Каубоят на българската литература Васко Жеков се чувства в безтегловност
Авиомeханик, артист в Плевенския куклен спектакъл, участник с епизодични функции допълнително от 10 игрални кино лентата, редактор и завеждащ отдел “Белетристика ” във вестник “Литературен фронт ”, герой против плагиатството, секретар на Съюз на българските писатели, представител на СБХ, шеф на Националния книжовен музей до 2004 година - всичко това е Васко Жеков. Пише белетристика от 70-те години на предишния век. Сред по-известните му романи са “Нощни телеграми ”, “Тревожни пари ”, “Пазачът на планетата ”, “Сбогом до другата война ”, “Приказки - четиво за възрастни ” в три тома, сборници с разкази и новели. Има доста награди от литературни състезания за разкази и романи. Къта в дома си четири тома приказки в един образец и триста страници мемоари в комичен жанр. Търси спонсор за издаването им. Да го бъде.
“Докога, Боже, все по този начин ще я караме?”
Васко Жеков, артист по душа, публицист по предопределение, православен, набожен във висшите сили. Обезверен във връзка с положителното, идващо от индивида.
В днешната си татковина господин Жеков се усеща в безтегловност. Уточнява - “всеки, изхвърчал в галактическото пространство, губи действителната почва под краката си. Гравитацията стопира да го държи за земята и той получава опция да изследва огромната празнина сред небето и земята”. В своето време го прави като публицист, журналист и публицист.
Бих го нарекла юрист на великите ни писатели. Той избира думата иконом. Опълчва се и провокира кавги на най-високо равнище. Крещи, приканва съвести, разпъва на кръст нрави в отбрана на български свети обители. Буреносният му дух започва в прериите на словото на галоп с обаянието, дързостта, мъжкарството, благородството и даже широкополата шапка на обичаните ковбои. Не съм сигурна, че не е още онази, която за първи път кацва върху популярната му патриаршеска глава. Сега наподобява като че ли се е родил с нея. Какво крие изпод и дали я смъква нощем... Той ми предлага обилно да ревизира персонално в късни доби...
Всъщност първата му специалност е авиомеханика. Изучава я във ВВУ Горна Оряховица дружно с бъдещия български космонавт номер едно Георги Иванов и бъдещия карикатурист Генчо Симеонов. Следващите години се изявява като несретник. Актьорства, безработничи, търси себе си. След няколко години се намира в “Българска филология”. Сред състудентите му са бъдещите известни поети Борис Христов, Калина Ковачева, Паруш Парушев, Таньо Клисуров. Васко твърди, че неговата 1941 година е дала на България 15 от най-известните й писатели от по-ново потомство, измежду които Станислав Стратиев, Евгени Кузманов, Георги Марковски, Рашко Сугарев, Димитър Коруджиев, Георги, Богданов, Йордан Попов, Чавдар Шинов. И Васко Жеков, несъмнено, който дружно с дипломата си получава необичаен късмет за изява.
Васко Жеков в телевизионния сериал „ По дирите на безследно изчезналите” в ролята на екзарх Стефан
Точно тогава вестник “Литературен фронт” удвоява страниците си и търси нови хора. Условието да се причисли към екипа било да покаже действеност и съобразителност. Трябвало да показа отговори от 10 индивида на блиц анкета с въпроси от литературно естество.
Още на другата заран занесъл ръкописа на първия зам. основен редактор Серафим Северняк. Шашардисал управлението, обаче не му повярвали, че е извършил честно задачата. Не изглеждало правдоподобно участниците да са от разнообразни селища на страната. Миришело на машинация. “Родил съм се мъдър”, намига Васко. Тактиката на неопитния кандидат-журналист изумила корифеите. Вечерта се закотвил на софийското летище, посрещал и изпращал полети, разпитвал пасажери от четирите направления.
Малко по-късно
нашият воин сяда на коня, килва шапката си и надава първия си военен зов
Представете си “Литературен фронт” през далечната яркочервена хиляда деветстотин седемдесет и трета. На първа страница цъфти заглавие “ДА ПОТВЪРДИ И ПРЕДАДЕ”. Репортажът на световнонеизвестния млад публицист Васко Жеков е против мастодонта ген. Иван Врачев, началник на Комитета за отдих и туризъм. Прочутият труженик на купонджийския вид отмора си бил харесал за дискотека столовата на монасите в Рилската обител. Изобщо не му мръднало под лъжичката, че магерницата е строена от занаятчия Алекси Рилец. Около Хрельовата кула се носело апетитно цвъртене и благоухание на наденички и кебапчета. Предвидени били бензиностанция и широчки паркинги. Вековната дъбова гора била изсечена, била излята плочата на предстоящ рентабилен хотел...
Зад жизнерадостната опозиция на младока от Плевенско стои Серафим Северняк. Главен редактор по това време е Ефрем Каранфилов, внук на възрожденския литератор Ефрем Каранов. Стига се до съвещание на Министерския съвет, на което се взема решение за неприкосновеността на манастирския комплекс и покрайнината.
Да, де, обаче нашенската народна власт се произнесе в интерес на ген. Врачев. Ако беше жив, щеше да види осъществена фантазията си за купони в манастирските земи. Ойларипи!
Жеков прави литературния си прощъпалник точно в Литфронт,
в който завеждащи отдел “Белетристика” поредно са писателите Емилиян Станев, Ивайло Петров, Йордан Радичков. След тези многозначни за нас имена в редичката се подрежда и той - Васко Жеков. Започва с миниатюри - първата носи заглавието “Митница”. Едва ли е предугадила ориста на създателя си. “Патронаж в лапите на затвора” си разделя втора премия на в. “Народна армия” със Станислав Сивриев. Издателство “Народна младеж” пуска през 1973 година алманах разкази “Митница”. През 1974 година излиза книгата “По петите на ахилеса”, която рендосва навиците на книгоиздаването в България. В упоменатите среди задрънчават оръжия и се стопира разпространяването в София. Заедно с небезизвестния си приятел Янко Станоев Васко обикаля и тършува из провинциалните книжарници. Успява да се снабди с едвам 13 екземпляра, които подарява на другари.
Последната му книга в тираж единствен образец
Журналистическата му струна обаче живо трепти. Докато е секретар на Съюза на българските писатели, шеф на Националния книжовен музей и представител на Съюза на българските художници, реагира остро на безразличието на властта и обществото към ориста на къщите - музеи на наши паметни създатели. Надава писък в пресата, кани депутати и министри пред срутващите се храмове на културата ни. Музеят на Яворов се купува и препродава нееднократно. “Поетът е дал толкоз доста пари като възнаграждения от преиздаването на творбите си 100 и три години след гибелта си, че можеха да купят с тях 100 музея. Решиха да завоюват тъкмо от Яворов, с цел да покрият сметките на всевъзможен тип организации. Това не се прави инцидентно - когато посегнем на Яворов, посягаме на същността на България”. Глас в пустиня. Сега е мълчалив от кряскане.
Не желае да излиза от у дома, да се среща с хора, да приказва
Огорчен е от безхаберието и безотговорността на съответните институции към културата и изкуството, които от ден на ден затъват в блатото на мизерията. Обиден е от забравата. Преди настъпването на демокрацията творбите му са се издавали в големи тиражи. Романът “Лед” стигал до съвсем 40-хиляден тираж. Получил е 25 награди за разкази. Васко не помни какъв брой книги е издал. Брои ги на издадени, неиздадени и полуиздадени, т. е. напечатани в сериозен тираж, само че неразпространени. Ако би трябвало да изкаже желания към личните си творби, избира сборника разкази “Тревожни пари” и романите “Сбогом до другата война” и “Закуска за щрауси”.
Последните години писането се преподава като предмет в креативен курсове. Много искащи прописаха, в което няма нищо неприятно. А и интернет се изпълни с рекомендации на световноизвестни писатели, живи и умряли, за сполучливо съчиняване на литература. Какво би споделил Васко на младите, трептящи да му станат сътрудници по перо? “Белетрист е оня човек, за който най-съществен е градежът на изречението и във всяка нова творба се слага литературна задача. Всички, които търсят сензацията и купуват патерици на остаряло, взети назаем от литературната история, нямат нищо общо с литературата”.
Писателят по принцип е някой, който няма действителни показа за света
Мъчи се да го учи и счита, че е постигнал кой знае какво. Иска да направи причинност личните си истини. Обаче би трябвало да знае, че са нужни по-сериозни наблюдения от страна на душeвността. По случай 154-ата годишнина от рождението на националния стихотворец Иван Вазов Васко застанал уважително пред паметника му. Извинил му се смирено за незнанието на българския език в родината му, за двойките, получени на изпитите за “Една българка”, за опита да се изхвърли “Аз съм българче” от учебниците, за желанието под Шипка да бъде издигнат монумент на Сюлейман паша. Като е толкоз непосредствен с Вазов, споделил ли му е, че романът “Под игото” беше определен за най-българския разказ на всички времена? запитвам. Било задоволително, че го знаем ние. Светът бил съществувал с помощта на незнанието и щял да се унищожи, като стигне цялостното знание, твърди Васко. Човек почнал да се намесва в тайните на природата, което нямало да докара до нищо положително.
Гледа ме немигащо, сочи си шапката и ми припомня за поканата си в тъмни доби.
Детелина БАРУТЧИЕВА
“Докога, Боже, все по този начин ще я караме?”
Васко Жеков, артист по душа, публицист по предопределение, православен, набожен във висшите сили. Обезверен във връзка с положителното, идващо от индивида.
В днешната си татковина господин Жеков се усеща в безтегловност. Уточнява - “всеки, изхвърчал в галактическото пространство, губи действителната почва под краката си. Гравитацията стопира да го държи за земята и той получава опция да изследва огромната празнина сред небето и земята”. В своето време го прави като публицист, журналист и публицист.
Бих го нарекла юрист на великите ни писатели. Той избира думата иконом. Опълчва се и провокира кавги на най-високо равнище. Крещи, приканва съвести, разпъва на кръст нрави в отбрана на български свети обители. Буреносният му дух започва в прериите на словото на галоп с обаянието, дързостта, мъжкарството, благородството и даже широкополата шапка на обичаните ковбои. Не съм сигурна, че не е още онази, която за първи път кацва върху популярната му патриаршеска глава. Сега наподобява като че ли се е родил с нея. Какво крие изпод и дали я смъква нощем... Той ми предлага обилно да ревизира персонално в късни доби...
Всъщност първата му специалност е авиомеханика. Изучава я във ВВУ Горна Оряховица дружно с бъдещия български космонавт номер едно Георги Иванов и бъдещия карикатурист Генчо Симеонов. Следващите години се изявява като несретник. Актьорства, безработничи, търси себе си. След няколко години се намира в “Българска филология”. Сред състудентите му са бъдещите известни поети Борис Христов, Калина Ковачева, Паруш Парушев, Таньо Клисуров. Васко твърди, че неговата 1941 година е дала на България 15 от най-известните й писатели от по-ново потомство, измежду които Станислав Стратиев, Евгени Кузманов, Георги Марковски, Рашко Сугарев, Димитър Коруджиев, Георги, Богданов, Йордан Попов, Чавдар Шинов. И Васко Жеков, несъмнено, който дружно с дипломата си получава необичаен късмет за изява.
Васко Жеков в телевизионния сериал „ По дирите на безследно изчезналите” в ролята на екзарх Стефан
Точно тогава вестник “Литературен фронт” удвоява страниците си и търси нови хора. Условието да се причисли към екипа било да покаже действеност и съобразителност. Трябвало да показа отговори от 10 индивида на блиц анкета с въпроси от литературно естество.
Още на другата заран занесъл ръкописа на първия зам. основен редактор Серафим Северняк. Шашардисал управлението, обаче не му повярвали, че е извършил честно задачата. Не изглеждало правдоподобно участниците да са от разнообразни селища на страната. Миришело на машинация. “Родил съм се мъдър”, намига Васко. Тактиката на неопитния кандидат-журналист изумила корифеите. Вечерта се закотвил на софийското летище, посрещал и изпращал полети, разпитвал пасажери от четирите направления.
Малко по-късно
нашият воин сяда на коня, килва шапката си и надава първия си военен зов
Представете си “Литературен фронт” през далечната яркочервена хиляда деветстотин седемдесет и трета. На първа страница цъфти заглавие “ДА ПОТВЪРДИ И ПРЕДАДЕ”. Репортажът на световнонеизвестния млад публицист Васко Жеков е против мастодонта ген. Иван Врачев, началник на Комитета за отдих и туризъм. Прочутият труженик на купонджийския вид отмора си бил харесал за дискотека столовата на монасите в Рилската обител. Изобщо не му мръднало под лъжичката, че магерницата е строена от занаятчия Алекси Рилец. Около Хрельовата кула се носело апетитно цвъртене и благоухание на наденички и кебапчета. Предвидени били бензиностанция и широчки паркинги. Вековната дъбова гора била изсечена, била излята плочата на предстоящ рентабилен хотел...
Зад жизнерадостната опозиция на младока от Плевенско стои Серафим Северняк. Главен редактор по това време е Ефрем Каранфилов, внук на възрожденския литератор Ефрем Каранов. Стига се до съвещание на Министерския съвет, на което се взема решение за неприкосновеността на манастирския комплекс и покрайнината.
Да, де, обаче нашенската народна власт се произнесе в интерес на ген. Врачев. Ако беше жив, щеше да види осъществена фантазията си за купони в манастирските земи. Ойларипи!
Жеков прави литературния си прощъпалник точно в Литфронт,
в който завеждащи отдел “Белетристика” поредно са писателите Емилиян Станев, Ивайло Петров, Йордан Радичков. След тези многозначни за нас имена в редичката се подрежда и той - Васко Жеков. Започва с миниатюри - първата носи заглавието “Митница”. Едва ли е предугадила ориста на създателя си. “Патронаж в лапите на затвора” си разделя втора премия на в. “Народна армия” със Станислав Сивриев. Издателство “Народна младеж” пуска през 1973 година алманах разкази “Митница”. През 1974 година излиза книгата “По петите на ахилеса”, която рендосва навиците на книгоиздаването в България. В упоменатите среди задрънчават оръжия и се стопира разпространяването в София. Заедно с небезизвестния си приятел Янко Станоев Васко обикаля и тършува из провинциалните книжарници. Успява да се снабди с едвам 13 екземпляра, които подарява на другари.
Последната му книга в тираж единствен образец
Журналистическата му струна обаче живо трепти. Докато е секретар на Съюза на българските писатели, шеф на Националния книжовен музей и представител на Съюза на българските художници, реагира остро на безразличието на властта и обществото към ориста на къщите - музеи на наши паметни създатели. Надава писък в пресата, кани депутати и министри пред срутващите се храмове на културата ни. Музеят на Яворов се купува и препродава нееднократно. “Поетът е дал толкоз доста пари като възнаграждения от преиздаването на творбите си 100 и три години след гибелта си, че можеха да купят с тях 100 музея. Решиха да завоюват тъкмо от Яворов, с цел да покрият сметките на всевъзможен тип организации. Това не се прави инцидентно - когато посегнем на Яворов, посягаме на същността на България”. Глас в пустиня. Сега е мълчалив от кряскане.
Не желае да излиза от у дома, да се среща с хора, да приказва
Огорчен е от безхаберието и безотговорността на съответните институции към културата и изкуството, които от ден на ден затъват в блатото на мизерията. Обиден е от забравата. Преди настъпването на демокрацията творбите му са се издавали в големи тиражи. Романът “Лед” стигал до съвсем 40-хиляден тираж. Получил е 25 награди за разкази. Васко не помни какъв брой книги е издал. Брои ги на издадени, неиздадени и полуиздадени, т. е. напечатани в сериозен тираж, само че неразпространени. Ако би трябвало да изкаже желания към личните си творби, избира сборника разкази “Тревожни пари” и романите “Сбогом до другата война” и “Закуска за щрауси”.
Последните години писането се преподава като предмет в креативен курсове. Много искащи прописаха, в което няма нищо неприятно. А и интернет се изпълни с рекомендации на световноизвестни писатели, живи и умряли, за сполучливо съчиняване на литература. Какво би споделил Васко на младите, трептящи да му станат сътрудници по перо? “Белетрист е оня човек, за който най-съществен е градежът на изречението и във всяка нова творба се слага литературна задача. Всички, които търсят сензацията и купуват патерици на остаряло, взети назаем от литературната история, нямат нищо общо с литературата”.
Писателят по принцип е някой, който няма действителни показа за света
Мъчи се да го учи и счита, че е постигнал кой знае какво. Иска да направи причинност личните си истини. Обаче би трябвало да знае, че са нужни по-сериозни наблюдения от страна на душeвността. По случай 154-ата годишнина от рождението на националния стихотворец Иван Вазов Васко застанал уважително пред паметника му. Извинил му се смирено за незнанието на българския език в родината му, за двойките, получени на изпитите за “Една българка”, за опита да се изхвърли “Аз съм българче” от учебниците, за желанието под Шипка да бъде издигнат монумент на Сюлейман паша. Като е толкоз непосредствен с Вазов, споделил ли му е, че романът “Под игото” беше определен за най-българския разказ на всички времена? запитвам. Било задоволително, че го знаем ние. Светът бил съществувал с помощта на незнанието и щял да се унищожи, като стигне цялостното знание, твърди Васко. Човек почнал да се намесва в тайните на природата, което нямало да докара до нищо положително.
Гледа ме немигащо, сочи си шапката и ми припомня за поканата си в тъмни доби.
Детелина БАРУТЧИЕВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ