Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град

Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
24 февруари 2026 година
Денят, който промени всичко.

Точно преди четири години ние още имахме „ проекти за на следващия ден “. За вдругиден, за идващия месец, за идната година. Аз пишех хумористичен сюжет за късометражен филм и в края на февруари трябваше да го презентирам в столицата.

Тогава непрекъснато поддържах открита папка „ сюжети “ в преносимия компютър. И толкоз бях хлътнала по сюжетните линии и характерите на героите, че съвсем не гледах новините. И загърбвах висящата във въздуха миризма на наближаващия смут.

Онзи двайсет и четвърти февруари помня минута по минута. Как дочух пукот зад прозореца, по какъв начин излязох на балкона, по какъв начин пушех цигара след цигара и се вглеждах в оранжево-кървавите отражения на хоризонта. И все си повтарях: „ Това не е истина, това е бутафория, това не може да бъде “. Неочаквано се оказа, че гледката от моите харкивски панорамни прозорци е таман към онази част на града, където напряко се вижда границата с съветската федерация.

Помня по какъв начин излязох с кучето си в парка, където избухваха ракети. Тогава към момента единствено „ РСЗО “ (реактивни системи за залпов огън - бел. прев.). Как хората товареха куфарите в колите си пред входовете, по какъв начин незабавно в нашия двор затвориха магазинчетата, аптеките, банкоматите. Как обезверено пищяха децата.

Сигурна съм - този ден нито един украинец в никакъв случай няма да го не помни.

Предния ден не си бях заредила колата. Бяха ми останали някакви капки гориво, бях си помислила: „ огромна работа, на следващия ден ще потегли на разходка с кучето и ще си ръся бензин “. Към шест сутринта опашките край бензиностанциите се проточиха на километри.

Кой знае, може би в случай че тогава имах бензин, ориста ми щеше да тръгне иначе. Впрочем, не знам. Но ето какво знам сигурно: нито за момент не скърбя, че тези пъклени четири години аз изкарах тук, в Харкив.

Това не е подвиг, нито национализъм, нито нелепост, нито смелост. Този феномен може би към момента няма наименование. Аз го назовавам „ възприятие към дома “. То е когато обичаш своя град, когато до теб са хората, които те възхищават, когато тъкмо знаеш, че си необходим тук. И още доста други разнообразни незабележими дреболии. Например, като обичания хавлиен наследник халат в банята ти или старичкия кафеник в кухнята. И няма на света по-вкусно кафе от свареното в него.

Знаете ли, за пръв път се разридах през февруари 22-а - не когато до блока ни паднаха парчета на ракети. И даже не когато парче от снаряд умъртви Светка. Тогава беше болно, ужасно, отвратително. Но някак си се сдържах. Изпаднах в нервност, когато видях опашката край военното окръжие.

Тези мъже - млади и възрастни, те стояха седем часа на студа, с цел да се запишат доброволци. Не им знам имената, само че помня техните лица.

Тогава си изплаках сълзите, успокоих се и тъкмо, но напълно тъкмо и несъмнено разбрах - щом има такива хора, ние към този момент сме победили. Вече.

През тези четири години видях толкова тъга, че не мога да опиша за всичко. Погребах най-близките си хора - мама и баща. Един след различен. Стоях край гробовете на приятели и познати. Возех с колата си майките на гробищата, където бяха заровени техните синове. Би трябвало да съм си изплакала сълзите. Но аз към момента рева.

Плача, когато Игор ми праща видео, в което неговите спасители под обстрел изнасят бабичката, която не може да върви. Плача, когато виждам стареца в парка, който майстори къщурка за бездомния псе Рижик. Плача, когато на бензиностанцията момиченцето черпи с шоколад униформеното войниче.

Плача, когато чужд мъж от далечната паланка в Карпатски планини праща платмасовото шише с мед „ за ранените във военната болница “.

През тези чудовищни четири години ние сигурно престанахме да бъдем „ население “. Станахме народ. Станахме нация. Невероятно се гордея с това, че съм украинка. Ако на някой това му звучи с прекален възторг, значи той в никакъв случай не е живял в крайфронтови град, не се обиждайте.

Да, ние продължаваме да живеем под обстрел. Ние хем проклинаме изродите, хем слагаме децата си да спят в баните, молим се да доживеем до сутринта и... работим, ставаме доброволци, женим се, раждаме деца и вървим на спектакъл...

Живеем без ток, без вода и без топлота, остаряхме не с четири, а с четирийсет и четири години, само че... За целия свят ние станахме знак на силата и битката.

Някога внучката ми ще учи този „ материал “ в уроците по история в седми клас. Вероятно последните четири години от нашия живот ще останат само една глава в учебниците. Важното е тази глава да свършва с думата Победа. Перемога!

***

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.

Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във " Военният дневник на една харкивчанка " украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.