Баскетболната легенда Тина Димитрова: Тренировките помагат на „специалните” деца, но и на родителите
Ако се интересувате от събитията в спорта, няма метод да не познавате добре личността на Тина Димитрова – дълготраен играч и един от най-успешните треньори по баскетбол у нас, а понастоящем състезателен шеф на „ Академик ” (Пловдив). Ако пък спортната тематика не ви вълнува чак толкоз, а сте от хората, търсещи ентусиазъм в положителните образци за демонстрация на човечност и чистосърдечност, още веднъж бихте създали асоциация с името й. Все отново не са доста тези, които се осмеляват да упражняват децата със специфични потребности, които фактически имат потребност от поддръжка, освен това още от години, когато към тях има по-особено отношение от страна на обществото. Но и най-много – не са доста тези, които си дават сметка каква духовна мощ имат всички усмихнати и обнадеждени родители на деца с ментални увреждания и какъв брой те заслужават сходни жестове.
Прочетете още
Но стига дотук с приказките. Време е в този момент да оставим да приказва тя – Тина Димитрова, за случката от нейното минало, която е в основата на нейните занимания със „ специфични ” деца през днешния ден, както и бариерите, които децата преодоляват с нейна помощ, само че и тя съумява да пребори с тяхната.
- Г-жо Димитрова, Вие организирате занимания със „ специфични ” деца от към осем години. Как решихте да се отдадете на тази идея?
- Всъщност се занимавам много по-вече от 8 години. Може би толкоз е времето, откогато го върша в България, в полза на истината не ги броя. Преди това обаче организирах такива занимания в Италия.
Като цяло постоянно съм изпитвала някакво изключително възприятие, тъй като, когато бях дребна, не се виждаха доста тези хора. Те оставаха някак скрити. Но запомних един мой съученик от учебно заведение, който беше с диагноза детска церебрална парализа. Винаги му помагах, просто по този начин съм възпитавана – да обръщам внимание на по-слабите.
По-късно, когато отпътувах в Италия, ПР-а на клуб „ Баскет Римини Крабс ” ме предложения да участвам на подготовка със специфични деца. Оттогава към този момент се възпламених по концепцията. След това се причислих към една група в Болоня, учредена поради Уили, който е тетрапледжик – човек, който движи главата си единствено напред след претърпяна интервенция на гръбначния дирек. При него е имало два разновидността – или прави интервенция и остава жив, въпреки и в това положение, или не прави интервенция и живее, без да знае какъв брой му остава.
Когато се върнах в България, в началото не организирах такива занимания и това ми липсваше. След време срещнах подобаващия човек, който ми оказа помощ да стартира още веднъж.
- По време на тренировките, кои страхове съумяват да преодолеят „ специфичните ” деца?
- Не съм сигурна дали при тези деца можем да приказваме за боязън, в смисъла, в който обществото го е възприело. По-скоро става дума за в действителност доста бариери, които би трябвало да преодолеят. И по време на тренировките доста от тях съумяват да прескочат тези бариери. Някои се опасяват да се качат нависоко, други – да минат под масата, а трети се опасяват от контакта с различен човек. С течение на времето, лека бавно, тези неща се преодоляват. В доста огромна част от тренировките по баскетбол вършим мини трудности, които те преодоляват. Радостта им е неимоверна.
Например, в една от последните тренировки в Пазарджик едно от момчетата не се беше качвало на по-високо. Аз го качих на една скамейка, толкоз беше благополучен. Стоеше към 5 минути горе и пляскаше, с цел да го видят всички, тъй като това за него е огромно достижение.
- Има ли страхове, които Вие успявате да преодолеете, с помощта на работата със " специфичните "?
- Ами знаете ли, всеки човек има някакви страхове в живота си, мисли за разнообразни неща. Но аз, като съм с тях, почтено да Ви кажа, не се тормозя от нищо, тъй като, наблюдавайки по какъв начин те преодоляват тези бариери, които за някои хора несъмнено са смешни, само че за тях са големи провокации, аз виждам, че всичко е допустимо. Достатъчно е единствено човек да има предпочитание, да е непрекъснат и някой различен да му подаде ръка. Като че ли напоследък ние сме не запомнили това нещо, даже когато ни се случи нещо неприятно, ние не връщаме с положително, а със същото неприятно, което прави дефекта още по-голям.
В началото, когато пристигнах ми споделиха „ Къде си ги повела тия? ”. Към днешна дата хората станаха по-съпричастни. „ Специалните ” деца сами желаят да идват с мен на тренировките, а и останалите схванаха, че няма мотив да се опасяват от тях и да странят. В последна сметка те не са заразни.
И аз мисля, че тъкмо това потомство, което в този момент пораства, 12-14 годишните, те ще трансформират мирогледа на обществото в тази тенденция. Много се усъвършенстват нещата. Виждам, че от ден на ден стартира да се работи със „ специфичните ” хора, което е в действителност супер. В София към този момент има доста клубове и разнообразни благоприятни условия. За мен това е идея, зад която би трябвало да застанем повече хора.
- Вие водите тренировки в Пловдив, в София и в Пазарджик, а децата са на възраст сред 7-8 години до към 40 години. Как потичат заниманията и има ли ресурсни учители, които да Ви оказват помощ?
- Ресурсни учители в никакъв случай не е имало при мен, а и аз не съм търсила в полза на истината. Тренировките по баскетбол не са за да вършим първенци на високо професионално равнище, а да подобрим общото физическо положение на децата, доколкото е допустимо. В последна сметка, става дума за разнообразни случаи, разнообразни диагнози, които имат и предел на опциите, който мъчно може да се надвиши. В спорта по-скоро децата смъкват килограми, срещат се с други хора, а и техните родители могат да си починат за малко. Защото, повярвайте ми, ние приказваме за компликациите на децата, само че би трябвало да обърнем внимание и на техните родители. Те са непрекъснато с децата си. Не са ги оставили по домовете, а са неразделно до тях. На тези родители смъквам шапка, тъй като те намират сили да се ухилен и не стопират да виждат позитивното в живота.
Тренировката протича като всяка друга за деца – има подготвителна част, съществена част, заключителна част. Упражненията са свързани с самостоятелните благоприятни условия. Важно е да запазим вниманието на тези деца, да ги фокусираме върху техните умения. А резултатите са страхотни. Имам деца с ДЦП, които съумяват да вкарат панер. Радостта им е неописуема.
- Има ли случай, при който дете да възпламени родител и той също да стартира да се интересува?
- Да, има такива случаи. Сред родителите, които оставят децата си, има такива, които стартират да вършат някакви извършения, до момента в който чакат да приключим. Така последователно и те стартират да трансформират метода си на живот. Други пък избират да изпият по едно кафе на барчето и да почетат списание или книга, тъй като това време е единствената им опция да си починат.
- А какви са най-големите триумфи, които децата съумяват да реализират след многото тренировки?
- Техните усмивки за мен са най-големият триумф. А другояче имам едно момиче, което завоюва първо място в Сърбия на Европейско състезание. Имам и момче Лъчезар, който даже играе в тима на „ Академик ”. В Германия 4-5 индивида от моите деца участваха в международните игри, които са като олимпиада. Успехите са доста. Пътуваме много и до Италия, от време на време вървим и на море дружно. Забавляваме се.
Прочетете още
Но стига дотук с приказките. Време е в този момент да оставим да приказва тя – Тина Димитрова, за случката от нейното минало, която е в основата на нейните занимания със „ специфични ” деца през днешния ден, както и бариерите, които децата преодоляват с нейна помощ, само че и тя съумява да пребори с тяхната.
- Г-жо Димитрова, Вие организирате занимания със „ специфични ” деца от към осем години. Как решихте да се отдадете на тази идея?
- Всъщност се занимавам много по-вече от 8 години. Може би толкоз е времето, откогато го върша в България, в полза на истината не ги броя. Преди това обаче организирах такива занимания в Италия.
Като цяло постоянно съм изпитвала някакво изключително възприятие, тъй като, когато бях дребна, не се виждаха доста тези хора. Те оставаха някак скрити. Но запомних един мой съученик от учебно заведение, който беше с диагноза детска церебрална парализа. Винаги му помагах, просто по този начин съм възпитавана – да обръщам внимание на по-слабите.
По-късно, когато отпътувах в Италия, ПР-а на клуб „ Баскет Римини Крабс ” ме предложения да участвам на подготовка със специфични деца. Оттогава към този момент се възпламених по концепцията. След това се причислих към една група в Болоня, учредена поради Уили, който е тетрапледжик – човек, който движи главата си единствено напред след претърпяна интервенция на гръбначния дирек. При него е имало два разновидността – или прави интервенция и остава жив, въпреки и в това положение, или не прави интервенция и живее, без да знае какъв брой му остава.
Когато се върнах в България, в началото не организирах такива занимания и това ми липсваше. След време срещнах подобаващия човек, който ми оказа помощ да стартира още веднъж.
- По време на тренировките, кои страхове съумяват да преодолеят „ специфичните ” деца?
- Не съм сигурна дали при тези деца можем да приказваме за боязън, в смисъла, в който обществото го е възприело. По-скоро става дума за в действителност доста бариери, които би трябвало да преодолеят. И по време на тренировките доста от тях съумяват да прескочат тези бариери. Някои се опасяват да се качат нависоко, други – да минат под масата, а трети се опасяват от контакта с различен човек. С течение на времето, лека бавно, тези неща се преодоляват. В доста огромна част от тренировките по баскетбол вършим мини трудности, които те преодоляват. Радостта им е неимоверна.
Например, в една от последните тренировки в Пазарджик едно от момчетата не се беше качвало на по-високо. Аз го качих на една скамейка, толкоз беше благополучен. Стоеше към 5 минути горе и пляскаше, с цел да го видят всички, тъй като това за него е огромно достижение.
- Има ли страхове, които Вие успявате да преодолеете, с помощта на работата със " специфичните "?
- Ами знаете ли, всеки човек има някакви страхове в живота си, мисли за разнообразни неща. Но аз, като съм с тях, почтено да Ви кажа, не се тормозя от нищо, тъй като, наблюдавайки по какъв начин те преодоляват тези бариери, които за някои хора несъмнено са смешни, само че за тях са големи провокации, аз виждам, че всичко е допустимо. Достатъчно е единствено човек да има предпочитание, да е непрекъснат и някой различен да му подаде ръка. Като че ли напоследък ние сме не запомнили това нещо, даже когато ни се случи нещо неприятно, ние не връщаме с положително, а със същото неприятно, което прави дефекта още по-голям.
В началото, когато пристигнах ми споделиха „ Къде си ги повела тия? ”. Към днешна дата хората станаха по-съпричастни. „ Специалните ” деца сами желаят да идват с мен на тренировките, а и останалите схванаха, че няма мотив да се опасяват от тях и да странят. В последна сметка те не са заразни.
И аз мисля, че тъкмо това потомство, което в този момент пораства, 12-14 годишните, те ще трансформират мирогледа на обществото в тази тенденция. Много се усъвършенстват нещата. Виждам, че от ден на ден стартира да се работи със „ специфичните ” хора, което е в действителност супер. В София към този момент има доста клубове и разнообразни благоприятни условия. За мен това е идея, зад която би трябвало да застанем повече хора.
- Вие водите тренировки в Пловдив, в София и в Пазарджик, а децата са на възраст сред 7-8 години до към 40 години. Как потичат заниманията и има ли ресурсни учители, които да Ви оказват помощ?
- Ресурсни учители в никакъв случай не е имало при мен, а и аз не съм търсила в полза на истината. Тренировките по баскетбол не са за да вършим първенци на високо професионално равнище, а да подобрим общото физическо положение на децата, доколкото е допустимо. В последна сметка, става дума за разнообразни случаи, разнообразни диагнози, които имат и предел на опциите, който мъчно може да се надвиши. В спорта по-скоро децата смъкват килограми, срещат се с други хора, а и техните родители могат да си починат за малко. Защото, повярвайте ми, ние приказваме за компликациите на децата, само че би трябвало да обърнем внимание и на техните родители. Те са непрекъснато с децата си. Не са ги оставили по домовете, а са неразделно до тях. На тези родители смъквам шапка, тъй като те намират сили да се ухилен и не стопират да виждат позитивното в живота.
Тренировката протича като всяка друга за деца – има подготвителна част, съществена част, заключителна част. Упражненията са свързани с самостоятелните благоприятни условия. Важно е да запазим вниманието на тези деца, да ги фокусираме върху техните умения. А резултатите са страхотни. Имам деца с ДЦП, които съумяват да вкарат панер. Радостта им е неописуема.
- Има ли случай, при който дете да възпламени родител и той също да стартира да се интересува?
- Да, има такива случаи. Сред родителите, които оставят децата си, има такива, които стартират да вършат някакви извършения, до момента в който чакат да приключим. Така последователно и те стартират да трансформират метода си на живот. Други пък избират да изпият по едно кафе на барчето и да почетат списание или книга, тъй като това време е единствената им опция да си починат.
- А какви са най-големите триумфи, които децата съумяват да реализират след многото тренировки?
- Техните усмивки за мен са най-големият триумф. А другояче имам едно момиче, което завоюва първо място в Сърбия на Европейско състезание. Имам и момче Лъчезар, който даже играе в тима на „ Академик ”. В Германия 4-5 индивида от моите деца участваха в международните игри, които са като олимпиада. Успехите са доста. Пътуваме много и до Италия, от време на време вървим и на море дружно. Забавляваме се.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ