Новогодишен оптимизъм
„ Ако се опитаме да проследим нишката на живота си, дългата поредица от прекарвания, ще открием, че може би най-точният синоним на думата „ пребивавам “ е „ преминавам “. Есето е прочетено по Дойче веле за Новата 1973 година.
Обичаят изисква да се изкажат пожелания. Бедата е, че има толкоз доста неща да се пожелават, че не знам от кое място да стартира. Може би би трябвало да повторя чудната ария на Булат Окудкава: „ Господи, дай на умния повече разум, на богатия повече пари, на властника повече власт… само че не забравяй и мен, Господи “.
Ще кажете, че най-важното е да сте живи и здрави, а след това всичко друго. Всеки ще се съгласи, изключително на днешния ден, че животът и здравето са първото, че съществуването на индивида е най-висшата природна привилегия, че пълнокръвието на силите му е най-скъпият подарък. За щастие или злощастие ние се раждаме и живеем един път. Но несъмнено ще се намерят мнозина, които ще се ухилен горчиво на нашето поклонение пред живота и здравето и ще кажат: „ Но освен един гол живот и едно голо здраве”. Защото въпросът не е единствено да съществуваш като крепко и мощно животно, а по какъв начин да съществуваш. Как да живееш? Колко хубаво е, че рецепта за живеене няма и не може да има, че животът трансформира идеологическите догми на амбициозните философи и полуумните им почитатели в историческа безсмислица. Трагична безсмислица. Никой никому не може да каже по какъв начин да живее. Може би най-общият и най-простият отговор е – да живееш като себе си. Но тук незабавно идва въпросът – има ли те? Съществуваш ли като себе си? Или както нечия непозната ръка е написала на един остарял гроб край София: ”И да те е имало, отново те е нямало “.
Тъкмо тъй като не споделям безграничното обезсърчение на този надпис, таман тъй като имам вяра, че все нещо остава и постоянно съществува, моето благопожелание е – щастието да бъдете себе си. Щастието да сте притежатели освен на личните си тела, само че и на личните си души. И освен за времето, в което живеете, само че и за времето, когато ще се преселите в спомените на другите.
Бъдете като себе си!
Много пъти съм си мислил, че един ден всичко ще се знае, непременно ще се знае. Че след хиляда или 10 хиляди години някакъв компютър за възкресяване на всичко съществувало ще извика за инспекция хора, характери и условия, с цел да извади на яве всичко прикрито, с цел да хвърли светлина върху заровени секрети. Без никакъв компромис и без никаква прошка. Представете си този екран, върху който ще се появи по избор на правнуците обликът на някой Иван Иванов Иванов от квартал „ Подуене “ и животът му ще бъде забелязан подобен, какъвто е бил с най-скритите и никому незнайни в този момент условия. Ще кажете, че тази моя фикция наподобява малко на концепцията за второто пришествие. Може би, само че е напълно разумно да се допусна, че един ден всичко ще се знае и за мнозина това може да е разтуха. А за други – опасност. Но във всички случаи е източник на оптимизъм. Всяко възкресение е източник на оптимизъм, тъй като ни потвърждава, че ние не сме инцидентни пасажери от на никое място за на никое място, а нужни участници в свястно придвижване.
Като че никой ден в годината не ни сепва по-силно от Новата година. Може би, тъй като условният завършек на нещо и условното начало на друго са задоволителен мотив да погледнем обратно и напред. Бих споделил, това е моментът на периодическата ни среща с времето, на трагичното чувство, че нещо окончателно е отминало и на вярата, че въпреки всичко нещо следва. Аз не приказвам за дамаджанената горест и оптимизъм на тридесет и първи декември вечерта, за надълбоко неразбираемата щастлива заблуда, че от през днешния ден всичко ще се промени за хубаво, че ненадейно благополучие ще влезе във всеки дом и ще трансформира живота в концерт от сладкопойни чучулиги. Думата ми е за изцяло трезвото, много студено и изрично чувство на днешния ден, на първи януари, че е отминала още една година, която ни е тласнала към по-близкия или по-отдалечения край. Като че ние се намираме на следващия връх, от който нашите въображения могат да виждат по-добре. Тъкмо на този ден мнозина се пробват някак непринудено да създадат някаква преоценка на пътя зад гърбовете им, мнозина стартират да водят дневници, които след две-три седмици ще захвърлят, мнозина застават пред огледалата и търсят да открият смяната на лицата си. Някога бях писал, че това, с което човек в никакъв случай не може да свикне, е собственото му лице. Но при тия срещи с времето ние се взираме в лицата си, като че дирим някакви доказателства, радостни или тъжни.
Ако се опитаме да проследим нишката на живота си, дългата поредица от прекарвания, ние ще открием, че може би най-точният синоним на думата „ пребивавам “ е „ преминавам “. Животът не е нищо друго с изключение на безспирно прекосяване през времето и пространството, през хората и събитията, прекосяване по пътеки, по улици, по пътища и в обърканост, преминаване през порти – отворени или затворени, прекосяване край прозорци и край стени. Действие, което съдържа моментите на доближаване, влизане, излизане и отдалечаване. При това всичко става по силата на една естествена нужда – да се види нещо ново, да се срещне нещо по-интересно, да се проумее нещо непознато, да се реализира някакво неосъществимо съвършенство. И може би най-чаровните и вълшебен моменти на живота са прекосяванията на хората един през различен. Преминаване, в което ние получаваме най-вече и даваме най-вече, и баланс в никакъв случай не може да се направи. Точно на Нова година ние се усещаме щастливи с чувството, че времето зад тила ни е дало толкоз доста срещи, бели и черни, без да ни е лишило желанието да прекосяваме. И като че това е оптимистичната гаранция, че не ще спрем на никое място.
Едно от най-силните усеща сега на срещата сред човек и време е самотата. Колко пъти на Нова година или на рождения си ден всеки от нас е откривал, че е единственият гражданин на галактиката. Че очите му не могат да срещнат други очи, че слухът му не долавя безстопанствен глас, че е голямо и празно, че всичко край него минава и отпътува без да го забележи, без да проговори, без да вземе и без да даде. Всеки е падал в този вакуум, където връзките сред хората стават недействителни и където господства възприятието, че всички се разминаваме в празното пространство сред звездите и всеки е толкоз самичък, непреодолимо самичък, ужасно самичък, че нищо не би могло да му засвидетелства съществуването. И разбирането, че в реалност сред хората стои непроменяемо разстояние, че всеки живее в същата безапелационна самота, че не е допустимо приближаването на един човек към различен човек, даже към най-близкия и най-любимия. Затова след вакуума толкоз мощно е желанието ни да експлодираме, да прелетим дистанциите сред нас и другите, да налеем своята кръв в непознатите вени и да живеем с топлината на другите тела. И всяка мисъл, и всяко възприятие да се развъжда в мислите и възприятията на другите и да не се знае кое е свое, кое е непознато. Един стихотворец беше нарекъл Новата година „ предел на самотата “. Аз бих споделил – зависи дали този предел те води при другите, или те извежда от тях.
Естествено най-силната вълна на новогодишен оптимизъм идва от възприятието за начало. Всички начала, даже напълно условните, съдържат в себе си оптимизма за щастливия край. Може би тъй като всеки човек е по-принцип бездънен оптимист. Дори скептицизмът не е нищо друго с изключение на израз на назад изказан оптимизъм. Е, популярност Богу, че е по този начин, тъй като когато знанията ни са против нас, когато всички обстоятелства и условия ни слагат в смъртна блокада, единственото, което ни крепи и ни дава сили да превъзмогваме, е тъкмо оптимизмът, въплътен надълбоко в нас. Може би на мнозина ще се види необичайно, че аз считам „ Един ден от живота на Иван Денисович “ на Александър Солженицин за едно от най-оптимистичните творби, в миналото написани. Не е мъчно всеки от нас да открие в себе си нещо от Иван Денисович – полугорчивата усмивка на съществуването все пак. Бих желал да осъвременя общия девиз на Горки „ Човек звучи гордо “, като го трансформира на „ Иван Денисович звучи гордо “.
Разбира се, мнозина ще ми възразят, че този оптимизъм доста постоянно е напълно неоснователен, измамлив. И ще ми приведат задоволително доста обстоятелства, които красноречиво потвърждават, че „ човек напълно не звучи гордо “, изключително в страни, където този девиз е закачен на стената. Те ще ми кажат, че няма място за оптимизъм, когато пред очите им властни хитреци корумпират идеали, развихрят инстинктите си за самозапазване под знамето на общото благополучие и всечовешка естетика, осакатяват цели генерации посредством личната си дребнавост и тъпост, не разрешават свободното придвижване на хора и хрумвания, заглушават радиостанции и викат „ ууу “ на всеки опит за диалог, тъй като дребните им мозъчета са неспособни да беседват, унижават човешкия дух и човешкото достолепие, с цел да изтръгнат самопризнание на суетната си власт. Мнозина ще ни опишат и по-страшни, надълбоко песимистични, отчайващи, убиващи истини, на които е мъчно да се възрази. Неотдавна един млад слушател ми писа: „ Аз желая да видя света. Господи, превърни ме в птица, та в случай че ще да пребивавам единствено една година “.
Но аз ще защитя моя новогодишен оптимизъм, като кажа, че човешката история е цялостна с сходни столетия на падението, на насилието, на варваризма, вършени все в името на човешкото положително. Но неоспорим факт е, че човечеството продължава да съществува, без значение от Сталиновците и неговите днешни наследници. Калигула, Нерон, Сталин и другите човешки боклуци не могат да убият усмивката на Иван Денисович. И това е най-оптимистичната истина.
И освен това. Четем велики писатели като Франц Кафка, който ни показва бездънното си обезсърчение от индивида и човешкия жанр, четем философи като Сартр, които ни носят унинието от цялостната непознаваемост на съществуването, четем Камю, който ни изправя пред пропастта на отчуждението, четем десетки философи, писатели от класиците до наши дни, които великолепно са описали мизерията, мръсотията и нищетата на човешкия живот и човешката история, доказвали са ни нееднократно и най- безапелационно, че всичко е кръговрат на непознаваемоста и безсмислицата, споделили са с разнообразни гласове „ НЕ “ на индивида и живота. И нас ни обзема ужасяващо подозрение и ние сме подготвени да се предадем, когато ненадейно откриваме, че без значение от ужасния ход на човешката история, независимо от милиардите премеждия на жителите на нашата планета, независимо от художествената и философска годност на доказателствата, през цялото това историческо време на земята хората са се раждали, любили са се, обичали са се, създавали са своите плодове, почвата е давала живот на растения и животни, дъждовете са валели, реките са текли, слънцето е гряло и животът е вървял все по този начин неудържимо, все по този начин победоносно, че аз безусловно имам вяра, че даже след най-страшната нуклеарна война – животът ще продължи своя личен път към съвършенство. И мисля, че това е най-голямото съображение и най-голямото доказателство за оптимизъм, освен новогодишен.
Не можем да не имаме вяра, че дребните дебели властни човечета, които иронията на историята е дарила с гаврата да ръководят милиони хора, ще си отидат, че на младия слушател, който желае да види света, ще му пораснат крила или най-малко самичък ще си направи крилата на занаятчия Манол (само да не не помни триона на пояса си), че минали през насилието, хората ще бъдат по-добри, изпълнени с схващане, самообладание и обич. Престари истини, открити от всички религии, проповядвани от всички проповедници, разбирани от всички хора, само че живени от малко на брой. Можем ли в действителност да бъдем по-добри? Добротата не е скимване, не е партийно решение, нито подарък небесен, а воля. Волята да разбираш преди да осъждаш и преди да оправдаваш. Добротата е и образование, което като че постоянно е липсвало на индивида. В учебните заведения и университетите има катедри за всички науки, няма катедра за добрина. Но тя съществува, тя е заложена вътре в индивида, у един е по-силно изразена, у различен – по-слабо, както и злото. Съществуването на Дявола допуска постоянно взаимното му битие с Бога. Зависи към кого ще се обърнеш. Всеки от нас знае доста добре кое е зло и кое е положително, само че ние оставяме доста постоянно на мозъците ни да си играят с нас, като взимат съгласно потребностите на съвестите ни положителното за зло и злото за положително. За да имаме по-късно сладката мъка на ненужната искреност, на пиянската самокритичност.
В този дух на новогодишен оптимизъм желая да кажа, че най-силният сътрудник на скептицизма за мен си остава глупоста. Глупостта да не можеш да мислиш по-далеч от носа си, да свеждаш целия си живот до облекчаване на леко предрешените си инстинкти, нелепостта да казваш милиони делнични неистини сякаш в името на една празнична истина, нелепостта да се смяташ за център на вселената и да тъчпеш върху горкото земно кълбо единствено с една-единствена цел – да оставиш следите си, да не би на следващия ден да помислят, че те е нямало, когато ти си мислиш, че те е имало.
И най-после на тъжните песимисти желая да опиша една от най-хубавите приказки, която съм чул до момента. „ Имало едно време един цар. Веднъж той свикал мъдреците от цялото си царство и им заповядал да му измислят такава мисъл, която да важи вечно, при всички времена, при всички случаи, за всички хора, на всички места. Мислили мъдреците, мислили, и най-после измислили. Дошли при царя, поклонили се до земята и му споделили:
– И това ще мине. “
*Текстът е оповестен в портал „ Култура “
Обичаят изисква да се изкажат пожелания. Бедата е, че има толкоз доста неща да се пожелават, че не знам от кое място да стартира. Може би би трябвало да повторя чудната ария на Булат Окудкава: „ Господи, дай на умния повече разум, на богатия повече пари, на властника повече власт… само че не забравяй и мен, Господи “.
Ще кажете, че най-важното е да сте живи и здрави, а след това всичко друго. Всеки ще се съгласи, изключително на днешния ден, че животът и здравето са първото, че съществуването на индивида е най-висшата природна привилегия, че пълнокръвието на силите му е най-скъпият подарък. За щастие или злощастие ние се раждаме и живеем един път. Но несъмнено ще се намерят мнозина, които ще се ухилен горчиво на нашето поклонение пред живота и здравето и ще кажат: „ Но освен един гол живот и едно голо здраве”. Защото въпросът не е единствено да съществуваш като крепко и мощно животно, а по какъв начин да съществуваш. Как да живееш? Колко хубаво е, че рецепта за живеене няма и не може да има, че животът трансформира идеологическите догми на амбициозните философи и полуумните им почитатели в историческа безсмислица. Трагична безсмислица. Никой никому не може да каже по какъв начин да живее. Може би най-общият и най-простият отговор е – да живееш като себе си. Но тук незабавно идва въпросът – има ли те? Съществуваш ли като себе си? Или както нечия непозната ръка е написала на един остарял гроб край София: ”И да те е имало, отново те е нямало “.
Тъкмо тъй като не споделям безграничното обезсърчение на този надпис, таман тъй като имам вяра, че все нещо остава и постоянно съществува, моето благопожелание е – щастието да бъдете себе си. Щастието да сте притежатели освен на личните си тела, само че и на личните си души. И освен за времето, в което живеете, само че и за времето, когато ще се преселите в спомените на другите.
Бъдете като себе си!
Много пъти съм си мислил, че един ден всичко ще се знае, непременно ще се знае. Че след хиляда или 10 хиляди години някакъв компютър за възкресяване на всичко съществувало ще извика за инспекция хора, характери и условия, с цел да извади на яве всичко прикрито, с цел да хвърли светлина върху заровени секрети. Без никакъв компромис и без никаква прошка. Представете си този екран, върху който ще се появи по избор на правнуците обликът на някой Иван Иванов Иванов от квартал „ Подуене “ и животът му ще бъде забелязан подобен, какъвто е бил с най-скритите и никому незнайни в този момент условия. Ще кажете, че тази моя фикция наподобява малко на концепцията за второто пришествие. Може би, само че е напълно разумно да се допусна, че един ден всичко ще се знае и за мнозина това може да е разтуха. А за други – опасност. Но във всички случаи е източник на оптимизъм. Всяко възкресение е източник на оптимизъм, тъй като ни потвърждава, че ние не сме инцидентни пасажери от на никое място за на никое място, а нужни участници в свястно придвижване.
Като че никой ден в годината не ни сепва по-силно от Новата година. Може би, тъй като условният завършек на нещо и условното начало на друго са задоволителен мотив да погледнем обратно и напред. Бих споделил, това е моментът на периодическата ни среща с времето, на трагичното чувство, че нещо окончателно е отминало и на вярата, че въпреки всичко нещо следва. Аз не приказвам за дамаджанената горест и оптимизъм на тридесет и първи декември вечерта, за надълбоко неразбираемата щастлива заблуда, че от през днешния ден всичко ще се промени за хубаво, че ненадейно благополучие ще влезе във всеки дом и ще трансформира живота в концерт от сладкопойни чучулиги. Думата ми е за изцяло трезвото, много студено и изрично чувство на днешния ден, на първи януари, че е отминала още една година, която ни е тласнала към по-близкия или по-отдалечения край. Като че ние се намираме на следващия връх, от който нашите въображения могат да виждат по-добре. Тъкмо на този ден мнозина се пробват някак непринудено да създадат някаква преоценка на пътя зад гърбовете им, мнозина стартират да водят дневници, които след две-три седмици ще захвърлят, мнозина застават пред огледалата и търсят да открият смяната на лицата си. Някога бях писал, че това, с което човек в никакъв случай не може да свикне, е собственото му лице. Но при тия срещи с времето ние се взираме в лицата си, като че дирим някакви доказателства, радостни или тъжни.
Ако се опитаме да проследим нишката на живота си, дългата поредица от прекарвания, ние ще открием, че може би най-точният синоним на думата „ пребивавам “ е „ преминавам “. Животът не е нищо друго с изключение на безспирно прекосяване през времето и пространството, през хората и събитията, прекосяване по пътеки, по улици, по пътища и в обърканост, преминаване през порти – отворени или затворени, прекосяване край прозорци и край стени. Действие, което съдържа моментите на доближаване, влизане, излизане и отдалечаване. При това всичко става по силата на една естествена нужда – да се види нещо ново, да се срещне нещо по-интересно, да се проумее нещо непознато, да се реализира някакво неосъществимо съвършенство. И може би най-чаровните и вълшебен моменти на живота са прекосяванията на хората един през различен. Преминаване, в което ние получаваме най-вече и даваме най-вече, и баланс в никакъв случай не може да се направи. Точно на Нова година ние се усещаме щастливи с чувството, че времето зад тила ни е дало толкоз доста срещи, бели и черни, без да ни е лишило желанието да прекосяваме. И като че това е оптимистичната гаранция, че не ще спрем на никое място.
Едно от най-силните усеща сега на срещата сред човек и време е самотата. Колко пъти на Нова година или на рождения си ден всеки от нас е откривал, че е единственият гражданин на галактиката. Че очите му не могат да срещнат други очи, че слухът му не долавя безстопанствен глас, че е голямо и празно, че всичко край него минава и отпътува без да го забележи, без да проговори, без да вземе и без да даде. Всеки е падал в този вакуум, където връзките сред хората стават недействителни и където господства възприятието, че всички се разминаваме в празното пространство сред звездите и всеки е толкоз самичък, непреодолимо самичък, ужасно самичък, че нищо не би могло да му засвидетелства съществуването. И разбирането, че в реалност сред хората стои непроменяемо разстояние, че всеки живее в същата безапелационна самота, че не е допустимо приближаването на един човек към различен човек, даже към най-близкия и най-любимия. Затова след вакуума толкоз мощно е желанието ни да експлодираме, да прелетим дистанциите сред нас и другите, да налеем своята кръв в непознатите вени и да живеем с топлината на другите тела. И всяка мисъл, и всяко възприятие да се развъжда в мислите и възприятията на другите и да не се знае кое е свое, кое е непознато. Един стихотворец беше нарекъл Новата година „ предел на самотата “. Аз бих споделил – зависи дали този предел те води при другите, или те извежда от тях.
Естествено най-силната вълна на новогодишен оптимизъм идва от възприятието за начало. Всички начала, даже напълно условните, съдържат в себе си оптимизма за щастливия край. Може би тъй като всеки човек е по-принцип бездънен оптимист. Дори скептицизмът не е нищо друго с изключение на израз на назад изказан оптимизъм. Е, популярност Богу, че е по този начин, тъй като когато знанията ни са против нас, когато всички обстоятелства и условия ни слагат в смъртна блокада, единственото, което ни крепи и ни дава сили да превъзмогваме, е тъкмо оптимизмът, въплътен надълбоко в нас. Може би на мнозина ще се види необичайно, че аз считам „ Един ден от живота на Иван Денисович “ на Александър Солженицин за едно от най-оптимистичните творби, в миналото написани. Не е мъчно всеки от нас да открие в себе си нещо от Иван Денисович – полугорчивата усмивка на съществуването все пак. Бих желал да осъвременя общия девиз на Горки „ Човек звучи гордо “, като го трансформира на „ Иван Денисович звучи гордо “.
Разбира се, мнозина ще ми възразят, че този оптимизъм доста постоянно е напълно неоснователен, измамлив. И ще ми приведат задоволително доста обстоятелства, които красноречиво потвърждават, че „ човек напълно не звучи гордо “, изключително в страни, където този девиз е закачен на стената. Те ще ми кажат, че няма място за оптимизъм, когато пред очите им властни хитреци корумпират идеали, развихрят инстинктите си за самозапазване под знамето на общото благополучие и всечовешка естетика, осакатяват цели генерации посредством личната си дребнавост и тъпост, не разрешават свободното придвижване на хора и хрумвания, заглушават радиостанции и викат „ ууу “ на всеки опит за диалог, тъй като дребните им мозъчета са неспособни да беседват, унижават човешкия дух и човешкото достолепие, с цел да изтръгнат самопризнание на суетната си власт. Мнозина ще ни опишат и по-страшни, надълбоко песимистични, отчайващи, убиващи истини, на които е мъчно да се възрази. Неотдавна един млад слушател ми писа: „ Аз желая да видя света. Господи, превърни ме в птица, та в случай че ще да пребивавам единствено една година “.
Но аз ще защитя моя новогодишен оптимизъм, като кажа, че човешката история е цялостна с сходни столетия на падението, на насилието, на варваризма, вършени все в името на човешкото положително. Но неоспорим факт е, че човечеството продължава да съществува, без значение от Сталиновците и неговите днешни наследници. Калигула, Нерон, Сталин и другите човешки боклуци не могат да убият усмивката на Иван Денисович. И това е най-оптимистичната истина.
И освен това. Четем велики писатели като Франц Кафка, който ни показва бездънното си обезсърчение от индивида и човешкия жанр, четем философи като Сартр, които ни носят унинието от цялостната непознаваемост на съществуването, четем Камю, който ни изправя пред пропастта на отчуждението, четем десетки философи, писатели от класиците до наши дни, които великолепно са описали мизерията, мръсотията и нищетата на човешкия живот и човешката история, доказвали са ни нееднократно и най- безапелационно, че всичко е кръговрат на непознаваемоста и безсмислицата, споделили са с разнообразни гласове „ НЕ “ на индивида и живота. И нас ни обзема ужасяващо подозрение и ние сме подготвени да се предадем, когато ненадейно откриваме, че без значение от ужасния ход на човешката история, независимо от милиардите премеждия на жителите на нашата планета, независимо от художествената и философска годност на доказателствата, през цялото това историческо време на земята хората са се раждали, любили са се, обичали са се, създавали са своите плодове, почвата е давала живот на растения и животни, дъждовете са валели, реките са текли, слънцето е гряло и животът е вървял все по този начин неудържимо, все по този начин победоносно, че аз безусловно имам вяра, че даже след най-страшната нуклеарна война – животът ще продължи своя личен път към съвършенство. И мисля, че това е най-голямото съображение и най-голямото доказателство за оптимизъм, освен новогодишен.
Не можем да не имаме вяра, че дребните дебели властни човечета, които иронията на историята е дарила с гаврата да ръководят милиони хора, ще си отидат, че на младия слушател, който желае да види света, ще му пораснат крила или най-малко самичък ще си направи крилата на занаятчия Манол (само да не не помни триона на пояса си), че минали през насилието, хората ще бъдат по-добри, изпълнени с схващане, самообладание и обич. Престари истини, открити от всички религии, проповядвани от всички проповедници, разбирани от всички хора, само че живени от малко на брой. Можем ли в действителност да бъдем по-добри? Добротата не е скимване, не е партийно решение, нито подарък небесен, а воля. Волята да разбираш преди да осъждаш и преди да оправдаваш. Добротата е и образование, което като че постоянно е липсвало на индивида. В учебните заведения и университетите има катедри за всички науки, няма катедра за добрина. Но тя съществува, тя е заложена вътре в индивида, у един е по-силно изразена, у различен – по-слабо, както и злото. Съществуването на Дявола допуска постоянно взаимното му битие с Бога. Зависи към кого ще се обърнеш. Всеки от нас знае доста добре кое е зло и кое е положително, само че ние оставяме доста постоянно на мозъците ни да си играят с нас, като взимат съгласно потребностите на съвестите ни положителното за зло и злото за положително. За да имаме по-късно сладката мъка на ненужната искреност, на пиянската самокритичност.
В този дух на новогодишен оптимизъм желая да кажа, че най-силният сътрудник на скептицизма за мен си остава глупоста. Глупостта да не можеш да мислиш по-далеч от носа си, да свеждаш целия си живот до облекчаване на леко предрешените си инстинкти, нелепостта да казваш милиони делнични неистини сякаш в името на една празнична истина, нелепостта да се смяташ за център на вселената и да тъчпеш върху горкото земно кълбо единствено с една-единствена цел – да оставиш следите си, да не би на следващия ден да помислят, че те е нямало, когато ти си мислиш, че те е имало.
И най-после на тъжните песимисти желая да опиша една от най-хубавите приказки, която съм чул до момента. „ Имало едно време един цар. Веднъж той свикал мъдреците от цялото си царство и им заповядал да му измислят такава мисъл, която да важи вечно, при всички времена, при всички случаи, за всички хора, на всички места. Мислили мъдреците, мислили, и най-после измислили. Дошли при царя, поклонили се до земята и му споделили:
– И това ще мине. “
*Текстът е оповестен в портал „ Култура “
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ