Фани Ардан, завладяваща като река: Любовта ме носи, а не разумът. Винаги трябва да намеря начин да запълня стаите, които крещят от самота
Автор: Паола Женон, “Мадам Фигаро ”
" За мен няма независимост без борба. Винаги съм считала, че всичко, което имаш, без да си се борил за него, не е забавно. За мен свободата се реализира, а не се дава. Не е елементарно. Но протестът е основополагащ. Той би трябвало да стартира от детството, от учебното заведение, където би трябвало да разберем, че разпоредбите, престижът и законите могат да се разискват. Защото да се бунтуваш, значи да мислиш, да бъдеш ясновидец, да виждаш по-далеч. В протеста има нещо като фойерверки: правото на отвращение, отводът да се съобразяваш. Това е концепция, която откриваме при всички огромни писатели - Камю, Толстой, Пушкин… Започнах тази специалност, както човек се хвърля в някаква пристрастеност, с цел да изгори в нея. Имам твърдоглав, завладяващ темперамент. Казаха ми, че не съм задоволително хубава, че гласът ми е чудноват, само че ми трябваше освен това, с цел да се откажа. Външният ми тип объркваше, растежът ми впечатляваше хората от моето потомство. Тогава обух токчета, с цел да стана още по-висока ".
Във кино лентата на Беноа Коен Ma France à moi (Моята Франс), акомодация по книгата му “Мохамед, майка ми и аз ” (Mohammad, ma mère et moi) френската актриса Фани Ардан играе жена, която наподобява на нея - антиконформистка и надълбоко човечна. Историята е същинска и споделя за личната му майка и млад афганистанец, който съумява в лудото предизвикателтво да кандидатства в “Сианс По ” в Париж. Емблема на френското кино, Фани Ардан остава ужасно красива и запечатана в груповото въображение като неуловима фотография. Жизнената ѝ мощ, бунтовността ѝ, философията ѝ… Фани Ардан се разкрива без филтър пред “Мадам Фигаро ”.
- В първата сцена на “Моята Франс ” вие сте в капиталистически парижки апартамент, сама, до момента в който обядвате. Дрехите ви са безупречни, като декорът, който ни заобикаля, само че този лукс не е задоволителен, с цел да запълни дълбокото възприятие на самотност. Как ще опишете това, през което минава героинята ви?
- Това е жена, която постоянно е била мощна и се оказва на ръба на бездна, изправена пред един от най-големите поврати в живота. Успявала е във всичко до момента: била е бизнесмен, обичала е бясно починалия си брачен партньор и е отгледала отлично сина си, който е отпътувал да живее в Ню Йорк. Остава ѝ време, този параметър, с който всички би трябвало да се съобразяваме. Когато чува да приказват по радиото за асоциация, която свързва бездомни бежанци с хора, които имат опция да ги одобряват, тя подвига телефона, с цел да се запише за доброволец. Няколко дни по-късно в живота ѝ идва Реза, млад 20-годишен афганистанец. Те нямат нищо общо и ще би трябвало да се научат да живеят дружно. Тяхната история може да даде предпочитание на фена да се отвори към другия: тази жена е огледало на част от Франция, която е прогресивна, солидарна и гостоприемна.
- Филмът не прикрива несъвместимостта и несръчността на героинята. Тя е изцяло непохватна, когато първата вечер кани Реза да ядат стриди в една бирария, до момента в който той към момента е в посттравматична фаза…
- Никой не е съвършен в този филм. Точно това ми харесва в метода, по който Беноа Коен разказва героите. Той не дава уроци. Показва границите на всеки един, крехкостта на битието, пукнатините. Този филм трябваше да подчертае грапавините: компликацията да разберем непознатия, смисъла на съпоставянето на две противоположни култури, насладата от разногласието за намирането на естетика. “Моята Франс ” споделя за едно човешко премеждие, модерна приказка. Той е вмъкнал приключението в доста съответни елементи и съумя да опише една колкото персонална, толкоз и политическа история. За благополучие, той не искаше да направи един от тези филми с послания, които са ми непоносими - като че ли киното би трябвало да основава положителни жители. Харесвам филмите, когато не излъчват прозелитизъм. Ненавиждам тези, които демонстрират ясни граници сред положителното и злото, положителните и неприятните. Обичам комплицираните облици, не мекушавите. Играла съм Медея, лейди Макбет и това са дами, които боготворя, макар тяхната неотстъпчивост или свирепост. Противоречивостта, двойствеността ми дават предпочитание да се потопя в един облик, да продължа без съмнение. Иначе ми е извънредно скучно.
- Франс е таман ексцентрична жена. Подобно на вас, тя носи по едно и също време класическата грациозност и ексцентрични елементи, като всички тези етнически сребърни пръстени…
- В нея има нещо безумно свободно. Понякога се счита, че когато си част от една обществена категория, че си буржоазка, значи безусловно се числиш политически единствено от едната страна, което ми се коства доста опростенческо. Човешките създания, надарени с просветеност, най-често са комплицирани и доста спорни. Тази жена плува против течението на своята среда. Тя има културата, средствата и кодовете, с цел да бъде изцяло на мястото си, може да носи тези външни знаци на благосъстояние, които са успокояващи. Но на нея не ѝ пука, не се оставя да бъде подчинена от тривиалното мислене. Тя има свободата на духа да споделя и прави каквото желае. Вкусът ѝ в облеклото е изцяло приказен: в случай че на мода е ябълковото зелено, тя ще се облича в черна кожа.
- Разпознавате ли себе си в пътя на тази жена?
- Разбира се! Бях млада вдовица. Когато Франсоа (Трюфо - б.а.) ненадейно умря, всичко се случи по този начин, като че ли се гмурнах в празно езеро и се разруших в него. Изгубих предпочитание за живот, само че го открих още веднъж поради децата си. Аз съм енергична също като тази героиня. Франс е завладяваща като река. Преминала е през сложни неща, само че отхвърля да остане безучастна, каквото и да ѝ коства това. Тя обича диалектиката като мен, а от време на време е брутална. Защото за нея животът е борба. Всяка жена може да се разпознае във Франс, тъй като един ден всеки от нас се оказва в обстановка на дълбока самотност. Именно там откриваме благосъстоянието на съществуването. Приближавайки се към гибелта, когато животът наподобява изцяло обрисуван, осъзнаваме, че съществува безконечност от порти, които занапред ще се отварят. Именно нейната борба ми се коства забавна.
- Вие обичате битките…
- За мен няма независимост без борба. Винаги съм считала, че всичко, което имаш, без да си се борил за него, не е забавно. За мен свободата се реализира, а не се дава. Не е елементарно. Но протестът е основополагащ. Той би трябвало да стартира от детството, от учебното заведение, където би трябвало да разберем, че разпоредбите, престижът и законите могат да се разискват. Защото да се бунтуваш, значи да мислиш, да бъдеш ясновидец, да виждаш по-далеч. В протеста има нещо като фойерверки: правото на отвращение, отводът да се съобразяваш. Това е концепция, която откриваме при всички огромни писатели - Камю, Толстой, Пушкин… -, както и при Боб Дилън.
- Често ви дефинират като пънкар. Такава ли сте?
- Никога не разбрах какво значи това. Когато си помисля за пънка, незабавно си се представям с оранжева коса и обръсната част от главата… Може би действам като неравноправие. Когато ме огледа, човек може би би трябвало да си каже: тя наподобява и приказва като буржоа, значи би трябвало да мисли като буржоа. Но след това има нещо, което скърца, което не съумяваме да посочим. Постоянно ограничаваме хората. Искаме да опростяваме. Например, аз израснах в Монако и всички имат факсимиле за това място, с бързите коли, плейбоите, казиното и старите контета. Живеех там със фамилията си в автаркия. Не всичко в съществуването е рационално и разумно. Животът е изработен от къси съединения. Бях извънредно повлияна от татко ми, който се подиграваше на всичко това. Пристигнахме в Монако небогати и си тръгнахме небогати. Баща ми постоянно ме е окуражавал да имам вяра в личните си хрумвания, да бъда самостоятелна, да не притурям никакво значение нито на славата, нито на властта, нито на парите. Така че може би съм пънкар. Винаги съм живяла за любовта, за литературата, за киното. Обичам хората поради минусите им. Майка ми да вземем за пример: тя поставяше прекалено много въпроси. Така са научих да неистина.
- Описват ви като икона. Успявате ли да пресъздавате тази визия за вас?
- Прекалено съм превзета от личната си неразбория, с цел да го видя. Понякога се различавам, когато разказват стъпките ми… съумявам да доловя моментни фотоси, само че обликът бързо избледнява. Никога не виждам филмите, които фотографирам. Пазя ги грижливо вътре в мен, само че ме е боязън, че в случай че ги виждам, ще се събудя и ще изгубя магията им. В киното обичам табелката, която споделя “тишина, снимаме ”. В този миг вашият вътрешен мотор, всичко, което ви вълнува, приема форма и протича по лицето ви. За да скочите в тази черна дупка, каквато е фикцията, не е нужно да сте прекомерно самосъзнателни. Винаги ми е харесвала близостта на киното с детството, желанието да влезеш в играта и да бъдеш воин. Никога не съм придавала значение на това, което върша. Значението е нещо, което убива спонтанността, първата чернова, скицата. Трябва аз да одобрявам един воин, режисьор, постановчик. Нямам потребност да ме обичат. Когато стартирам филм или театрална пиеса, първото нещо, което споделям на режисьора, е “правете с мен каквото желаете ”.
- Но в живота вършиме много избори?
- Никога не съм избирала. Живеех в безпорядък. Никога не съм имала хладнокръвието и интелигентността да последвам една линия. Любовта ме носи, а не разсъдъкът. Винаги съм считала, че най-важното нещо е любовта. Трябва постоянно да намеря метод да запълня празните коридори, стаите, които крещят от самотност. Тогава прегръщам функциите. Започнах тази специалност, както човек се хвърля в някаква пристрастеност, с цел да изгори в нея. Имам твърдоглав, завладяващ темперамент. Казаха ми, че не съм задоволително хубава, че гласът ми е чудноват, само че ми трябваше освен това, с цел да се откажа. Външният ми тип объркваше, растежът ми впечатляваше хората от моето потомство. Тогава обух токчета, с цел да стана още по-висока.
- Как преживявате отминяващото време?
- Преживявам го като нещо непреклонно. От петнайсетгодишна съзнавам гибелта. Баща ми ми се обади да ми честити рождения ден и аз избухнах в сълзи, като му споделих: “Остарях! Животът ми свърши ”. Спомням си, че месеци наред бях обзета от това чувство за mai più, never more, в никакъв случай повече. Когато бях млада, седях на една скамейка, гледайки редицата дървета, слънцето, къща и си споделих, че този момент в никакъв случай повече няма да се върне. Тогава се почувствах парализирана. След това изгубих хора, които обичах буйно. Но постоянно съм считала, че гибелта не е толкоз сериозна. Сериозно е преддверието на гибелта: старостта. И защото е неизбежно, не би трябвало да се борим против нея. Трябва да приемем вълната и да си кажем mektoub (от араб. - по този начин е било писано, (б. пр.)! Сякаш сте наказан на гибел: по-добре е да вървите, в сравнение с да ви влачат в коридора на гибелта. Затова не трябва да се отсрочва този миг.
- Как да не се опасяваме от остаряването?
- Има нещо доста трагично в старостта. В очите на младите тя даже е злополучие. Но е забавно да се потопиш в нея. Искам да вляза в нея и да си кажа: “Ето. Знаеш го от петнайсетгодишна! Сега няма да се правиш на сюрпризирана! ”. Искам да изживея старостта си с просветеност и достолепие, тъй като мразя концепцията да се усещам жертва. Има две неща, от които не би трябвало да се оплакваме: заплащането на налози и остаряването. В подмяна на това, аз вземам решение по кое време и по какъв начин. Защото остаряването е нещо, което се дефинира от обществото. Винаги съм считала, че обществото е доста рисково: постоянно са ни казвали, че е тук, с цел да ни защищити да не стигнем до диво положение. Но в случай че би трябвало да ни трансформира в роботи, които следват диктатите на хубостта, модата, козметичната хирургия и положителното здраве непременно, ние сме изгубени! Няма никакъв смисъл да формираш и издялваш живота си с единствената цел да стигнеш недокоснат в гроба.
- Тогава какъв е вашият метод да се изправите пред нея?
- Винаги съм си казвала, че старостта би трябвало да се приготви. Както се подготвя легло. Затова е толкоз значимо да обичаш да четеш, да обичаш диалога, да се научиш да свириш на някакъв музикален инструмент. Сякаш би трябвало се подготвиш да останеш напълно самичък. Книгите постоянно са ми помагали доста в живота. Спомням си, че когато пристигах в Италия, при първите ми пътувания, лягах на леглото в хотелската стая и щом имах книга в ръцете си, бях щастлива. След това, когато започнах да чета на италиански, бях изпълнена с наслада, тъй като можех да вляза в книжарница “Фелтринели ” и да се усещам като част от живота на тази страна. Книгите, изкуството са опиат за мен. Затова си представям да остарея по този начин, повтаряйки жестове, изпълнени със смисъл: като да хапвам всеки ден спагети с доматен сос, които боготворя, всеки следобяд да отивам на кино и да завърша деня с книга. Трябва да се хвърлиш в живота. Защото страхът е най-големият зложелател.
- Имате ли театрални планове?
- Много желая да се върна в театъра, само че очаквам страховит текст, ужасно слово, страховит облик. Не може да е битов натурализъм. Бих желала отново да направя Маргьорит Дюрас. В театъра постоянно очаквам Мига, основния момент… малко като съюзническите сили преди десанта в Нормандия. За сметка на това в киното играя функции една след друга. Играя с Матийо Касовиц в “Кралете на пистата ” на Тиери Клифа. Това е филм, бляскав като шампанско, който демонстрира семейство колоритни обирджии. Между другото се споделя за изгубването на картина на Тамара Лемпицка, което ме кара да се усмихвам, тъй като всякога, когато вървя в музея за модерно изкуство, оглеждам деликатно системата за сигурност, с цел да видя какво бих откраднала. Един Франсис Бейкън, да вземем за пример. Не бих го направила поради финансови спекулации, а с цел да го виждам от самото начало пред леглото си.
Превод от френски: Галя Дачкова
