Ако в английската литература фигурата на Джон Милтън (1608 ~

Ако в британската литература фигурата на Джон Милтън (1608 ~ 1674), създател на „ Изгубеният Рай “, е съпоставима единствено с тази на Шекспир, то с „ Ареопагитика “ (1644), с речта си в отбрана на свободното слово, той е считан за Шекспир в публицистиката. Фредерик Хънт твърди, че точно „ Ареопагитика ” открива тематиката за битката с цензурата. А съгласно една записка на Гор Видал за Първата корекция към Американската конституция Милтън в действителност „ би споделил всичко това по-добре ”, само че в последна сметка „ би утвърдил същите положения ”.

Фрагмент от речта на Джон МИЛТЪН в отбрана на Свободния щемпел към Парламента на Англия - АРЕОПАГИТИКА

(Титулна страница на изданието на Areopagitica от 1644 г.)

(Portrait of John Milton in National Portrait Gallery, London, detail)

Книгите са живи

Не отхвърлям, че за Църквата и страната е от изключителна значимост да се демонстрира зоркост за държанието на книгите и хората; а по-късно и да се лимитират и затварят, да се въздава най-строга правдивост на тези от тях, които са сторили зло. Защото книгите не са напълно мъртви неща, само че в действителност съдържат опция за живот в себе си – толкоз дейна, колкото е и душата, която ги е износила; те дори съхраняват като във фиала по най-чист метод деятелността и същността на живия разсъдък, който ги е отхранил. Аз зная, че книгите са толкоз витални и толкоз стихийно плодовити, колкото и именитите зъби на змея; че в случай че бъдат засети нашир и длъж, след това могат да поникнат като въоръжени мъже. И въпреки всичко, въпреки това, в случай че не сме извънредно деликатни, да се погуби една добра книга е все едно да се погуби човек. Този, който убива човек, убива рационално създание, облика на Бог; оня обаче, който унищожава положителната книга, убива самия разсъдък – убива, по този начин да се каже, облика на Бог право в окото.[3] Много хора живеят, единствено с цел да обременяват земята под себе си; една добра книга обаче е драгоценната витална кръв на извисения дух, преднамерено балсамирана и затворена в съкровищница за живот оттатък живота. Истина е, че никой век не може да възвърне живота (и евентуално това не е огромна загуба), само че с хода на вековете рядко се възвръща отхвърлената и изгубена истина, а заради това цели нации страдат горчиво. Затова би трябвало да сме доста деликатни по какъв метод преследваме живия труд на обществениците, по какъв начин разливаме оня отлежал човешки живот, съхранен и насъбран в книгите. Защото е ясно, че по този метод може да се извърши един тип човекоубийство, от време на време да се понесе мъченическа гибел, а в случай че се отнася до целия тираж – един тип всеобщо заличаване. В този случай изтезанието не завършва с унищожаването на изначалния живот, ами погубва и оня етеричен и пети детайл [4], духа на самия разсъдък, погубва по-скоро безсмъртието, в сравнение с живота. Но с цел да не бъда наказан за въвеждане на цензурата, до момента в който й се опълчвам, аз няма да се откажа от усложнението да се обърна към историята, която ще покаже какво е било сторено от античните и фамозни страни против тази бъркотия досега, в който проектът за цензуриране не изпълзял на бял свят от редовете на Инквизицията, не бил захванат от някои от нашите прелати и не заразил някои от нашите презвитери.

За потребността от познаване на положителното и злото

Ние знаем, че положителното и злото израстват в този свят съвсем неразделно; че познаването на положителното е толкоз обвързвано и преплетено с познаването на злото и толкоз мъчително се разграничава от него заради доста подли прилики, че дори тези размесени семена, които били предоставени като безконечна работа на Психея, с цел да ги разделя и подрежда по тип, не били по-разбъркани.[60] Познанието за положително и познанието за зло навлезли в света като близнаци, откакто бил усетен усетът от кората на една ябълка. И евентуално в това се състои осъждането на Адам за познаването на положително и зло – да познава положителното посредством злото.

Щом като затова актуалното положение на индивида е такова, то каква мъдрост би могла да се избере, на каква непоквареност би могло да се отдаде желание, без да се познава злото? Този, който може да схване и разбере порока с всички негови капани и привидни удоволствия и въпреки всичко да се въздържи, да отличи, да избра това, което е същински по-добро, той е същинският християнски войник. Не мога да величая скитащата се отшелническа добродетел, която не се упражнява и не е задъхана от безсилие, която в никакъв случай не се впуска в борба и вижда своя съперник, само че се измъква от надпреварата, в което би трябвало да се надбягва в прахуляк и пот за безсмъртна премия. Със сигурност в света ние носим не непорочност, а по-скоро нечистотия. Това, което ни пречиства, е тестване, само че то изпитва посредством своята диаметралност. Следователно онази добродетел, която е млада и неопитна в съзерцаването на злото и го отхвърля, без да познава огромните неща, които порокът дава обещание на своите почитатели, е единствено празна, само че не и чиста добродетел – нейната белота е повърхностна. Затова и нашият влъхва и изчерпателен стихотворец Спенсър[61], който се осмелявам да считам за по-добър преподавател от Скот или от Аквината[62], като разказва умереността в лицето на Гийон, прекарва него дружно със съпътстващия го поддръжник през пещерата на Мамон и през жилището на земните наслади, с цел да може той да види и да знае, само че въпреки всичко да се въздържи.[63]

Щом като затова познаването и проучването на порока в този свят е толкоз значимо за построяването на човешката добродетел, а търсенето на заблуждението – за потвърждаване на истината, то по какъв начин бихме могли по-сигурно и по безвредно да се впуснем в обиталищата на прегрешението и лъжата, в случай че не посредством четене на всевъзможен тип трактати и слушане на всевъзможен тип разсъждения? Именно това е изгодата, която може да се придобие от безразборното четене на книги.

Но измежду вредите, които могат да произтекат отсам, нормално се показват три типа. Първо, съществува безпокойство от разпространяване на болестта. В подобен случай обаче всички човешки знания и разногласия по религиозни въпроси, дори и самата Библия, би трябвало да се отстранен от този свят: тъй като те постоянно се отнасят към богохулството без угриженост, разказват плътските чувства на покварени люде по метод, който не е лишен от великолепие, описват по какъв начин най-светите хора са мърморили против Провидението посредством всички причини на Епикур; в други значими разногласия пък дават отговор подозрително и неразбираемо за елементарния четец. Попитайте да вземем за пример един талмудист какво го тревожи в скромното му маргинално кери, че дори Моисей и всички пророци не могат да го убедят да произнесе написаното в хетива.[64] Именно заради тези аргументи всички знаем, че папистите слагат Библията преди всичко измежду неразрешените книги.[65] След това би трябвало да бъдат отстранени и [съчиненията на] най-древните църковни отци, да вземем за пример [на] Климент Александрийски[66] и онази книга на Евсевий за евангелска подготовка[67], която превежда ушите ни през поредност от езически сквернословия по отношение на приемането на Евангелието. Кой не счита, че Ириней, Епифаний, Йероним и други разкриват повече ереси, в сравнение с опровергават, и че доста постоянно [отхвърлят като] разкол по-вярното схващане[68]?

Нито пък има някакъв смисъл за тези и за всички езически създатели, с които е привързан животът на човешката ерудиция и които разнасят най-ужасни болести (ако въобще би трябвало да се мисли по подобен начин), да се каже, че са писали на чужд език, доколкото ние сме уверени, че тези езици се знаят и от най-лошите люде, които са най-способни и старателни в разпространението на отровата, от която пият – на първо място във владетелските дворове, като ги срещат с най-върховните удоволствия и със задълбочени изследвания на прегрешението. Така евентуално е правил оня Петроний, който Нерон нарекъл собствен съдия, началник на пиршествата[69], и общоизвестният блудник от Арецо[70], от който италианските царедворци се страхували, само че в същото време ценели. В името на бъдещите генерации не загатвам името на оня, който развеселеният Хенри VIII нарекъл собствен наместник в пъкъла.[71] По този къс път цялата болест, която непознатите книги могат да привнесат, ще доближи до народа доста по-лесно и по-бързо, в сравнение с едно индийско странствуване – без значение дали се пътува от северната страна на Китай на изток или от Канада на запад – до момента в който нашата испанска цензура продължава по този начин грубо да запушва устата на британския щемпел.

Но, въпреки това, болестта, която идва от книги, които се занимават с религиозни разногласия, е по-рискована и рискова за учените, в сравнение с за неуките. И въпреки всичко тези книги би трябвало да бъдат позволени и освободени от лиценз. Ще бъде мъчно да се уточни някой необразован човек, който в миналото е бил прелъстен от папистка книга на британски език, в случай че тя не му е била авансово преведена и разяснена от някого от църковния клир. Наистина, всички такива трактати, без значение дали са истинни или лъжливи, са като пророчеството на Исай, което един евнух не може да разбере, без някой да го управлява. Но какъв брой от нашите свещеници и учители са били покварени от проучване на съчиненията на йезуитите и сорбонистите и какъв брой бързо са успявали да разпространят тази безнравственост измежду народа – в това отношение нашият опит е и неотдавнашен, и горчив. Той не е пропуснат, откак съобразителният и незабравим Арминий беше безнравствен единствено от прелистването на едно анонимно размишление, съчинено в Делфт[72], което в началото той взел в ръце, с цел да опровергае.

Като виждам затова, че тези книги, които най-много могат да покварят живота и [християнското] обучение, са многочислени и няма по какъв начин да се забранят, без да пропаднат знанието и всички умения за водене на спорове; че за тях най-много и без да се бавят, схващат изучените люде, от които останалите бързо могат да получат всичко, което е еретично или развратно; че неприятните нрави могат да се усвоят напълно и без книги, по хиляди други способи, които не могат да се възпрат; че неприятното обучение може да се популяризира не посредством книги, а посредством упътванията на преподавател, който може да го стори и без да написа, значи и без да се интересува от възбраните: [като виждам всички тези неща] аз не съм в положение да схвана по какъв метод това хитроумно начинание с цензурата може да се разграничи от празните и невъзможни опити. Онзи, който се отнася благоразположено [към казаното дотук], няма по какъв начин да не я оприличи [т.е. цензурата] на подвига на юначагата, който решил да затвори гарваните в двора си, като хлопне портата.

Освен това има и друго усложнение: в случай че учените мъже са първите получатели на книгите и първите разпространители на порока и заблуждението, то по какъв начин може да се има доверие на цензорите, в случай че не им предоставим благодатта на незаблудимостта и непокваримостта, или пък в случай че самите те не позволен, че са по-висши от всички останали хора в страната? Също по този начин, в случай че е правилно, че един умен човек като добър златотърсач може да извлече злато и от най-нечистата книга, а един простак ще си остане простак дори и с най-хубавата книга (че и без книга), то няма никаква причина да лишаваме мъдрия човек от изгодите за мъдростта му, до момента в който се опитваме да ограничим простака, тъй като това, че бива лимитиран, не ще бъде никаква спънка за нелепостта му. Защото, в случай че би трябвало постоянно напълно деликатно да го предпазваме от нещата, които той [т.е. глупакът] не трябва да чете, ние не бихме го удостоили с положителни наставления, [извлечени] освен от разбиранията на Аристотел, само че и от тези на Соломон и на нашия Спасител, и като разследване отсам не бихме го позволили до положителните книги; защото е несъмнено, че един умен човек ще извлече по-голяма изгода от кухия пасквил, в сравнение с един простак – от Св. писание.

След това се твърди, че не трябва да се излагаме на изкушения без нужда, а след това, че не трябва да се отдаваме на суетност. И на двете възражения може да се даде един отговор въз основа на към този момент казаното: че такива книги [т.е. покварени] не са нито изкушения, нито суетност за всички хора, а потребни медикаменти и материали, от които се смесват и изготвят мощни и положителни медикаменти, които са нужни за човешкия живот. Онези, които като деца и хора с юношески темперамент не владеят изкуството да добиват и подготвят тези потребни минерали, могат да бъдат посъветвани да се въздържат, само че не и да бъдат възпрени принудително посредством всички забрани, които светейшестващата Инквизиция в миналото би могла да измисли. Което точно дадох обещание да утвърдя на първо място: че наредбата за лицензирането не способства нищо за задачата, с която е въведена. Това е толкоз ясно, че съвсем ме предвари, до момента в който обяснявах по този начин обстойно и нашироко. Вижте находчивостта на Истината: в случай че получи свободна и охотна ръка, тя се разкрива по-бързо, в сравнение с стъпките на метода и разсъждението могат да я реализиран.

Превод от британски: Мартин Осиковски
Сп. „ Християнство и просвета “, брой 86 (със съкращения)

***

[3] Т.е. право в зеницата на окото, която античната християнска традиция съпоставя с мозъка като облик на Бог в индивида.
[4] Т.е. квинтесенцията, петият бурен детайл (редом със земята, водата, въздуха и огъня); етер или ефир.
[60] Милтън препраща към Апулей, Златното магаре V (22), където ревностната Венера слага на Психея непостижима задача да раздели по тип струпани вкупом семена от пшеница, ечемик, мак, овес и леща до залез слънце; Психея, която към този момент била спечелила любовта на Купидон, се оправя с помощта на помощта на състрадателните мравки.
[61] Едмънд Спенсър (1552 – 1599), създател на незавършената поема Кралицата на феите от 1590 – 1596 година
[62] Т.е. от средновековните схоластици Джон Дънс Скот (1266 – 1308) и Тома от Аквино (1224 – 1274).
[63] Милтън препраща към Кралицата на феите II, 7, „ Легенда за сър Гийон или за умереността ” на Спенсър.
[64] Хетив – талмудически текст с извънредно подозрително значение; кери – маргинален коментар, в който допустимото значение на хетива се изяснява по подобаващ метод.
[65] Намек за двусмислената възбрана за превеждане на Библията на национални езици, въведена от папа Инокентий III (1198 – 1216) през 1199 година
[66] Климент Александрийски (ок. 150 – 215) – християнски апологет, един от първите, които съчетават новата християнска мъдрост с класическото философско завещание.
[67] Става въпрос за апологетичното съчинение Евангелска подготовка на Евсевий Кесарийски.
[68] Става въпрос за Против ересите на Ириней Лионски (ок. 140 – 202), Изложение на ересите на кипърския свещеник св. Епифаний (ок. 310 – 403) и множеството полемични работи на бл. Йероним.
[69] Arbiterelegantiarum, т.е. съдия на изящното, арбитър на положителния вкус; съгласно свидетелството на Тацит (Анали XVI, 18) императорът приел Петроний измежду доближените си и считал за изтънчено единствено това, което той одобрявал.
[70] Става въпрос за сатирика Пиетро Аретино (1492 – 1556), който имал навика да написа оскърбителни произведения против възнаграждение.
[71] Става въпрос за сър Френсис Брайън (1490 – 1550), който без съмнение предал своята братовчедка Ан Болейн на Хенри VIII, когато кралят се усъмнил в нейната непоквареност.
[72] Става въпрос за холандския протестантски богослов Якоб Арминий (1560 – 1609), съперник на радикалното калвинистко обучение за предопределението.