Антон Павлович Чехов смята, че у човека всичко трябва да

Антон Павлович Чехов счита, че у индивида всичко би трябвало да бъде красиво. За страдание обаче не е по този начин. Понякога и с ушите, и с устата, и с очите, и с какво ли не... Моят нос да вземем за пример си го одобрявам. Винаги ми е давал пово­ди да съм удовлетворен от него. Да се веселя на обоня­нието си. Естествено, с дребни изключения - кога­то е хващал хрема. Имало е такива случаи. Докол­кото зная, при кучето хрема няма. То несъмнено има съображение да е предостатъчно от носа си, само че не знае, не го схваща. Няма разсъдък. Ако имаше, нямаше да литка по всички страни след всяка миризма, като всички останали кучета. Едно куче щеше да се впе­чатлява от едно, второ - от напълно друго. Всъщ­ност щеше да престане да бъде куче и щеше да се трансформира в нещо друго. Такива случаи обаче няма. А при хората... какви ли не превръщения съм виждал. Гледаш го, да вземем за пример, човек, а като живот­но. На два крайници върви, а е по-злобен и от куче. Гле­даш го, като всички други хора, а хора убивал... Превръщения, а не превъплъщения.

***

Кое ме е предиздвикало да се трансформира в актьор, ми е безусловно неразбираемо. Това, че помня още дъха на ба­щината къща и приятния аромат на преди малко изгла­дения плат в татковия дюкян, е ясно! Защо обаче, като бръкна по-смело в сетивната си памет, извед­нъж чувствам мириса на етер, грим и алкохол, който ме стъписа, когато влязох за първи път като дребен зад сцената на кинотеатър „ Одеон “ в Шумен. Кой ме заведе не помня. Защо съм се оказал там и ко­га, също. Но помня особения аромат. Също и едни хора, които бяха като другите, само че по-различни. Ка­то нарисувани! Не помня кое е представлението, което за първи път съм гледал, само че помня уханието, което ме съпътстваше след това и в живота ми. Защо обаче, не зная. Защо таман това ме е впечатлило толкоз мощно, а не друго? Защо ми е харесал този мирис, а не дъхът на нежната коприна, складирана на топове в една от стаите ни?

***

Преди години попитах Тодор Колев какво е артист да си партнира с прасе.

“Вместо отговор ще ви дам съответен образец. Тогава играех в Народния спектакъл и постоянно ходех в ресторанта на последния етаж. Един ден на масата ми седна Крикор Азарян и призна, че още не е гледал “Господин за един ден ”. И споделя: “Тодоре, зад теб седи един от Централен комитет на Българска комунистическа партия, само че не се обръщай, да не разбере, че приказваме за него. Защото доскоро ме видя и вика: “Абе, тоя твоя другар по какъв начин може да се излага по този начин? Каква е тая дивотия? Гледах го в един филм – гони някакво прасе, целият брадясал, черен като ром. Какви са тия филми, по какъв начин може да се излага по този начин?… ”

***

Сега, когато всичко е минало, се пробвам да си обясня и стълпотворенията по време на концерти­те ми и овациите на публиката. Както доста постоянно се случва, оценяваш нещата, откакто са отминали. Често се разсъждава има ли благополучие или няма. Как да знаеш, откакто, когато си благополучен, не можеш да осъзнаеш щастието изцяло. Разбираш го едвам откакто отлети. Така е и с триумфа. Имаш ли триумфи, не можеш да ги оцениш, асимилираш, тъй като сега смяташ, че всичко е в реда на нещата. Можеш да осмислиш щастието, когато не е до тебе. И триумфите, когато към този момент ги нямаш.

***

Наскоро гледах по малкия екран „ Мъжки времена “ – филм на Едуард Захариев по сюжет на Николай Хайтов. Григор Вачков играе на извънредно високо равнище, а цяла плеада от млади български актьори, които още не са наясно със себе си, само че надали не са подготвени да легнат и по тях да минат Робърт де Ниро или Ал Пачино. Гледах и си споделях, Господи, ами ето го Робърт де Ниро, ние сме го имали, а несъмнено имаме най-малко още 10 такива актьори. Но Григор Вачков не е снимал в американски филм, Георги Калоянчев не е снимал в американски филм и трябваше да пристигна лицето Жорж Ганчев, с цел да се изфука, че се е снимал в Холивуд. Ще падна от смях! Григор Вачков ме пот­ресе, играеше толкоз аскетично, толкоз прони­цателно, нямаше и един кадър, в който да е свалил гарда.
Може би единствен Петър Увалиев беше и ос­тана до последния си ден на равнището на огромния интелектуалец. Той споделяше: „ Не мислете, че ще си разреша да ви изучавам, тъй като съм живял в чужбина и знам по какъв начин. “ А всички други идват със самочувствието „ щом съм избягал, в този момент вие мене ще слушате! “ Пристигат у нас задачите в сребро или злато или задачите в бяло да ни споделят по какъв начин би трябвало да живеем в лайната. Трябва да уважаваш хората, които поменуват при нашите условия. Все едно да отидеш на рандеву в пандиза и да учиш пандизчията по какъв начин да се държи, тъй като пандизът ще стане по-красив. Не питат, примерно, в случай че Йордан Радичков тръгне за чужбина, какъв брой време ще чака виза, за разлика от Николай Гяуров, който доста от дълго време избра другия път. Какво излиза? Ние всички просто е трябвало да се разбягаме? Ами в случай че не иска­ме? Това си е наша работа!

***

В нашата специалност, животът предлага такива дами, на които е мъчно да се устои! Случвало се е да сме на фотоси месец-два. Или пътуваме в чужбина за по-дълго. Може да се почувстваш уединен. В последна сметка имам максима, че да спиш с интелигентна жена е все едно да спиш със самия разум. И преди всичко поставям мозъка, интелигентността и забавността на дамата.

Тодор Колев в „ Опасен сексапил "

От книгата „ Варненското софиянче от Шумен: Житие и страдалчество грешного Тодора ”, изд. „ Слънце ”