Бъдещето на България: между Шенген и Ватерло
Ако в нощта на 17 против 18 юни 1815 година не беше валяло дъжд, ориста на 19 век щеше да наподобява иначе ", написа Виктор Юго в " Клетниците " за неуспеха на Наполеон при Ватерло. С тази изгубена борба и абдикацията му стартира реставрацията на безспорната монархия на Бурбоните, свалени от Френската гражданска война през 1789 година
Точно два века по-късно, през 1989 година пада тоталитарният режим в България и се ражда вярата, че свободата и демокрацията ще оказват помощ на българите да преодолеят своето закъснение по отношение на богатия Запад. След първите седем " якобински " години, страната ни стартира бързо развиване, когато си сложи ясна цел – участие в Европейския съюз. Но с постигането й стартира огромното блуждаене и политическо безвремие. Така идната ни цел Шенген се оказа непостижима, a вместо това посредством инженирана носталгия стартира реституция на практики от комунизма. И както при Ватерло два века по-рано, през 1815 година, последният опит да се пресече тази реституция на остарелия ред - радикална правосъдна промяна посредством смяна на Конституцията - приключи с неуспех. Ако на 9 декември 2015 година над 200 народни представители не се бяха отметнали от постигнатото по-рано единодушие за промяна,
дали ориста на България през 21 век нямаше да бъде по-различна?
Всъщност дистанцията сред Шенген и Ватерло е по-малко от 300 км., само че за България може да станат начало и завършек на очакванията ни да влезем в европейската първа класа. Дотук се стигна, тъй като политиците ни комфортно не помниха, че влязохме в Европейски Съюз без да изпълняваме най-важния копенхагенски аршин за участие – върховенството на правото. Няколко режисирани акции против проведената престъпност извършиха задачата си – да убедят скептиците в Европа, че България ще направи правосъдна промени. И ни одобриха дружно с Румъния, само че с механизъм за наблюдаване. Тогава надали някой в Европейски Съюз е мислил, че този тригодишен механизъм ще продължи над десетилетие без да се появят учредения за неговото анулиране. И към днешна дата - макар десетките отчети, нови органи за битка с корупцията, заклинания за преборването й - няма наказан нито един политик, а хората по високите етажи на властта се усещат недосегаеми.
Сега по конгреси, конференции и медии отново се сипят заклинания на двойните стандарти в Европейски Съюз, които ни държат отвън Шенген, макар изпълнените механически критерии. Домашната политическа мисъл отхвърля да разбере смисъла на доверието за общата европейска сигурност и
да признае връзката сред Шенген и правосъдната промяна
Затова пък вместо промяна, стартира реституция на властническите практики на комунистическия режим. Усилията за по-нататъшна интеграция в Европейския Съюз бяха сменени с приказки за непоклатимост и фокус върху еврофондовете като консумация на участието. Така България изгуби посока, а политиката стана просто бизнес. Но пагубният удар от това политическо живуркане се стоварва върху държавните институции, към този момент напълно подчинени не на правила, а на сделки. Този развой стартира с неофициално нарушаване на законите към сагата с КТБ, само че последователно еволюира до формалната им смяна, с цел да паснат на някаква моментна сделка. И по този начин до идната сделка, до момента в който бяха напълно изпразнени от дух и морал. Вместо еволюция на пародийните институции последователно пародиите се институционализираха.
И по този начин, без господство на правото към този момент нямаме демократична народна власт. Лека бавно изчезват и свободата на словото, и правата на индивида.
Вместо разделяне на управляващите - разделянето е на " ползи " сред управляващите
И до момента в който при демократичната народна власт взема решение " ние, народът ", то при тъй наречените " суверенна " народна власт ръководи " аз, страната ". В България следим забавен хибрид сред двете: по форма демокрацията е сякаш демократична, само че по наличие е по-скоро " суверенна ". Често назоваваме този хибрид фасадна народна власт. Нещо, като Източен Запад. Тя е импорт " първо направление " от Изток, а единствено участието в Европейски Съюз и НАТО към момента държи фасадата на " суверенна " народна власт да не падне. Уж суверенът избира представителите си във властта, само че на процедура ги назначават политиците. А по-късно с медии, моркови и на места с " сопа " карат суверена да гласоподава за тях. За страдание, тази фасадна народна власт няма опция без помощ от медиите, а достъпът до тях е следен. И не се вижда по какъв начин системата може да се отпуши.
Без върховенсто на правото е под съмение и работещата пазарна стопанска система
- различен оснoвен аршин от Копенхаген. Не може да се вършат вложения без минимална сигурност за тяхната възвращаемост. Неправомерните административно-силови актове на обществените управляващи и слабата отбрана на частната благосъстоятелност от правосъдната система вършат политическия риск нетърпим и обезсмислящ каквато и да било капиталова активност. След като България изгуби капиталовия си кредитен рейтинг при държавното управление на Орешарски, последва фрапантен спад на непознатите вложения, обезщетен отчасти само от усвояването (колко точна дума!) на еврофондовете. Техният фундаментален смисъл за политиците даже стана акцент на българското европредседателство: запазването на кохезионните фондове.
Промяна в България може да има, само че тя зависи от няколко основни фактора
На първо място е геополитическият. Изходът от противоборството сред Русия и Запада ще дефинира посоката на нашето развиване. Инстинктът за самозапазване на нашите политици сменя позициите им даже в границите на един ден в опит за " баланс " сред огромните сили, като че ли с цел да не останат " капо " при идващото разпределяне на картите. Това е повода за общото възприятие за липса на посока на развиване на страната. На второ място е навлизането на технологиите в обществената сфера. Става въпрос не толкоз за електроното държавно управление, чието въвеждане сега е върховен наивитет, а за електронното гласоподаване. То има капацитет на game changer, както в посока почтени избори и всеобщо присъединяване на българите в чужбина, само че може да разреши тотална замяна на вота при настоящето равнище на държавност. На трето място, въпреки и в по-далечна вероятност, е чисто поколенческата промяна на сегашните политици с по-образовани хора с друго мислене и без баласта на предишното.
В цялата история на Третата българска страна няма по-успешен от интервала сред 1997 и 2007 година: близо пет пъти растеж на Брутният вътрешен продукт в щатски долари. А той беше сполучлив, тъй като българските политици бяха впрегнати, с огромен напън извън, да приведат страната в валидност за Европейския Съюз. Няма по какъв начин да се повтори този интервал без същите систематични старания за постигането на идната огромна цел - България да стане част от ядрото на Европа – еврозоната. Смисълът е не просто задачата, а придвижването към задачата.
Шенген е първата крачка и без нея е безсмислено да мечтаем. Това е непосредствената задача на българската страна сега. Само по този начин може да се върне изгубеното чувство за цел и посока, чувство за държавност. За тази крачка България очевидно има потребност от водачи, за които правилата са над персоналните ползи. Готови за борби вместо за безпринципни покупко-продажби за оставане във властта. Не консенсусни поради персонално оцеляване, а с идея в политиката.
Без такива водачи вместо към Шенген, България ще продължи към Ватерло.
Точно два века по-късно, през 1989 година пада тоталитарният режим в България и се ражда вярата, че свободата и демокрацията ще оказват помощ на българите да преодолеят своето закъснение по отношение на богатия Запад. След първите седем " якобински " години, страната ни стартира бързо развиване, когато си сложи ясна цел – участие в Европейския съюз. Но с постигането й стартира огромното блуждаене и политическо безвремие. Така идната ни цел Шенген се оказа непостижима, a вместо това посредством инженирана носталгия стартира реституция на практики от комунизма. И както при Ватерло два века по-рано, през 1815 година, последният опит да се пресече тази реституция на остарелия ред - радикална правосъдна промяна посредством смяна на Конституцията - приключи с неуспех. Ако на 9 декември 2015 година над 200 народни представители не се бяха отметнали от постигнатото по-рано единодушие за промяна,
дали ориста на България през 21 век нямаше да бъде по-различна?
Всъщност дистанцията сред Шенген и Ватерло е по-малко от 300 км., само че за България може да станат начало и завършек на очакванията ни да влезем в европейската първа класа. Дотук се стигна, тъй като политиците ни комфортно не помниха, че влязохме в Европейски Съюз без да изпълняваме най-важния копенхагенски аршин за участие – върховенството на правото. Няколко режисирани акции против проведената престъпност извършиха задачата си – да убедят скептиците в Европа, че България ще направи правосъдна промени. И ни одобриха дружно с Румъния, само че с механизъм за наблюдаване. Тогава надали някой в Европейски Съюз е мислил, че този тригодишен механизъм ще продължи над десетилетие без да се появят учредения за неговото анулиране. И към днешна дата - макар десетките отчети, нови органи за битка с корупцията, заклинания за преборването й - няма наказан нито един политик, а хората по високите етажи на властта се усещат недосегаеми.
Сега по конгреси, конференции и медии отново се сипят заклинания на двойните стандарти в Европейски Съюз, които ни държат отвън Шенген, макар изпълнените механически критерии. Домашната политическа мисъл отхвърля да разбере смисъла на доверието за общата европейска сигурност и
да признае връзката сред Шенген и правосъдната промяна
Затова пък вместо промяна, стартира реституция на властническите практики на комунистическия режим. Усилията за по-нататъшна интеграция в Европейския Съюз бяха сменени с приказки за непоклатимост и фокус върху еврофондовете като консумация на участието. Така България изгуби посока, а политиката стана просто бизнес. Но пагубният удар от това политическо живуркане се стоварва върху държавните институции, към този момент напълно подчинени не на правила, а на сделки. Този развой стартира с неофициално нарушаване на законите към сагата с КТБ, само че последователно еволюира до формалната им смяна, с цел да паснат на някаква моментна сделка. И по този начин до идната сделка, до момента в който бяха напълно изпразнени от дух и морал. Вместо еволюция на пародийните институции последователно пародиите се институционализираха.
И по този начин, без господство на правото към този момент нямаме демократична народна власт. Лека бавно изчезват и свободата на словото, и правата на индивида.
Вместо разделяне на управляващите - разделянето е на " ползи " сред управляващите
И до момента в който при демократичната народна власт взема решение " ние, народът ", то при тъй наречените " суверенна " народна власт ръководи " аз, страната ". В България следим забавен хибрид сред двете: по форма демокрацията е сякаш демократична, само че по наличие е по-скоро " суверенна ". Често назоваваме този хибрид фасадна народна власт. Нещо, като Източен Запад. Тя е импорт " първо направление " от Изток, а единствено участието в Европейски Съюз и НАТО към момента държи фасадата на " суверенна " народна власт да не падне. Уж суверенът избира представителите си във властта, само че на процедура ги назначават политиците. А по-късно с медии, моркови и на места с " сопа " карат суверена да гласоподава за тях. За страдание, тази фасадна народна власт няма опция без помощ от медиите, а достъпът до тях е следен. И не се вижда по какъв начин системата може да се отпуши.
Без върховенсто на правото е под съмение и работещата пазарна стопанска система
- различен оснoвен аршин от Копенхаген. Не може да се вършат вложения без минимална сигурност за тяхната възвращаемост. Неправомерните административно-силови актове на обществените управляващи и слабата отбрана на частната благосъстоятелност от правосъдната система вършат политическия риск нетърпим и обезсмислящ каквато и да било капиталова активност. След като България изгуби капиталовия си кредитен рейтинг при държавното управление на Орешарски, последва фрапантен спад на непознатите вложения, обезщетен отчасти само от усвояването (колко точна дума!) на еврофондовете. Техният фундаментален смисъл за политиците даже стана акцент на българското европредседателство: запазването на кохезионните фондове.
Промяна в България може да има, само че тя зависи от няколко основни фактора
На първо място е геополитическият. Изходът от противоборството сред Русия и Запада ще дефинира посоката на нашето развиване. Инстинктът за самозапазване на нашите политици сменя позициите им даже в границите на един ден в опит за " баланс " сред огромните сили, като че ли с цел да не останат " капо " при идващото разпределяне на картите. Това е повода за общото възприятие за липса на посока на развиване на страната. На второ място е навлизането на технологиите в обществената сфера. Става въпрос не толкоз за електроното държавно управление, чието въвеждане сега е върховен наивитет, а за електронното гласоподаване. То има капацитет на game changer, както в посока почтени избори и всеобщо присъединяване на българите в чужбина, само че може да разреши тотална замяна на вота при настоящето равнище на държавност. На трето място, въпреки и в по-далечна вероятност, е чисто поколенческата промяна на сегашните политици с по-образовани хора с друго мислене и без баласта на предишното.
В цялата история на Третата българска страна няма по-успешен от интервала сред 1997 и 2007 година: близо пет пъти растеж на Брутният вътрешен продукт в щатски долари. А той беше сполучлив, тъй като българските политици бяха впрегнати, с огромен напън извън, да приведат страната в валидност за Европейския Съюз. Няма по какъв начин да се повтори този интервал без същите систематични старания за постигането на идната огромна цел - България да стане част от ядрото на Европа – еврозоната. Смисълът е не просто задачата, а придвижването към задачата.
Шенген е първата крачка и без нея е безсмислено да мечтаем. Това е непосредствената задача на българската страна сега. Само по този начин може да се върне изгубеното чувство за цел и посока, чувство за държавност. За тази крачка България очевидно има потребност от водачи, за които правилата са над персоналните ползи. Готови за борби вместо за безпринципни покупко-продажби за оставане във властта. Не консенсусни поради персонално оцеляване, а с идея в политиката.
Без такива водачи вместо към Шенген, България ще продължи към Ватерло.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ