Автор: Лора Асенова- При нас, американците, мислим само за време

Автор: Лора Асенова

- При нас, американците, мислим единствено за време и пари, да си постоянно работлив на работа. И това ми харесва, като погледна " Витошка " от офиса ми – тя е цялостна с народ по през целия ден, с хора, които си пият кафета, не бързат, само че са с другари. Харесва ми, че умеят да отделят време за кеф, за човешките връзки, за семейство, за деца. Това е доста хубава линия и съгласно мен американците има какво да учат от вас. 

- Аз превеждам българска литература съвсем 20 години. То си е цяла ангария първо да намериш издател. Никой не търси преводна литература и ти би трябвало като преводач да бъдеш сътрудника на тези писатели, да чукаш на вратите на задграничните издателства. Например за „ Хайка за вълци “, аз доста обичам тази книга, само че търсих издател в чужбина за нея седем години. Но в този момент след Букъра за пръв път хора ми пишат: „ Какво би ни предложила от българските създатели? Какво ново има? “. И аз в този момент употребявам да предлагам доста, споделя преводачката Анджела Родел пред " Гласове "

Следвайте ни в Телеграм 

Тя е американка, само че може да се каже, че е повече българка от много от нас. Вероятно знае повече национални песни от по-широката публика, обличала е доста по-често носия, чела е доста повече книги на български създатели, познава тънкостите на езика ни и приказва с богат речник от думи, които все по-рядко чуваме, и най-много - прави доста за разпространяването и уважението на нашата просвета по света. Анджела Родел притегли вниманието на медиите най-силно предходната година, когато дружно с Георги Господинов завоюваха влиятелната интернационална премия за литература " Букър " за романа му " Времеубежище " и превода ѝ на британски -  " Time Shelter ". Но тава надалеч не е единствената ѝ заслуга към България. Преди 20 години тя избира да остане и да продължи живота си тук и оттогава е превела още доста български писатели като Захари Карабашлиев, Милен Русков, Вера Мутафчиева. Днес е изпълнителен шеф и на комисията " Фулбрайт ", която годишно отпуска десетки стипендии на български студенти. Анджела има опит в нашата страна, от който можем да научим повече за това какви сме ние. Винаги е хубаво да поговориш с чужденец за България, с цел да я схванеш по-добре, може би и да я обикнеш по-силно, още повече когато говорите на български. 

- Вие за пръв път идвате в България по време на „ Виденовата зима “. Как това, което сте видели тогава, не Ви отхвърли да дойдете още веднъж и да останете? С какво тогава България възпламени интереса Ви?

- Да, беше тежък интервал, само че доста забавен. Голяма необичайност е да видиш едно общество в миг на смяна. Обикновено тези промени стават доста по-бавно и не ги усещаш. Така че за мен като млада американка беше доста забавно да видя хора, които занапред се пробват да изградят гражданско общество, да основават институции. Ние в Америка може да се каже, че сме капризни, тъй като взимаме тези неща за даденост, а те не са. Всъщност доста мъчно се основава и се опазва демокрацията. И това за мен беше голям урок. Преди това аз имах доста сантиментална визия за България поради фолклора, само че осъзнах, че това е едната част и се радвах да видя и актуалната ѝ част. 

- Може би даже сме Ви изглеждали екзотично. Винаги, когато попаднеш в различен завършек на света, има културен потрес. Но какво Ви убеди да се върнете?

- Музиката и хората, с които се срещнах. Българите са доста любопитен народ, който обича да разисква дълбоки въпроси, и не се тормозят да бъдат откровени даже с съвсем непознати хора. И от тези мои български другари аз разбрах, че имам доста да изучавам от това място. Въпреки компликациите взех решение, че няма да се откажа. Водещото в интереса ми първоначално бе фолклорът, само че и от културна позиция желаех повече да науча. 

- Тоест сме Ви впечатлили с нашата искреност? 

- Аз съм от северната част на САЩ и ние сме известни с това, че сме доста вежливи, само че малко студени и отдръпнати. Ние доста рядко говорим между тях за политика или за вяра. Прието е, че е непристойно да ги обсъждаш. А тук можеш да се запознаеш с някого на масата и по-късно да коментирате метафизичен и персонални въпроси. Няма я повърхностната учтивост, което пък от време на време е мотив за много разногласия, само че въпреки това имаш чувството за същински диалог, което за мен беше друг житейски опит.

- А не ни ли намерихте за малко по-груби в тази ни искреност? С това несъмнено също мъчно се привиква да се живее. 

- Преди да дойда тук бях учила в Русия и там може би има малко повече недоверчивост или по-студено отношение към американците. Тук има интерес и отвореност към нас. Но имате и един тип „ родово мислене “. Ако някой е от кръга семейство и другари – българите са най-дружелюбните хора на света към него, само че в случай че срещнеш същия човек на улицата, в магазина, в трамвая и не го познаваш – към този момент го няма това възприятие, че имаме нещо общо, че сме съграждани. Има огромна разлика сред отношението към персоналните познати и отношението в публичното пространство към хората. В Америка имаме по-голямо почитание един към различен на обществено равнище. И противоположното, в случай че някой е другар на мой другар, той не става автоматизирано мой другар. Докато тук приятелите на моите другари са и мои другари. 

- Първата Ви връзка с България е още до момента в който следвате езикознание в Йейл. Там пеете в Славянски хор и се запознавате с българския фолклор. 

- Бях учила съветски език и по тази причина се записах в този хор. Това беше през 1992 година, когато още нямаше интернет, още слушахме касетки. Имахме щайги цялостни с плочи. В началото на 90-те към този момент идваха и български музиканти. Но още от хипарското придвижване през 60-те и 70-те години имаше американци, които бяха основали школи за танци от целия свят. Така несъмнено бяха останали и сформира за български национални танци. И несъмнено няма да ми повярвате, само че в доста американски градове има такива сформира и хорове. Аз съм играла повече национални танци в Лос Анджелис, в сравнение с в София. 

- През 1995 година първо идвате особено за Фолклорния събор в Копривщица. Как пристигна тази концепция? 

- През лятото на същата година учех в Русия и тогава си помислих „ Защо да не отскоча до България? “. Тогава бях в Санкт Петербург и несъмнено това „ подскачане “ е много дълго, само че в последна сметка беше по-близко да стигна до София, в сравнение с до Ню Йорк. И от 1996 до 2004 година още веднъж бях в Съединени американски щати, там учех етномузикология в Калифорнийския университет и отново се занимавах с българска музика. После към този момент пристигнах дефинитивно в България. 

- Не са ли доста сложни за научаване българските национални песни? Те въпреки всичко са на акцент или на по-архаичен език. 

- Аз тогава не правех разликата сред общоприетия български и диалектния. Като папагал учех просто срички, само че към този момент, като пея тези песни, разбирам текста. Сега към този момент задавам въпроси „ какво значи тази дума? “. 

- Сега вече, като разбирате защо се пее, не Ви ли се костват доста тъжни? 

- Да, само че има и доста комични. Има закачки. Зависи от жанра, зависи от региона. Има по-кахърни региони може би. Но има огромен диапазон в тематиките. 

- А кои са обичаните Ви песни?

- Много обичам Тракийския фолклор. Като реализатори одобрявам Недялка Керанова, има една доста красива ария „ Караджа дума Русанки “ или „ Пиян бях, любе Петрано “, на Вълкана Стоянова – „ Димитър кара гемия “. От Родопите Валя Банканска – „ Излел е Дельо бунтовник “. Като мислим за шоплук, се сещаме за Кремена Станчева и „ Ветър вее “. Във всеки регион има бисери.

- Вие коя обичате да пеете?

- Много години съм учила с Цветанка Варимезова от Пазарджик, от нея знам песни от нейния репертоар, които не всеки българин знае. 

- Тегли ли Ви още музиката? 

- Точно на рождения ми ден си помислих, че в идващото десетилетие мога да обърна повече внимание на музиката. Покрай работата и детето не съм имала доста време за това, само че животът е на интервали. 

- Но до момента интервалът е бил главно в преводите. И в него сте постигнали доста триумфи с български писатели. 

- Вие имате един израз на български – „ да ковем, до момента в който е още горещо желязото “. Така че в този момент употребявам този миг - да съм още по-активна и да представям българските създатели, до момента в който още има огромен интерес към българската литература. Това се дължи на доста от тях, освен на Георги Господинов, само че и на Захари Карабашлиев, Милен Русков, Вера Мутафчиева, от чието творчество в този момент направихме „ Случаят Джем “. Има и доста млади създатели като Йоанна Елми. Музиката има още да изчака в моя живот.

- По какво констатирате, че сега има интерес към нашите създатели?

- Аз превеждам българска литература съвсем 20 години. То си е цяла ангария първо да намериш издател. Никой не търси преводна литература и ти би трябвало като преводач да бъдеш сътрудника на тези писатели, да чукаш на вратите на задграничните издателства. Например за „ Хайка за вълци “, аз доста обичам тази книга, само че търсих издател в чужбина за нея седем години. Но в този момент след Букъра за пръв път хора ми пишат „ Какво би ни предложила от българските създатели? Какво ново има? “. И аз в този момент употребявам да предлагам доста. 

- Към познатите създатели ли е ползата или откриват и нови имена? 

- Виждам и двете. Естествено към Георги Господинов има повече. Искат да създадем алманах с негови разкази и ново издание на „ Естествен разказ “. Но към този момент има и Sofia literary agency, които доста интензивно оферират създатели, които още ги няма преведени – като Елена Алексиева, Златка Евтимова. 

- Понеже Вие сте човек, който доста се интересува от българската литература и много четете от нея – кои съгласно Вас са младите имена, за които занапред ще чуваме повече? 

- Йоанна Елми с нейния разказ „ Направени от виновност “, Рене Карабаш с „ Остайница “, Емине Садкъ с „ Керван за гарвани “. Интересното е, че има доста дами, които набират скорост в този момент. Но да кажем да вземем за пример и Тодор Тодоров с „ Хагабула “, който получи специфична премия за литература на Европейския съюз. Все повече имена ще съумеят, в случай че не на британски, то на френски, немски или какъвто и да е различен език. Донякъде е въпрос на шанс кой по кое време ще те хареса. Досега сме успявали по-скоро в Европа. Но в този момент Георги го превеждат на корейски, на японски, на китайски и да се надяваме той да проправи път и към някакви нови пазари. Той е преведен на съвсем 30 езика и, като идват неговите преводачи в София, той постоянно ни свързва и към този момент сме една добра компания с тях. С тях също си разменяме хрумвания за всичко забавно, което сме чели в последно време. Допитваме се за пасажи по текста. Ние с Мари Врина, която го преведе на френски, Ксения Банович, която го преведе на хърватски, доста се консултирахме между тях. Например Ксения беше превела към този момент „ Случаят Джем “ на хърватски и тъй като Вера Мутафчиева я няма, не мога да я запитвам за текста и по тази причина запитвам Ксения „ Какво направи тук? Как го написа това? “. Ние сме си една група хора, които превеждаме от български и си оказваме помощ един на различен. 

- Можете ли да ми дадете образец на подобен по-особен за превеждане миг от романа „ Времеубежище “?

- Например където се споделя кое десетилетие българите биха избрали за тяхно. В пасажа има възстановка на Априлското въстание и по-късно соц демонстрации. Там има доста характерни неща и ние избягвахме да слагаме бележки под линия, само че трябваше да има леки пояснения. Не бива бележките под линия да са прекалено много, тъй като става досадно и тежи за четенето на самия текст. Много постоянно самият превод от британски е запас за другите преводачи и те сверяват с него личния превод. 

- Има ли трендове в международната литература? 

- Още, като гледаш листата за премиите „ Букър “, разбираш, че има. Те избират от най-различни култури – да има и азиатски създатели, южноамерикански. Има търсене на баланс. Романът остава най-търсеният формат. Но към този момент какво може да бъде „ разказ “ се трансформира леко. Има много пробни подходи, даже Георги не е типичен романист. 

- Какво вкарват новите стилове романи? 

- Примерно при Георги сюжетът не върви линейно, той скача във времето. Разчупва гледните точки, разказът върви от разнообразни направления. В късия лист на „ Букър “ имаше един французин от Кот д'Ивоар и в неговия разказ имаше описи, сентенции, смешки. Много разбъркан като род и беше много занимателен. Колкото до трендовете в превода – допреди пет години беше наложително да превеждаш на майчиния ти език. Това към този момент не е тъкмо по този начин. Даже има писатели, които пишат на британски, без да им е роден език. Както да вземем за пример българският публицист Мирослав Пенков. 

- Има ли трендове в тематиките? Има ли тематики, които са съвременни? 

- Може би тези „ High concept novels “. И „ Времеубежище “ е подобен разказ с тази концепция за паметта, за времето и историята. Като имаме поради какво става политически по света – с войните в Украйна и Близкия Изток, има интерес към книги, които търсят аргументите за обществените и националните конфликти. „ Времеубежище “ също се занимава с тези исторически процеси, които са ни довели до повтарянето на неточности от историята.  

- А не забелязвате ли и по книгите които сте превели, че в нашата литература някак си все гледаме към предишното? Имате ли го като чувство? Какво било по времето на социализма, на Априлското въстание, под турско робство… 

- Ние с Георги сме говорили за това нещо, че има някои култури, които са по-ориентирани обратно, и такива, които са насочени напред. Америка може би като по-млада нация, построена от имигранти, нямаме общо минало, тъй че нямаме накъде да гледаме с изключение на напред. Вероятно при вас е по този начин, тъй като вие, българите, сте имали доста тежка история и имате доста исторически контузии, които още не са излекувани. Ето и със социализма – хората занапред желаят да приказват обществено по какъв начин да одобряваме тази част от историята. Как да го разберем и по какъв начин да го описваме на децата ни? 

- В този ред на мисли за нашата специфичност като народ, какво мислите за израза „ Хубава работа, но българска! “. Това един американец може ли да го каже? Може би би споделил „ Хубава работа, американска! “.

- Може би вие прекомерно се подценявате. Аз съм тук, пристигам от друга страна, и доста обичам България! Може би това е плод на социализма, когато хората са били карани да работят дружно и не е имало доверие посред им. Още я има неналичието на доверие и поради това стават някои несполучливи обстановки. Но сигурно сте доста способна, умна и новаторска нация. Всичко е в ръцете на новото потомство, което няма мемоари от социализма, и е доста по-ориентирано към Европейския съюз. Затова е доста значимо образованието. Аз мисля, че след едно потомство към този момент няма да го има този израз.

- Кои други български идиоми Ви затрудняват за превеждане? 

- Те са хиляди. Ние имахме лист с един другар на такива идиоми, като да вземем за пример „ няма шест-пет “. Няма превеждане! Нищо не означава… или пък „ не те бръсне за слива “. Непреведими са идиомите на всеки език, само че е значимо да се откри сурогат в същия указател с привкус на комизъм. Защото да вземем за пример може да се използва и от воин в книга и аз би трябвало да намеря еквивалент на британски със същия нюанс. 

- Самите ни политици постоянно използват такива изрази. Като „ Пунта Мара “ или „ ала-бала “. 

- Този указател очевидно доста резонира с електората. Но не е единствено тук и Тръмп също употребява доста такива изрази. 

- А обичан български израз? Някой не толкоз комичен, а хубав?

- Не знам за израз, само че от време на време, като съм в Щатите, ме е гняв, че на британски няма думи като „ комплексар “. Ние нямаме такава дума, само че несъмнено имаме такива хора. Жалко че нямаме една дума, с която по този начин добре се разказва индивида. Или „ саможивец “. И такива хора имаме, само че няма по какъв начин да ги определим с една дума. Така че, като приказвам на британски, постоянно ми се случва да ми липсват някои български думи. 

- То всяко общество си ги основава около метода си на мислене. 

- Но „ комплексар “ несъмнено има потребност да се вкара на британски.

- Обаче освен за езика и културата ни вършиме доста, Вие също и помагате със стипендии на доста български студенти да продължат образованието си в Съединени американски щати посредством Българо-американската комисия за учебен продан „ Фулбрайт “, на която сте изпълнителен шеф. 

- И на доста американци оказваме помощ. Аз пристигнах тук в началото със същата стипендия. В разгара на сезона сме в този момент. Вече сме избрали над 20 българи, които от септември отиват в Америка. Имаме 8 или 9 студенти за магистърска и докторска степен и то в най-хубавите университети. Имаме едно момиче в Харвард, двама души в Колумбия, в „ Корнел “. И те ще учат най-различни специалности - от компютърни науки до право. Хубавото е, че имаме партньорство с българското държавно управление, че те би трябвало да се върнат най-малко за три години и да употребяват това умеене и това обучение в интерес на България. Имаме и професори, които също отпътуват за планове с американски сътрудници. Имаме хора от неправителствени организации, които отиват за стаж и обмяна на опит. Всяка година имаме 40 американци, които идват тук, като 30 от тях са млади учители. Тази стратегия е в партньорство с фондация „ Америка за България “. Те се разпределят в гимназии из цяла България, децата доста ги харесват. Не единствено преподават, вършат спортни клубове, или такива по музика, изкуство, диспути, речи. 

- Пълни ли са стипендиите на българските студенти за Съединени американски щати? 

- Те са до 100 000 $, тъй че покриват съвсем изцяло образованието им. Сега да вземем за пример две от девойките, които отпътуват, се оказва, че в гимназия са им преподавали именно учителите, които са пристигнали в България по програмата ни. Така освен са усъвършенствали езика, само че и знаят по какъв начин да се показват, по какъв начин да приказват. Това доста ме радва, че виждаме резултат от тези стратегии и децата към този момент имат вяра в себе си. Радвам се, че им даваме самочувствие. 

- Може би в действителност ни би трябвало повече самочувствие. А на Вас какво Ви се желае да се промени в България – в какво виждате капацитет да се доразвие? И Вие самата какво трябваше и желаете да измененията в себе си, виждайки живота тук?

- Аз доста бих желала тук да продължава пътя напред към транспарантни институции по европейски стандарти, да няма корупция. Хората са интелигентни, природата е фантастична, просто пречат старите привички от социализма. Шуробаджанащината. Аз съм българска гражданка към този момент и зависи от всички нас да бъдем дейни жители, да държим от нашите политици да бъдат етични и всичко, което вършат, да бъде транспарантно. Колкото до мен – аз съм от немски генезис и много държа на точността. Може би съм прекомерно праволинейна, само че доста ми се желае да науча от българите да бъда по-спокойна. Да бъда над нещата. Да не се напъвам толкоз. Не е доста елементарно, ненапълно тези усещания са и генетични. При нас, американците, мислим единствено за време и пари, да си постоянно работлив на работа. И това ми харесва, като погледна " Витошка " от офиса ми – тя е цялостна с народ по през целия ден, с хора, които си пият кафета, не бързат, само че са с другари. Харесва ми, че умеят да отделят време за кеф, за човешките връзки, за семейство, за деца. Това е доста хубава линия и съгласно мен американците има какво да учат от вас. 

Следвайте " Гласове " в Телеграм