АТАНАС КАПРАЛОВ е роден в Димитровград. Средното си образование завършва

АТАНАС КАПРАЛОВ е роден в Димитровград. Средното си обучение приключва в своя роден град, а след това следва българска лингвистика в ПУ " Паисий Хилендарски ". Бил е общински консултант и ръководител на Комисията по просвета и вероизповедания в Димитровград, шеф на Драматичния спектакъл " Апостол Карамитев ", ръководител на Сдружение с нестопанска цел " Компакт арт " - София, а сега е шеф на Националния книжовен музей. Автор е на стихосбирки за възрастни и за деца, на сборници със мемоари за родния си град, за поета Пеньо Пенев и други Носител е на национални и интернационалните литературни награди. Членува в Съюза на българските писатели, в българския ПЕН-клуб и в Съюза на българските публицисти.

Вълча татковина

Твойта родна страна е завладяна
от безродници...
И ни да рипаш
по Балкана с озъбена чета,
ни да траеш с народа си парцалив!

Ако плюеш в крадците преяли,
кален дъжд върху теб ще се ръси.
Даже обществено да се запалиш,
не властта ще гориш,
а рода си.

А презреш ли достойнството си на рицар
и по расо в молебствия се проснеш –
би избавил единствено свойта душица,
врат превил пред житейската долнопробност.

Тя навсякъде победи!
Тя се кълчи
от екрани,
трапези,
трибуни...
И какво ти остава:
по вълчи
да завиеш от Странджа до Дунав.

Не че някой ще чуе зова ти:
стига единствено вълчица да мине
и с език да те лизне по пътя
в твойта
утрешна
вълча
татковина.

Балада за лудите сълзи

                     На татко ми

Щом в кацата ширата спре да циври
с душа на недолюбена жена -
разбирам,
че премръзналите джибри
ги чака гибел без мъжка топлота.

Тогава с моя баща -
старши доктор -
отново стъкваме избавителния проект...
И живналата смъртница бавно
дъха си връща в сгретия котел.

Тя по тръбата горе като кучка
аха-аха на открито да изпълзи!
Но тясно е -
до скръндзавия чучур
долазват единствено злите й сълзи.

Такива -
хем обезверени,
хем гневни -
като сълзи от родовата пръст...
Отпием ли ги -
ту за либе ревнем,
ту мерим с Крали Марко своя растеж...

И хванали се на хоро по мъжки,
с татко ми
в кръг ни врътва
лудостта:
мен - с какъв брой глътки злото да натръшкам,
а него - да е с мама след гибелта.

Пролетно завръщане

В шпалир от минзухар и кукуряк
най-пролетното село ме приветства.
Там,
в локвите от вчерашния сняг,
изкваква като жабче мойто детство.

До вратника ни,
сграбчили змийче,
за гуляй се стягат уличните котки.
И слушам в двора дядо по какъв начин сече
изсъхналите клони
и животи.

А новия живот с накъдрен рев
козата от утробата си пъди.
Две лястовици от зори до здрач
тавана ни крадат в дома си предстоящ.

Допрял сърце до голите асми,
загадъчен сок на слънцето ме качва...
Добре, че баба тъкмо в този момент
примамва ме с най-вкусното колаче.

И аз се връщам,
дребен и огромен,
действителен и разпътно неосъществим -
хем детския си спомен да доям,

Небесно пиано

От клавишите звуци порастват
и ми кимат
под осанка друга:
този тук има форма на път -
мога цялостен момент по него да търча.

Онзи там е ядосана вълна -
по ръба й сърфира сърцето.
Следва загадъчен тон - 
Мона Луна?! -
щом намигне ми,
в матово блестя.

А това като гръд ми звучи -
чак ми иде да я нацелувам...
Просто звуците виждам с очи
и с ушите си формите слушам.

И не съм аз човек,
а алков,
в който нотите любят се жадно -
като че ли Бог презарежда с обич
моя свят от небесно пиано!