Аржентинският психотерапевт и писател, и горчивите истини за света, в

Аржентинският психотерапевт и публицист, и горчивите истини за света, в който живеем, омразата, която ни трови и безсилието, което ни убива.

Живеем в свят, захласнат от триумфа. Победителят, мощният, могъщият – това са нашите образци за подражателство. Тези са героите в киното, малкия екран, книгите и пресата, на които се възхищаваме и които демонстрираме на децата си. Този е моделът, в който влизаме самите ние, с цел да го предадем на децата си: „ баща може “, „ баща знае “, „ баща е добър “, „ баща в никакъв случай не бърка “. Накратко: „ баща е Супермен “.

Така растем, с тези послания. С тези послания се трансформираме в зрели хора. Извинявай, желаех да кажа, във възрастни хора.

По този метод в никакъв случай не се научаваме да одобряваме това, което не можем. Така минава животът ни – криейки се, отричайки и заобикаляйки възприятието на изтощение.

Да кажем, че срещна човек, чието държание не ми харесва. Говоря с него, само че той не трансформира държанието си. Усещам се безпомощен и не претърпявам това възприятие. Тогава стартирам да му викам.

Но това не е задоволително, с цел да го накарам да се промени. Наистина не претърпявам да се усещам безпомощен. Тогава го наскърбявам.

Не става. Той продължава, както си знае. Моето изтощение не ме напуща. Тогава го блъскам и в случай че безсилието към момента не си е отишло, го умъртвявам. Продължавам да се усещам безсилен… Тогава… Тогава поставям завършек на живота си.

Пълна полуда, нали? Да, полуда е.

Но белким не е този механизмът, съгласно който родителите подвигат ръка на децата си?

Когато в незабавното поделение на болничното заведение докарват деца с рани, синини и от време на време съществени травми, провокирани от родител, това какво е? „ Възпитателен тласък “? „ Коректив “?

Когато при някое улично спречкване единият от съперниците извади оръжие и нападне индивида отсреща, това какво е? „ Ексцесия, провокирана от нажежени пристрастености “?

Когато някой се откаже от живота си и скочи през прозореца, това какво е? „ Протестен акт “?

Нищо сходно.

Убеден съм, че тези и всички останали прояви на ненавист, които тровят света ни, са резултат от нечия некадърност да се помири със личната си отпадналост. Те са демонстрация на безспорното отказване на действителността – действителност, съгласно чиито закони не сме всемогъщи.

Следващия път, когато се изправиш лице в лице с нечие враждебно държание (поведение разрушително, грубо, нараняващо или вредно), се вгледай в себе си. Потърси скритото си изтощение. И когато го намериш, когато узнаеш какво не приемаш, какво не можеш да промениш, пробвай да приемеш, че не можеш. Осъзнай, че даже и да можеш, евентуално няма да стане в този миг, нито по този метод. Приеми безсилието си.

Когато го направиш и се върнеш в действителността на съответния миг, може би ще установиш с изненада, че враждебността ти е изчезнала.

Най-интересното е, че доста пъти, когато самичък мина по този път и се откажа от враждебното си държание, виждам по какъв начин индивидът насреща към този момент е по-склонен да ме изслуша. Така се появява спомагателна опция за взаимоотношение, която до тогава е била отвън обсега ни, защото другият е бил прекомерно ангажиран да употребява цялата си сила, с цел да се пази от мен, и не му е оставало място да направи крачка обратно и да се огледа в профил.

Недей обаче да бъркаш враждебността с експанзията.

От: „ Писма до Клаудия “, Хорхе Букай, ИК Хермес
Изображение: vita.it