Автор: Лора Асенова за ГласовеБих го нарекла човекът оркестър, не

Автор: Лора Асенова за " Гласове "

Бих го нарекла индивидът оркестър, не тъй като може и без един от своите музиканти във филхармонията, а тъй като дава всичко от себе си в това, което прави. Използва всичките си контакти, дава цялото си време и сила, гори за музиката и не може без нея. Не смъква усмивката от лицето си, не тъй като няма аргументи да го прави, а тъй като знае, че тя стимулира и дава позитивен заряд на дейностите. Не чака овации, а единствено още повече триумфи. Визионер с позиция, видял културната сфера от всичките ѝ аспекти, в това число от нейния връх. Мечтае и работи първият ни оркестър да е приет по света. А по какъв начин той вижда културата в България, какво би трябвало да се промени и какво може да се направи напълно съответно споделя в нашия разговор за " Гласове ".

- Между какъв брой полета Ви пипвам сега?

- След малко е идващият полет. Този път в България - за Варна. Иначе предстоят полети за Турция, Австрия, Германия. Навремето написах цяла книга по време на полети и както е тръгнало мога да напиша още няколко, тъй като полетите не понижават, а се усилват. Аз обаче няма да се окайвам, тъй като през 2018-2019 година взех решение, че е прекомерно доста пътуването и е доста изморително. И тогава върху всички нас се стовари 2020 година и аз разбрах, че в действителност получавайки това, което желаех, се оказа, че изобщо не го желая. Така че сега се веселя на всичките тези пътувания и се надявам те в никакъв случай да не стопират.

Хубавото, когато пътуваш някъде, е да вземеш най-хубавото като страсти, като прекарвания, като контакти от това място, където си бил, и се върнеш зареден тук, с цел да продължиш да се бориш за нещата да вървят в някаква хубава посока, което, за жалост, не постоянно е допустимо. И аз си мисля, че за доста от хората, които в един миг се предават и не съумяват да продължат, повода е точно в това, че те не пътуват задоволително. И всякога като се връщам в България желая да направя още доста, и още доста, и още доста. В това отношение съм неутолим, тъй като считам, че най-хубавото на нашата специалност, на специалността на хората на изкуството, е, че в действителност няма връх. Където и да стигнеш до върха, установяваш, че си още в подножието. Че има още доста. И това е толкоз прелестно, тъй като то в действителност ни развива и като хора, и като общество, и като всичко. Неслучайно страните, в които изкуството е мощно развито, са мощно развити общества. 

- Всъщност, по какъв начин в действителност се случват тези гастроли? Ето в този момент следва и Виена, Концертхаус. Какъв е правилото? Покана? Как се случва?

- Всичко стартира от другари. Много ни се желае на всички нещата по този начин да се случват, че да няма потребност от персонални контакти, да няма потребност от другарство, обаче в моя живот се потвърждава непрестанно противоположното. Всичко се случва най-добре там, където имаш другари. Приятелите ми оказват помощ. Ето, другар от Солун оказа помощ нещата да се случат да бъде поканена Софийската филхармония. Приятел във Виена провежда преди 4 години гостуването на Софийската филхармония, което повлече след себе си поредност други гостувания, а и сега гостуванията в Австрия и Германия. Всичко се случва, когато хората те познават и те ценят. И когато има взаимно почитание. Не знам дали хората си дават сметка, че в действителност целият свят работи на правилото на персоналните познанства. И съгласно това какъв брой е необятен кръгът на личните ни познанства, толкоз по-високо можем да се вдигнем и ние. И което е най-хубавото в цялото нещо, че ние можем един различен да си оказваме помощ и равнището ни да се качва от ден на ден. Да, в един миг се доближава и до поканите, и до договорите, и до фактическото посещение, само че съгласно личния ми опит, всичко е стартира с диалог на кафе. 

- Контактите у нас някак си се имат за мръсна дума, само че не щеш ли на това се крепи света. В международен проект познанствата работят.

- Нека да сме почтени, когато изпитваш наслаждение да работиш с някого – резултатът е доста по-висок. Когато вършиш работа, тъй като би трябвало да ти се заплати за нея, това, което щее получа е нещо, което… може с него, може и без него. Личното отношение е постоянно това, което прави нещата да бъдат специфични. Защо в България другарството е възприето като мръсна дума, тъй като то се употребява по един много недодялан метод – у нас другарството е превърнато във връзкарство. Приятелството не би трябвало да бъде за това ние да се измъкваме от проблеми.

Приятелството би трябвало да бъде за това да ни защищава да не сътворяваме проблеми. Особено в България има една дума, която е изгубила своето наличие – това е думата почитание. Не е нужно даже да сме другари, в случай че се почитаме – нещата отново ще вървят. Но в България хората някак си не почитат другия. Единият не го уважаваш, тъй като го познаваш. В същото време не уважаваш другия, тъй като не го познаваш. Тоест ние си търсим причина да не почитаме насрещния човек. И назад към другарството – не малко от тези актьори, които гостуват в Софийската филхармония, не биха гостували, в случай че не се познавахме. Не е инцидентно, че в доста институции по света, когато аплайваш за сходна работа, е условие да имаш нужните контакти. 

- Аз проследявам програмата на Софийската филхармония и доста постоянно виждам, че концертите са разпродадени доста по-рано. На какво се дължи това? На маркетинг, на вярна аудитория или на някакъв отзив след коронавирус на апетит за това прекарване?

- В случая повода за това, че Софийската филхармония се оказа съставът в България, който съумява да цялостни най-добре своята зала и съумя пръв да се възвърне от пандемията, е резултат на един извънредно сполучлив мой избор. Намерих човек, който е експерт. Човек, който пое половината от работата, която имам като шеф. И използваме сега дружно логиката на колите - аз съм това, което се вижда, само че откъм гърба различен е моторът. 

- Но тук желая да подчертая това, че културата има потребност от маркетинг. 

-Естествено! Проблемът на културата в България е, че доста хора от културата считат, че те са толкоз извънредно положителни, че нямат потребност да бъдат рекламирани. Съжалявам доста, само че хората не са длъжни да знаят кои сме. Истината е, че за жалост живеем в един свят, в който опаковката продава по-добре от наличието. И това хората на изкуството в България не са го научили още. Въпреки че те самите са подвластни на това предписание, когато пазарят. 

- Но в действителност те имат потребност и от опаковка, с цел да бъдат припознати от хората. 

- От това, което съм видял по света, за жалост опаковката е по-важна от действителните умения. И аз го споделям като диригент, тъй като в света на диригентите това е още по-страшно. Тъй като един музикант, в случай че свири неприятно, най-малко ще се чуе, че свири неприятно. Ако един диригент има добър маркетинг и застане пред положителни оркестри, към този момент няма значение какъв брой е добър. Това е моята непрекъсната борба с българските оркестри. В прочут смисъл, този проблем с диригентите у нас е доста по-видим. Понеже българските оркестри имат едно типично за нас качество – в случай че успееш да ги въодушевиш, могат да създадат чудеса. И аз постоянно им споделям – не е това, което ви прави добър оркестър. Добър оркестър е този, който в най-лошия си миг има положително качество. Защото истината е, че в една верига здравината на веригата е равна на здравината на най-слабата ѝ частица. И това важи и за оркестрите. Качеството на оркестъра проличава по най-слабите му концерти, не по мощните. 

- Как? В техния синхрон? 

- Давам незабавно образец. Ако начело застене един неприятен диригент (това в един или различен миг се случва на всички оркестри), в случай че в този миг оркестърът успее да резервира високото си качество на осъществяване, това значи, че музикантите се наблюдават един различен, че се слушат един различен, че внимават в цялостното осъществяване и това значи, че този оркестър е доста добър. Тогава този оркестър е едно цяло, а не общ брой от музиканти. Мисля, че нещо сходно беше и мотото на Берлинската филхармония – „ 129 музиканти – 1 оркестър “. Да подвластен единствено от този начело, който да ни стимулира – това е методът, по който работят младежките оркестри. Въпреки това обаче аз смятам, че мотивацията е едно доста мощно оръжие за развиването на хората. Защото рационалното мислене е нещо доста хубаво, само че то не ни оказва помощ, когато сме тъжни. То не ни пречи, когато сме радостни. То няма безусловно никакво значение за нас, когато сме влюбени. Рационалното мислене е това, което се вижда в профил. Но истината е, че макар този рационализъм, от който имаме потребност, ние вървим напред или от време на време обратно постоянно по прочувствени аргументи. 

- С какво мотивирате Вашите оркестранти? 

- Опитвам се да ги стимулирам с хора, които да застават пред тях. Хора, които на доста места по света са мъчно налични. Хора, които са от най-хубавите в своята специалност по света. Защото аз самият съм го забелязвал това чувство и в себе си, когато до теб застане подобен човек, това ти дава крила – можеш да полетиш. И съм го забелязал и в Софийската филхармония – когато пред тях застанат такива хора, те в действителност дават най-хубавото от себе си. Което ме прави след това несклоняем, когато не видя най-хубавото от тях. 

- Това е, всеки началник, диригент, началник в никакъв случай не може да бъде изцяло задоволен.

- Аз имам един… то не е принцип, тъй като аз не го върша съзнателно – след концерт постоянно съм благополучен. И съм благополучен, не тъй като сме достигнали Еверест, а тъй като сме постигнали максимума за момента. Имало е случаи да съм трагичен, само че това не е било безусловно, тъй като не сме постигнали 100% от това, което желая, тъй като, в случай че би трябвало да бъда почтен, 100% от това, което желая, в никакъв случай не сме постигнали, даже не сме го и доближавали. По-скоро съм трагичен когато видя изражение на равнодушие, до момента в който се прави музика. Това може да ме срине, тъй като работата на хората на изкуството е да стимулират другите със своето творчество. Но по какъв начин може да ги мотивираме без ние самите да сме стимулирани? Как можем да ги накараме да харесват изкуството, в случай че на нас самите то ни е безразлично? Няма по какъв начин! И затова избирам човек да прави неточности, само че да изпитва наслаждение от работата си, в сравнение с да е непогрешим и всичко да му е безразлично. Е, това не значи, че не се нервирам при всяка грешка…

- Казахте, че ги мотивирате точно с имената, които каните като образци, като идоли, които застават пред тях. Нека споменем и за напъните Ви тази година – за имената, които следват. Как успяхте да ги убедите да дойдат в България? Някои от тях към този момент са били в действителност, не са за първи път! 

- Повториха напълно неотдавна Шарл Дютоа, Готие Капюсон и Диана Дамрау, Кристоф Ешенбах, и Камий Тома. Аз се надявам, че това ще продължи да се случва, тъй като първото посещение на огромните актьори е заслуга на шефа. Но второто, третото, четвъртото и така нататък са заслуга на оркестъра, тъй като това значи, че когато са пристигнали тук, те са харесали оркестъра и публиката. Между другото, имаме изключителна аудитория. 

- Така ли?

- Да, ние не го осъзнаваме. Когато нашата аудитория хареса нещо, тя може да се отблагодарява по доста специфичен метод. И съм забелязал, че доста от гостуващите актьори са сюрпризирани от реакциите на нашата аудитория. 

- Каква е? По-бурна, по-емоционална? По-необрана?

- Точно, тъкмо! Тази липса на обраност е нещо доста красиво за мен, тъй като аз съм бил очевидец на концерти, дирижирал съм концерти (няма да споделям къде), където публиката ръкопляска по един много „ административен “ метод. И аз си споделям „ ок, не им е харесало “. Обаче те ме викат втори, трети, четвърти, пети, шести път на сцената, явно желаят и бис – аз отхвърлям, тъй като не ми импонира методът, по който приветстват. Българската аудитория може да бъде доста прочувствена! 

- Аз постоянно съм си мислела, че тя е неуважавана от изпълнителите, тъй като ръкопляскаме не на място и сме по-експресивни…

- Трябва да кажа нещо и на тази тематика - за случаите, когато публиката ръкопляска не на място. Една парченце в мен се бунтува, една доста по-голяма част от мен пък се радва. И ще кажа за какво. Има две аргументи заради които публиката може да ръкопляска не на място – първата е, в случай че нещо толкоз доста им е харесало, че просто е спряло да ги интересува къде би трябвало да се ръкопляска – това е ужасно! Втората причина е, че не знаят – това също е ужасно, тъй като значи, че това е нова аудитория! 

- Вярно е! Така е.

- Така че аз не се нервирам, когато публиката реагира не на място.

- То не е от пренебрежение. 

- Абсолютно! От пренебрежение може да стане и да си тръгне. 

- И въпреки всичко още няколко имена да изброим до края на годината още кой ще гостува на Софийската филхармония?

- Имаме Вадим Репин, имаме Максим Венгеров, имаме Иво Погорелич, Михаил Плетньов, идва за първи път Василий Петренко. Имаме Лия Петрова и Веско Ешкенази от българските реализатори, да не забравяме и Григор Паликаров и Мартин Пантелеев, имаме Кристиан Мандеал, който за мен е най-хубавият румънски диригент... Ако на мен някой ми каже – избери си единствено един цигулар в света, с който искаш да работиш, единствено един и никой различен, това е невероятно несъмнено, само че преди да се сетя какъв брой доста други ми харесват, ще кажа Максим Венгеров. Василий Петренко, който през декември ще прави „ Лешникотрошачката “ – аз толкоз време се надявах той да пристигна, той е индивидът, който съумях да докарам през другар – дадоха ми няколко благоприятни условия за избор на стратегия. И аз видях „ Лешникотрошачката “! Казах си – Лешникотрошачка, Василий Петренко, месец декември – няма нищо по-добро! Един от най-хубавите български диригенти, който за жалост доста рядко е в България – Росен Миланов ще сложи със Софийската филхармония Девета симфония от Малер. Това е една симфония, която човек може да извършва, единствено в случай че в действителност е доста добър. И доста малко оркестри могат да си разрешат да я изпълнят. Разбира се любимецът на българската аудитория – Саша Гьотцел. Друго щастливо събитие - Сантяго канон Валенсия е един необикновен челист, за който бях слушал, само че не ми беше в полезрението, тъй като е млад, в кариера, мислех си – изобщо няма да му е до нас. Да, обаче ме поканиха в родния му град да ръководя преди известно време, аз отидох и уредниците поканили него за солист. Първа подготовка – фантастична. Втора подготовка, след нея обяд – и аз му споделям - Сантяго, знаеш ли какъв оркестър имаме в София? И не щеш ли в този момент той ще ни гостува, а аз съм извънредно благополучен от този факт! И, несъмнено, има едно друго събитие, което мен доста ме радва, нищо че е без солист – „ Междузвездни войни “! Джон Уилямс! Не мога да направя сезон, в който да няма и Джон Уилямс. Просто тази музика за мен е феноменална!

- И тя стига и до най-младите евентуално. Говорихме си за всички тези огромни имена, които идват в България, обаче те надали идват безплатно… или единствено по другарски по този начин да се каже. И тук идва хубавият въпрос за парите и финансирането. Как вършиме тази магия? 

- В някои по-редки случаи намираме поддръжка извън. В някои от случаите самите реализатори си понижават хонорара, когато идват, несъмнено слагат въпроса това да остане конфиденциално. Тъй като това може да им скапе други политики. Аз съм приел за себе си един доста обикновен модел, а точно, че от бюджета на Софийската филхармония, който включва дотация, доходи, дарения, спонсорства и по този начин нататък към 15% са хонорарите за изпълнителите, които желая да поканя. Това значи, че в миг, в който падне бюджетът ни – ние ще би трябвало да понижим хонорарите на изпълнителите и в случай че те не са съгласни да идват на по-скромни цени, както се случва с някои от тях в този момент – ще би трябвало да понижим броя на гостуващите реализатори. Съответно колкото повече качваме бюджета на Софийската филхармония, толкоз повече аз имам опция да поканвам такива хора. 

- Какъв е бюджетът от страната, който ви отпускат? 

- Той варира съгласно личните ни доходи. От 2011-а година държавните културни институти са на делегиран бюджет. Това значи доста неща, едно от тях е, че дотацията на държавните културни институти варира съгласно приходите. Това звучи доста хубаво, обаче има и своите тежки минуси. Защото значи, че държавните културни институти би трябвало да вършат на първо място събития, които да са забавни на публиката и с това автоматизирано отпадат по-елитарните и по-образователните събития. Аз се пробвам да диря някакъв баланс. Надявам се, че съумявам да го реализира сред това, което е по-популярно, това, което е малко по-елитарно, другото, което е по-образователно, за по-млади хора да има, за по-възрастни хора да има. Винаги се старая в програмата да има в някакво процентно съответствие за всички по нещо. Но това носи своите опасности със себе си, тъй като единствено избрани стратегии носят аудитория, надлежно и доходи. Няма за какво да го укривам, публиката в България идва на концерти не толкоз за творбите, що се касае за изпълнителите. Аз съм си правил опити, правейки стратегия на филхармонията с изключителни творби, само че с не толкоз известни реализатори – за жалост залата не е цялостна на такива концерти. Включително преди няколко години аз направих една доста грандиозна мениджърска неточност – направих един цялостен цикъл единствено с концерти с българска музика. Посещаемостта беше потресаващо ниска, макар че имаше доста красиви творби вътре в програмата. В момента вмъкваме българските творби в другите стратегии, тъй че надали не да останат незабелязани, когато човек си купува билет за концерт, само че, когато пристигна – да ги хареса. Тоест ние постоянно би трябвало да търсим този баланс. Той е доста сложен, тъй като, в случай че като шеф реша, че желая да вършим ужасно доста доходи, мога да изпадна в една обстановка да вършим единствено известни стратегии и в един миг от главната задача, която имаме като културна институция, да не е останало доста. В същото време това съгласно българските закони няма да ме направи неприятен шеф, дори в противен случай – ще ме направи добър шеф, тъй като финансите на институциите ще са добре. От друга страна, в случай че аз се движа единствено по смисъла на положителната художествена политика, която е за израстване на обществото, тъй като има такива творби и такива създатели, тогава ние ще затънем финансово. Това още веднъж прави ли ме добър шеф? Не. Естествено постоянно най-голямата част от бюджета е за заплати. Заплатите варират в другите години в другите институти, тъй като дотацията ни е друга, сред 50% и 80%. Поради ниските заплати, тъй като заплатите в България са в границите на трагикомичното, шефовете дават по-голям % за заплати, при което не стигат парите за активност и парите за прехрана на постройките и се влиза в една серпантина на недостиг. И институтите, които попаднат в такава серпантина, мъчно могат да излязат от нея, тъй като даже да спрат да работят, заплатите вървят. И това прави доста сложна в днешния миг работата на шефа. Аз имам някакви мемоари от годините, когато започнах като шеф в Русенската опера - беше сладка работа да си шеф. В смисъл, че страната подсигуряваше заплатите и осигуровките, подсигуряваше издръжката на постройката, подсигуряваше някакъв % от парите за гостуващи реализатори, надлежно личните доходи оставаха като бонус. Впоследствие нещата се трансформираха и може би това, което е най-трудното за един шеф в България, е да удържи салдото, тъй като е доста елементарно човек да залитне в една или друга посока по прочувствени, а от време на време даже и по рационални аргументи. Сега, по какъв начин се разпределят парите в България – разпределят се за заплати, за прехрана на постройките, за възнаграждения за гостуващите реализатори, разходи от вида на самолетни билети, пътни, хотели, какво не загатвам? Не загатвам парите за реклама и за маркетинг. Защото множеството от българските културни институти през годините са пренебрегвали извънредно доста това нещо. За тях рекламата е нещо, което е надали не непотребен разход. Малцина схващат, че тъкмо това е опаковката, която продава. В доста от институтите на запад от нас средствата за реклама и маркетинг доближават до 30% от бюджета!