какво се случва с олимпийците ни. Но взех решение да не ви спестя нищо.
…
Въпреки множеството полууспешни и несполучливи промени в образованието, представянето на възпитаници на олимпиади е една от последните останали области, в които България продължава да държи своето състезание. И би трябвало да го оценяваме. Защото на последните олимпийски спортни игри през 2012 година сме се показали най-слабо от 60 години насам. Защото България беше за финален път във финалните стадии на международно футболно състезание през 1994 година. Защото съвсем на всички места губим своите позиции като успяващи хора. За сметка на това наши възпитаници през 2015 година обраха златни, сребърни, бронзови медали и други призове от олимпиадите по математика, информатика, астрофизика, биология. Тези триумфи идват на фона на съвсем цялостно равнодушие от страна на медиите, а безразличието от страната на медиите е плод на безразличието от обществото, което като цяло от ден на ден запада и да следва буквално римската максима “хляб и зрелища ”. И нищо друго.
И въпреки всичко апелирам всеки, който прочете тая моя публикация – не извръщайте взор от нашите ученици-олимпийци, които, както ви описах, минават през доста компликации и ограничения, даже злост от страна на съучениците си, с цел да доближат до тези триумфи. Защото скоро те в действителност могат да останат последните български първенци. А може и тях да ги загубим.
И апелирам ви не започвайте отново с цинични изказвания като: “Ама те учениците след олимпиадите бягат на запад и не вършат нищо за България ”. А какво да вършат – да останат тук и да просят ли? Защото тъкмо това се получава. Прочетете това писмо от уважаемия проф. доктор Таню Бонев отпреди няколко дни (натиснете тук). През 2015 година най-голямата обсерватория в България продължава да няма пари, не е ремонтирана от 30 години насам и единствената вяра е милостиви хора да преведат някакви скромни средства, с цел да може да продължи активността си.
До това унизително състояние се стига, тъй като властта продължава да е глуха за потребностите на учените. Бюджетът у нас за обучение и просвета като дял от Брутният вътрешен продукт е 3.5%, а междинното за Европейски Съюз е 5.3%. Даже Латвия заделя 5.5% от Брутният вътрешен продукт за обучение и просвета. Точно по този начин – ние сме на опашката в Европа.
Как да работят тези младежи? Каква просвета можем да вършим при тези условия?
И все пак някои от нас го вършим. Малко сме, само че сме решили да търсим своето самопризнание и реализация в България. Имаме си аргументи – другари, фамилии, обичаме си родината (дори и да не обичаме това, което е държавата). Ние можем да изберем доста неща в този живот – работа, сътрудник в живота, къде да живеем, с кого да живеем. Но едно не можем да изберем – къде да се родим. Тук се е случило. Тук са и най-съкровените моменти от нашия живот.
Казвам се Светослав Александров, един от последните останали млади учени в България. Популяризирам просвета от 2007 година насам и съм написал две книги.
Щастливо женен съм и желая да имам опцията да пребивавам със фамилията си в България, работейки това, което искам.
