Аманда Палмър е музикант, който предоставя музиката си безплатно в

Аманда Палмър е музикант, който дава музиката си гратис в Интернет, като разчита напълно на почитателите си за финансова поддръжка на плановете си. През 2012 година се трансформира във феномен, като съумява да събере 1 200 000 $ в задатък, с цел да запише идния си албум. Повече от 25 000 индивида й гласоподават доверие и заплащат авансово за музика, който даже не са чули. Когато я питат по какъв начин е съумяла да накара толкоз доста хора да предплатят за изкуството й, споделя: „ Не съм ги карала, помолих ги! “
През 2014 година разгласява книгата си „ Изкуството да помолиш “ - интимна изповед за това, че да си открит и откровен, да си позволиш да бъдеш себе си и да предоставиш опция на близките да виждат същинската ти същина, е единствената опция за създаване на човешка връзка. Разказ за това какво е да прекараш живота си, правейки единствено това, което искаш и обичаш, за достоверността и за доверието, като пиедестал на всяко ползотворно съдействие. За това по какъв начин дружно да оползотворяваме ресурсите, с които разполагаме по най-хубавия метод, помагайки си един на различен.

Всички мислим, че сме доста свързани между тях, мислим, че сме доста отзивчиви. Но в случай че се вгледаш, виждаш, че не е тъкмо по този начин. И доказателството е, че живеем в общество от хора, които са депресирани, неуверени и нервни, параноични и тревожни... и общо взето хората се усещат невидими. Изглежда сме построили просвета, в която хората не се усещат приети, обичани, признати и щастливи с мястото си в това общество. Как успяхме да изградим такова злощастие?

Има разлика сред това да искаш да те гледат и да искаш да те виждат.
Когато те гледат, можеш и да си държиш очите затворени. Тогава изсмукваш сила, крадеш светлинният поток, ориентиран към теб.
Когато те виждат, очите ти би трябвало да са отворени, тогава виждаш и разпознаваш наблюдаващия си. Приемаш сила и генерираш сила. Създаваш светлина.
Едното е ексхибиционизъм, другото е свързване.
Не всички обичат да ги гледат.
Всички обичат да ги виждат.

Когато се страхуваш от неоправдателната преценка на някого, е невероятно да се свържеш с него. Твърде си ангажиран да го впечатлиш.

Понякога най-големият подарък, който можеш да направиш на някой, е просто да го оставиш да приказва истината.

Няма никакво достолепие в това да доказваш, че можеш да носиш целия товар на раменете си. Самотно е.

Ежедневно, всички ние, се молим един различен за всякакви дребни неща: за огънче, за свободен стол в кафенето, за място за паркиране, за транспорт до някъде. И на всички ни се постанова, рано или късно, да помолим за по-трудни неща: покачване, запознанство, заем, бъбрек.

Всички имат проблем с това да попитат и помолят за помощ. И не толкоз самото молене ни сковава, колкото страхът, който стои зад него – страхът да не се покажеш уязвим, страхът да не бъдеш отритнат, страхът да не изглеждаш нуждаещ се и слаб. Страхът да не бъдеш помислен за някой, който е в тежест на близките. И този боязън сочи право към отчуждението ни един от различен.

Когато същински се виждаме един различен, тогава същински желаеме да си оказваме помощ един на различен.

Когато молиш за помощ или услуга, постоянно съществува опцията за „ Не “. И в случай че не умееш да приемаш това „ не “, значи в действителност не молиш, а или просиш, или изискваш. Страхът от това „ не “ най-често ни кара да държим устите си крепко зашити. Но още по-често нашето лично възприятие, че не заслужаваме помощ ни демобилизира да я потърсим. Дали става въпрос за работата ни, за персоналния ни живот, за връзките ни, ние постоянно се съпротивляваме против това да помолим за помощ освен тъй като се опасяваме от отменяне, а тъй като даже не мислим, че заслужаваме правото да помолим за това, от което се нуждаем.

На всички ни харесва модерния мит за Стив Джобс, работещ до изнемога в гаража на родителите си, с цел да сътвори първия Епъл компютър, само че биографите пропущат евентуално неловката сцена, в която Стив е трябвало да помоли родителите си за гаража. Всичко, което знаем е, че те са споделили „ да “. И в този момент имаме айфони.

Достатъчно мъчно е да даваш без боязън, даже още по-трудно е да приемаш без боязън. Но сред това взаимоотношение се намира най-трудното нещо:
Да помолиш. Без позор.
И да приемеш помощта, която хората оферират.
Не да ги насилваш.
Просто да им позволиш.

Тези, които могат да помолят за нещо без да се срамят, са тези, които са в съдействие с останалата част от света, а не в конкуренция.

Да помолиш срамежливо за помощ е все едно казваш:
„ Силата е в твоите ръце. “
Да помолиш за помощ високомерно и със състрадание е все едно казваш:
„ Аз съм по-силен от теб. “
Да помолиш с признателност е все едно казваш:
„ Ние имаме силата да си оказваме помощ един на различен. “

Когато безусловно намерено се довериш на хората, те освен ще се погрижат за теб, само че ще се трансфорат в твои съдружници, в семейство. Ще се сблъскаш и с хора, които не заслужават доверие. Когато това стане, вярната реакция не е: “Знаех си, че не би трябвало да вярвам на никого. Правилната реакция е: „ Има и гадни хора. Продължаваме напред. “

Възприемането на уязвимостта като уязвимост е най-широко публикуваният мит и най-опасният. Когато прекарваме живота си, отблъсквайки уязвимостта и защитавайки се от това възприятие и от страха да не бъдем възприемани като прекомерно прочувствени, започваме да усещаме пренебрежение към тези, които не желаят да поставят маски на възприятията си. Стигаме до там, че вместо да почитаме и оценяваме куража и смелостта зад уязвимостта, трансформираме страхът и неудобството си в наказание и сдържаност.

Когато ставаш човек на изкуството, никой не идва да ти го заяви или да те удари с вълшебната пръчка на легитимността. Трябва самичък да си удариш главата, с твоята лична, ръчно направена вълшебна пръчка. И се чувстваш неуместно до момента в който го правиш.

Няма верен път да станеш актьор. Може да си мислиш, че ще тръгнеш по него като учиш в художествено учебно заведение, когато те разгласяват, или като подпишеш контракт със звукозаписна компания. Но всичко това са нелепости, които са единствено в твоята глава. Ти си актьор, когато кажеш, че си. И си добър актьор, в случай че успееш да накараш някой да почувства нещо надълбоко или ненадейно.

Всички ние желаеме да ни виждат, схващат, одобряват. Всеки от нас желае да му имат вяра. Артистите просто са по-шумни в това.

Не приемай гадостите прекомерно съществено. Всичко се трансформира.

Погълни болката. Изпрати я назад в празнотата като обич.

Избирай си добра компания. Не се мотай с отрицателни, гадни, осъждащи задници. Или най-малко не прекалявай, от време на време няма по какъв начин, изключително в случай че са част от фамилията.

Не гледай тъпа телевизия, изключително от рекламите спри колкото се може по-далеч. Те карат времето, мозъка и душата ти да загниват.

Изключвай се. Всички постоянно сме непрекъснато на линия. Следващият път, когато излезеш с някого, остави телефона си в килера. Удивително е.

Медитацията, йогата, както и всички неща, които успокояват и концентрират мозъка, са скъпи. Или най-малко ти пречат да полудееш.

От време на време се оглеждай към себе си, или като се събудиш си задавай въпроса: „ С какво мога да съм потребен? “, вместо „ Какво желая? “. Така изместваш тотално фокуса.

Напомняй си от време на време, че всички ще умрем. Може да звучи необичайно, само че оказва помощ.

Един фермер си седял на клатещ стол, почивайки си на верандата пред къщата си. Негов другар, минавайки, чул от вътрешността й ужасяващо виене и скимтене и учудено попитал:
– Какви са тия ужасни звуци?
– Кучето ми. – отвърнал фермерът. – Седнало е на гвоздей.
– Е за какво просто не стане и не се махне от него? – попитал приятелят.
– Все още не го е заболяло задоволително!

Снимки: mimologics.wordpress.com, ssgmusic.com, digitalspy.com, equipboard.com, blog.amandapalmer.net, alchetron.com, theguardian.com, profitalist.com