Новите широки коалиции срещу партийно-персоналните режими
Анализът е препубликуван от
На 10 юли 1987 година във Варшава се случва нещо ненадейно. Над 50 членове на клубовете на католическите интелектуалци се срещат с представители на политбюро и централния комитет на комунистическата партия. Водени от проф. Анджей Стелмаховски, те приканват за бърза либерализация на страната, в това число на независимост на сдружаване и опция за основаване на профсъюзи.
Председателят на варшавските католически интелектуалци упорства по време на петчасовата среща и за диалози сред управляващите и водача на " Солидарност " Лех Валенса. Повдига въпроса за преустановяване на възбраната за действие на клубовете из страната, както и за диалози с неофициални представители на служащите и селските стопани.
Самата организация е основана през 1956 година при първата вълна на краткотрайна либерализация като последващото сгъстяване на режима оставя едвам четири функциониращи клуба. В началото на 80-те години на предишния век тяхната численост нараства незаконно и те стартират да работят дружно с зараждащата " Солидарност ", в последна сметка спомагайки за основаването на обединената организация на антикомунистическа съпротива в страната.
След рухването на Стената сходни предистории на краха на комунизма обаче бързо минават на назад във времето. Изместени са от " огромната картина " на сполучливите необятни обединения, които застават против разтърсените соц режими и в границите на няколко години повалят техните политически структури. " Солидарност " се трансформира в знаков знак на общосоциалното обединяване в интерес на основаването на нов, либерално-демократичен политически ред.
Нов парламентарен ред
Целите на генерирането на нов парламентарен ред към демократични правила като разделяне на управляващите и институционализиране на човешките права се свързват със стопанската независимост, самостоятелната самодейност и цялостното освобождение на обществените връзки. Възстановяването на културната независимост и появяването на безкрайни благоприятни условия за трансгранични контакти и връзки в допълнение укрепва демократичната рамка на непосредствения посткомунистически интервал.
Отвъд политиката все по-често надвива интерпретацията, че протичащото се в Централна Европа е главно успех на радикалния индивидуализъм и консуматорство. Казано другояче, посткомунистическите общества са разказани като обладани от демократично единодушие, от постисторическо схващане, което е изоставило множеството маркери на предкомунистическите култури. Според това мислене единствената оцеляваща социално-политическа мощ бе тази на комунистическите мрежи и остатъчната носталгия.
Всъщност още при започване на 90-те години на предишния век картината в тези общества е доста по-пъстра. Подкрепата за базовия демократичен парламентарен модел е най-много обвързвана с гаранцията за личен, народен политически образ. Неговите носители са задоволително плуралистични още тогава.
Различни цели
Ако за мнозина краят на комунизма беше началото на демократичен парадайс, то доста групи в централно-европейските общества имаха други цели и упоритости. Едни желаеха и най-много ценяха възобновяване на независимостта на националната страна и края на руската окупация. Други нямаха самообладание да се върнат към културните модели на предкомунистическите времена, а трети гледаха с вяра към църквата и нейните културно-морални полезности след нападателния всемирски вакуум на соц режимите. Четвърта група хора си бяха сложили за съществена цел възобновяване на стопанската независимост отвън огромните градове и аграрната стопанска система и просвета.
Внимателният взор към първите свободни избори в множеството централно-европейски страни ясно илюстрира този действителен политически плурализъм, който обаче остава непризнат от мощния " исторически разказ " на демократичния успех. Например, през 1990 година в унгарския парламент влизат шест партии. Изборите се печелят от християндемократическия Унгарски либерален конгрес, само че в националното заседание влизат още посткомунистическа, демократична, земеделска и национал-клерикална партии. Подобна картина може да бъде забелязана и на изборите през 1991 година в Полша.
Кратката вълна на възобновяване на политическата поддръжка за посткомунистическите партии в средата на 90-те години в допълнение укрепи тази едномерна интерпретация на структурата и залозите на демократичния преход. Акцентира върху продължаващата нужда от блоково противостоене на постепенно разгражданите режими и ускорение на институционалната интеграция в западните структури.
Интеграционният консенсус пък в допълнение маскира продължаващата социално-културна диференциация вътре в тези общества. Нормативните императиви на интеграцията избутаха още по-встрани разнообразни недоволства, идващи от по-консервативни и клерикални полезности и настройки и разнообразни възгледи за национално развиване.
По този метод бе създадена една непрозрачност на действителния обществен плурализъм и въздействието на голям брой сериозни, по-радикални, национал-популистки и консервативни партии в Словакия, Унгария и Полша. Затова и тяхното стигане до властта за мнозина прозвуча като изненада, като неуспех на либерализма, като отклоняване от одобрения консенсус. По-драматичните тълкования даже го показаха като алогично събитие, културен " бъг ".
Нелиберален завой
Парадоксално, нелибералният завой също бе показан с надценена сплотеност на централно-европейските общества. Описан бе като обществено катурване, преливане от една прекаленост в друга, без нюх за действителното политическо разнообразие в тях. Дори незадълбочен взор към електоралните данни от последното десетилетие ясно илюстрира неточността на тази оценка.
Например, даже в Унгария Виктор Орбан съумява единствено един път да мине 50-те % поддръжка, през 2010 година Неговите свръхмнозинства са артикул на разбърквания в изборната система, а не на обществена доминация. В Полша пък партията на Ярослав Качински даже не съумява да мине този предел. Нейният най-голям резултат е едвам 38% и той е заставен да прави обединения. На този декор, структурирането на антиавторитарни обединения в района стартира истински през 2019 година в Полша със основаването на четирипартийната " Гражданска коалиция ".
Ако обединението против Орбан в Унгария се окаже сполучлива през идната година, полската съпротива против Качински сигурно ще бъде в допълнение разширена. Всъщност тъкмо неотдавна завършилият развой на основаване на 8-партийната унгарска " Обединена съпротива " и нейният възможен триумф ще са първият знак за успеваемостта на тази политическа формула.
Реакцията против възходящия авторитаризъм беше забележима и в Словакия, където през 2019 година Зузана Чапутова бе определена за президент от петпартийна коалиция. Дори в Чехия, където Андрей Бабиш надалеч нямаше сходен надзор върху политическата система, на практика се образува " хигиеничен кордон " към неговата фигура.
При цялата специфичност на обособените страни в Централна Европа е очевидно, че процесът на основаване на необятни обединения против ръководещите партии се движи най-много от антиавторитарна мотивация. Те са отпор против възникването на партийно-персонални режими, които удрят по базовата демократична конституционна рамка.
Появата на сходни образувания варира и е най-напреднала в Унгария и в по-малка степен в Полша и Чехия. Те в действителност включват голям брой политически настройки и идентичности и отразяват многообразието в тези общества, въпреки да наподобяват много по-различно от огромните антикомунистически болшинства преди няколко десетилетия.
Сърцевината на тяхното обединяване е задоволително отчетлива - поддръжка за посткомунистическата конституционна рамка, деконцентрация на властта, демонтиране на новите мрежи на непотизъм и институционално възобновяване на естествения плурализъм на тези общества и политически системи.
В същото време е явно, че не става дума за еднопосочна поддръжка и възобновяване на демократичната интерпретация за света. И тази политическа действителност е видна от това, че на християндемократ се падна ролята да опита да смъкна Виктор Орбан от политическия престол.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
На 10 юли 1987 година във Варшава се случва нещо ненадейно. Над 50 членове на клубовете на католическите интелектуалци се срещат с представители на политбюро и централния комитет на комунистическата партия. Водени от проф. Анджей Стелмаховски, те приканват за бърза либерализация на страната, в това число на независимост на сдружаване и опция за основаване на профсъюзи.
Председателят на варшавските католически интелектуалци упорства по време на петчасовата среща и за диалози сред управляващите и водача на " Солидарност " Лех Валенса. Повдига въпроса за преустановяване на възбраната за действие на клубовете из страната, както и за диалози с неофициални представители на служащите и селските стопани.
Самата организация е основана през 1956 година при първата вълна на краткотрайна либерализация като последващото сгъстяване на режима оставя едвам четири функциониращи клуба. В началото на 80-те години на предишния век тяхната численост нараства незаконно и те стартират да работят дружно с зараждащата " Солидарност ", в последна сметка спомагайки за основаването на обединената организация на антикомунистическа съпротива в страната.
След рухването на Стената сходни предистории на краха на комунизма обаче бързо минават на назад във времето. Изместени са от " огромната картина " на сполучливите необятни обединения, които застават против разтърсените соц режими и в границите на няколко години повалят техните политически структури. " Солидарност " се трансформира в знаков знак на общосоциалното обединяване в интерес на основаването на нов, либерално-демократичен политически ред.
Нов парламентарен ред
Целите на генерирането на нов парламентарен ред към демократични правила като разделяне на управляващите и институционализиране на човешките права се свързват със стопанската независимост, самостоятелната самодейност и цялостното освобождение на обществените връзки. Възстановяването на културната независимост и появяването на безкрайни благоприятни условия за трансгранични контакти и връзки в допълнение укрепва демократичната рамка на непосредствения посткомунистически интервал.
Отвъд политиката все по-често надвива интерпретацията, че протичащото се в Централна Европа е главно успех на радикалния индивидуализъм и консуматорство. Казано другояче, посткомунистическите общества са разказани като обладани от демократично единодушие, от постисторическо схващане, което е изоставило множеството маркери на предкомунистическите култури. Според това мислене единствената оцеляваща социално-политическа мощ бе тази на комунистическите мрежи и остатъчната носталгия.
Всъщност още при започване на 90-те години на предишния век картината в тези общества е доста по-пъстра. Подкрепата за базовия демократичен парламентарен модел е най-много обвързвана с гаранцията за личен, народен политически образ. Неговите носители са задоволително плуралистични още тогава.
Различни цели
Ако за мнозина краят на комунизма беше началото на демократичен парадайс, то доста групи в централно-европейските общества имаха други цели и упоритости. Едни желаеха и най-много ценяха възобновяване на независимостта на националната страна и края на руската окупация. Други нямаха самообладание да се върнат към културните модели на предкомунистическите времена, а трети гледаха с вяра към църквата и нейните културно-морални полезности след нападателния всемирски вакуум на соц режимите. Четвърта група хора си бяха сложили за съществена цел възобновяване на стопанската независимост отвън огромните градове и аграрната стопанска система и просвета.
Внимателният взор към първите свободни избори в множеството централно-европейски страни ясно илюстрира този действителен политически плурализъм, който обаче остава непризнат от мощния " исторически разказ " на демократичния успех. Например, през 1990 година в унгарския парламент влизат шест партии. Изборите се печелят от християндемократическия Унгарски либерален конгрес, само че в националното заседание влизат още посткомунистическа, демократична, земеделска и национал-клерикална партии. Подобна картина може да бъде забелязана и на изборите през 1991 година в Полша.
Кратката вълна на възобновяване на политическата поддръжка за посткомунистическите партии в средата на 90-те години в допълнение укрепи тази едномерна интерпретация на структурата и залозите на демократичния преход. Акцентира върху продължаващата нужда от блоково противостоене на постепенно разгражданите режими и ускорение на институционалната интеграция в западните структури.
Интеграционният консенсус пък в допълнение маскира продължаващата социално-културна диференциация вътре в тези общества. Нормативните императиви на интеграцията избутаха още по-встрани разнообразни недоволства, идващи от по-консервативни и клерикални полезности и настройки и разнообразни възгледи за национално развиване.
По този метод бе създадена една непрозрачност на действителния обществен плурализъм и въздействието на голям брой сериозни, по-радикални, национал-популистки и консервативни партии в Словакия, Унгария и Полша. Затова и тяхното стигане до властта за мнозина прозвуча като изненада, като неуспех на либерализма, като отклоняване от одобрения консенсус. По-драматичните тълкования даже го показаха като алогично събитие, културен " бъг ".
Нелиберален завой
Парадоксално, нелибералният завой също бе показан с надценена сплотеност на централно-европейските общества. Описан бе като обществено катурване, преливане от една прекаленост в друга, без нюх за действителното политическо разнообразие в тях. Дори незадълбочен взор към електоралните данни от последното десетилетие ясно илюстрира неточността на тази оценка.
Например, даже в Унгария Виктор Орбан съумява единствено един път да мине 50-те % поддръжка, през 2010 година Неговите свръхмнозинства са артикул на разбърквания в изборната система, а не на обществена доминация. В Полша пък партията на Ярослав Качински даже не съумява да мине този предел. Нейният най-голям резултат е едвам 38% и той е заставен да прави обединения. На този декор, структурирането на антиавторитарни обединения в района стартира истински през 2019 година в Полша със основаването на четирипартийната " Гражданска коалиция ".
Ако обединението против Орбан в Унгария се окаже сполучлива през идната година, полската съпротива против Качински сигурно ще бъде в допълнение разширена. Всъщност тъкмо неотдавна завършилият развой на основаване на 8-партийната унгарска " Обединена съпротива " и нейният възможен триумф ще са първият знак за успеваемостта на тази политическа формула.
Реакцията против възходящия авторитаризъм беше забележима и в Словакия, където през 2019 година Зузана Чапутова бе определена за президент от петпартийна коалиция. Дори в Чехия, където Андрей Бабиш надалеч нямаше сходен надзор върху политическата система, на практика се образува " хигиеничен кордон " към неговата фигура.
При цялата специфичност на обособените страни в Централна Европа е очевидно, че процесът на основаване на необятни обединения против ръководещите партии се движи най-много от антиавторитарна мотивация. Те са отпор против възникването на партийно-персонални режими, които удрят по базовата демократична конституционна рамка.
Появата на сходни образувания варира и е най-напреднала в Унгария и в по-малка степен в Полша и Чехия. Те в действителност включват голям брой политически настройки и идентичности и отразяват многообразието в тези общества, въпреки да наподобяват много по-различно от огромните антикомунистически болшинства преди няколко десетилетия.
Сърцевината на тяхното обединяване е задоволително отчетлива - поддръжка за посткомунистическата конституционна рамка, деконцентрация на властта, демонтиране на новите мрежи на непотизъм и институционално възобновяване на естествения плурализъм на тези общества и политически системи.
В същото време е явно, че не става дума за еднопосочна поддръжка и възобновяване на демократичната интерпретация за света. И тази политическа действителност е видна от това, че на християндемократ се падна ролята да опита да смъкна Виктор Орбан от политическия престол.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ