Американският генерал Уилям Tекумсе Шърман е казал, че войната е

Медицинската сестра, която скри евреи в къщата на нацист

Американският военачалник Уилям Tекумсе Шърман е споделил, че „ войната е пъкъл “.

За Ирен Гут Опдайк това наблюдаване беше напълно правилно. По време на Втората международна война тя претърпява полово принуждение, голям брой арести и брутални разпити както от страна на нацистка Германия, по този начин и от страна на Съюз на съветските социалистически републики.

Въпреки цялата тази контузия Опдайк намира куража да избави 12 евреи от нацистите, като ги скрива там, където те минимум подозират – в персоналната вила на немски майор.

Както тя по-късно споделя на щерка си: „ Когато се случат такива неща, нямаш време да обмисляш какво да правиш. Трябва да реагираш. “

И Ирен несъмнено реагира.

Ирен Гут Опдайк е родена през 1922 година в малко село в Полша. На 16-годишна възраст стартира да учи за здравна сестра и още на 17 непосредствено отива на война.

През 1939 година се причислява към полската войска с други медицински сестри от нейното учебно заведение. „ Изглеждаше ми напряко нереално, като че ли играех роля в пиеса “, написа тя по-късно в записките си „ В моите ръце “.

Тази действителност скоро се трансформира в призрачен сън – когато тя е пленена от съветските бойци, нахлули в Полша. Опдайк е бита, изнасилена и изпратена да работи в руска болница, където остава, до момента в който не я връщат в Полша по време на замяна на пандизчии.

Обратно в окупираната пък от нацистите родна страна, Ирен стартира работа във фабрика за боеприпаси, която доставя оръжия на немския фронт. След като обаче припада от изпаренията, й е разрешено да се реалокира в кухните, където сервира храна на немските бойци.

Докато работи там, става очевидец по какъв начин боец от Секретен сътрудник гневно хвърля еврейско бебе на земята. Това е моментът, в който Ирен взема решение, че ще оказва помощ на еврейския народ, в случай че в миналото й се отдаде опция. И скоро това се случва.

Евреи в гетото на Лвов. 1941 година

Тя скоро е преместена в град Търнопол, където продължава да сервира храна на немските офицери. Там тя се сприятелява с 12 евреи, които работят в пералното помещение и перат облеклата на бойците.

Опдайк чува офицерите да приказват за унищожаването на околните еврейски гета и предизвестява приятелите си в пералното, които популяризират новината на своите другари и родственици, което дава опция на безчет хора да избягат, преди домовете им да бъдат унищожени.

Тя също стартира да внася контрабандно храна в еврейските квартали. „ Знаех, че това е капка в морето, само че не можех да направя нищо повече “, написа тя по-късно.

Въпреки това, когато нацистите стартират да форсират своето „ Окончателно решение “, Ирен също стартира да подхваща по-смели дейности. През 1943 година тя оказва помощ на шестима евреи да избягат в близката гора, като употребява пропуск от немския майор Едуард Рюгемер, за който работи, и ги скрива във фургон, до момента в който стигнат на безвредно място.

По-късно същата година дочува проекти Търнопол най-сетне да стане „ Judenfrei “ – свободен от евреи. „ Знаех, че това значи, че приятелите ми в пералното помещение ще бъдат убити “, споделя тя. „ Но не знаех какво да върша. “

По необикновено късметлийски метод тъкмо тогава майор Рюгемер я пита дали би почнала работа като икономка във вилата му. Тя с неспокойствие приема – и взема решение, че ще докара със себе си приятелите си евреи от пералното.

Писмо от обергрупенфюрера Райнхард Хайдрих до дипломата Мартин Лутер, молещо за помощ в използването на Окончателното решение на еврейския въпрос, 26 февруари 1942 година

Тя си спомня за моментът, в който майорът я кани да живее с него като негова икономка: „ Тогава знаех, че това може да е мястото, където ще скрия евреите. “ Тя промъква приятелите си в дома на Рюгемер, като ги скрива както в мазето, по този начин и на тавана, тъй че майорът да не ги открие.

Една двойка от групата тъкмо в този миг откриват, че чакат бебе. Те споделят на своята „ домакинка “, че ще се разделят с детето, с цел да не бъдат разкрити, само че тя им споделя да не се тормозят. „ Ще бъдете свободни. “

За страдание, героичният акт на Ирен нямаше да остане загадка задълго.

След като укрива приятелите си сполучливо в продължение на близо девет месеца, един ден Опдайк не помни да заключи една врата и майор Рюгемер открива еврейските бежанци в дома си. „ Вярвах ти! Как можа да направиш това зад тила ми, в личната ми къща? “ крещи той. Икономката го моли да не споделя на никого и той се съгласява – при изискване, че тя стане негова държанка.

„ Не мога да кажа, че беше елементарно “, споделя по-късно Ирен. „ Но знаех, че има 12 живота, които зависят от мен. “

Райхстага в Берлин, 3 юни 1945 година

та

Скоро след откриването на еврейските бегълци руските сили стартират да напредват към Търнопол. Нацистите губят войната и немските сили отстъпват. Опдайк и всичките 12 нейни другари съумяват да избягат в близката гора – и бременната еврейска двойка приветства крепко бебе.

„ На 4 май 1944 година се роди малко момче! “, спомня си Ирен с трогване. „ Това беше заплащането ми за пъкъла, през който минах. “

Тя имигрира в Съединените щати през 1949 година, където научава какъв брой мощно въздействие е оказала върху евреите, на които е помогнала. Един ден мъж, който не познава, идва при нея и й споделя: „ Ирен, ти не ме помниш, само че ми донесе обувки в гората. “

Ирен се омъжва за Уилям Опдайк, дружно отглеждат дъщеричка и живеят спокоен живот в продължение на доста години.

През 1974 година обаче тя чува човек буйно да отхвърля Холокоста и се вбесява. „ Мисля, че може да се случи нов Холокост, в случай че не се опитаме да се разберем един различен и да не бъдем невежи “, споделя тя. „ Мое обвързване е да кажа истината за това, което видях. “

Така тя стартира да пътува из страната и да споделя историята си. „ Тя се трансформира в честен компас за десетки хиляди деца “, споделя равин Хаим Аса след гибелта й през 2003 година

Въпреки че Ирен Гут Опдайк почива преди съвсем 20 години, нейната история продължава да живее. Дъщеря й Джийни Смит поддържа уеб страница в нейна памет и приказва за героизма на майка си.

Както споделя Смит, когато майка й си отива: „ Най-големият й боязън беше, че хората няма да схванат какво споделя. Но тя беше невероятна… и историята й постоянно се приемаше. “