(Александър Добринов, Шаржова рисунка от 1935 г. на 106 видни

(Александър Добринов, Шаржова рисунка от 1935 година на 106 видни български поети, писатели, критици, артисти, актьори, художници, архитекти, индустриалци, политици в тогавашното кафене " Цар Освободител " )

Човекът на родовото общество гледаше на творбите единствено като на богатства за потребност, не и за замяна. Нуждаещият се получаваше потребното по силата на взаимопомощ, изразяваща човечност и тъждество. На тази основа раздаваха своето умеене и мъдрост и представителите на националната просвета (вражалци, баячки, знаялки, баби), и хората на националното изкуство (майсторите на дудук, гъдулка и песни.) Доскоро у нас бабите и националните лечители не одобряваха възнаграждение, а единствено дарове.

Когато гръцките софисти почнаха да продават своята мъдрост посредством взимане вход за сказките, това се посрещна като духовен прелом. И до момента хората на свободните специалности се мъчат да прикрият с думата „ хонорар “ („ респект “) естеството на своя контракт за наем на работа.

Днешните благосъстояния са благосъстояния от артикули и в случай че приемем творбите на изкуството за стока, хората на изкуството би трябвало да бъдат заможни хора; несъмнено, тези, които работят за формалния пазар.

Човекът на изкуството, трансформирайки творчеството си в стока, стана по-независим в своето битие, професионализува се, само че дружно с това изпадна в нова взаимозависимост – от купувача, от държателя на рогата на златния телец. Произведенията на изкуството са особена стока. Като потребителни богатства те с оглед нуждата от тях следват материалните използва. Това лимитира кръга на потребителите на изкуството и неговата рентабилност.

Малцина съумяват да организуват творчеството си на индустриални начала – с оглед необятен пазар: това са кинозвездите и някои тиражни създатели, търсени от кинопредприятията и издателите: като минни и петролни находища. Но такава демократизация на изкуството не може да се простре по отношение на всички изкуства и всички хора на изкуството, въпреки че работата е доста по-напреднала, в сравнение с във времето на Гьоте и Бетховен, когато хората на изкуството бяха декорации, допълнения към блясъка на обособени салони.

В дребните страни с стеснен пазар работата се показва в най-лошия си тип даже за откритите имена. Да не приказваме за начинаещите, тъй като, в случай че и за най-лошо ушитите обуща въпреки всичко ще се откри някакъв покупател, за неприятните опити на начинаещи създатели пазар няма.

Но дано оставим стопанската страна и погледнем на вътрешната, нравствената страна от живота на хората на изкуството.

Човекът на изкуството е най-чувствителният индивидуалист. Изкуството дава опция за най-широка демонстрация на личността и реализиране на нейното чудачество. Затова и актьорът най-болезнено чувствува засягането на тази персона, незачитането й, неуважението й.

Главна битка за одобряване на личността през днешния ден е в региона на стопанството и властта. Силата в тези области е мощ на днешния човек. С мярката на тази мощ се подрежда публичната стълба. Естествено това външно съответствие на сили се трансформира във вътрешно самочувство и носителите на горната мярка на тази основа гледат на хората на изкуството като на втора употреба хора: наивници или наемници.

Винаги съм изпитвал страшна болежка, когато съм виждал в чакалните на всякакви компании хора на театъра и на четката (хора на перото ще намерите из чакалните на издателствата на учебници) да чакат принизени, безпределно дълго да чакат, и то не толкоз благоволението на домакина, колкото благоволението на реда, на открития ред. На телефона звънят от фабриката – таен диалог, – присъствие на трети лица неудобно; несвършил този диалог – пристига човек с значима сделка; не можем да го караме да чака, тъй като ние подвластен от него, а не той от нас – тази договорка носи пари; след него иде юристът с данъчното обжалване, което е срочно; конференцията с юриста се прекъсва от увещание на наличие в някоя комисия в министерството, в банковия съвет или в браншовото сдружение… и през цялото това време, което трае предълги часове, изкуството чака, сяда, става, разхожда се нервно, проклина, само че въпреки всичко би трябвало да чака своя ред, другояче няма въобще да дочака нещо, в случай че рече да махне ръка и да свие на друга страна.

Но този ред става и жанр на живота. Скоро един вестник изнесе, че откакто Шаляпин забавлявал затворен кръг аудитория, тя се отдръпнала да яде и пие в своята съсловна белязаност и необщителност, а Шаляпин останал в хола, където на табличка му поднесли да изпие чаша вино (както ние изнасяме пред къщи на просяците), и то за здравето на тези, които му поднасяли тази чаша на унижението. Но… подобен е откритият ред: в случай че ви харесва. Изглежда, с цел да изрази митинга си, Шаляпин се направил на ударен и самичък си подарил чашата, като развалил венецианския сервиз на своята обожателка. Едно захапване на място, само че не и позволение – по-скоро спазъм на засегнато човешко достолепие, на подценяване на индивида, на слагането му в по-низш клас.

Разбира се, това не всеки път е било, не е на всички места и няма постоянно да бъде по този начин.

Още звучи в ушите ми репликата на един изгубил самообладание да чака актьор, произнесена от сцената на живота:

– Оставете това пазарене, тези покупко-продажби, фактури и проценти; да седнем да си поприказваме като хора.

И в действителност, в случай че съумеем сходно на старите гърци да прехвърлим грижите за материалното си положение върху актуалните роби – машините – по метод, че всички да имаме материално потребното по същия метод, по който отваряме прозорците, с цел да влезе въздух и светлина, или крана за прясна бликам вода – без битка и без нравствени проблеми – тогава несъмнено на напред във времето ще излязат духовните използва и хората на изкуството и тяхното творчество ще бъдат така насъщо нужни, както са нужни и създателите на материалната просвета, и тогава всички, и създатели, и консуматори, ще се наредят към кръглата маса на нова човечност.

От: Оптимистична доктрина за нашия народ, Иван Хаджийски, изд. Отечество, 1997
Картина: Александър Добринов, Шаржова рисунка от 1935 година на 106 видни български поети, писатели, критици, артисти, актьори, художници, архитекти, индустриалци, политици в тогавашното кафене " Цар Освободител "