10 разказа на Антон Чехов, които задължително трябва да прочетете
Ако нямате време за всичките му разкази, ето определена селекция на създателя на афоризма „Краткостта е сестрата на таланта“.
Чехов написа над 500 къси описа, които, във връзка с дълбочина и майсторство, надминават великите романи на други писатели. Той е първият, който се концентрира не върху драматизма, а над всекидневието. Героите в разказите му постоянно се „разтварят“ в рутината и събитията, без да демонстрират свои персонални желания. Съвременниците му ги обожават: това са същинските хора. Чехов не ги съди и не ги отхвърля, а по-скоро ги фиксира през погледа на непряк наблюдаващ.
Максим Горки написа, че никой не може да се съпостави с Чехов по писане за елементарните неща. „След като прочета даже най-незначителната Ви история, всичко останало наподобява жестоко, написано не с перо, а с цепеница“.
Ето 10 негови описа, които наложително би трябвало да прочетете.
„Хамелеон“, 1884
„Хамелеон“ от А. П. Чехов/Ил. Дмитрий Кардовски, 1910 г./Свободни източници
На пазарския площад в град Н. се разиграва дребна сцена: куче ухапва пръста на златаря Хрюкин и провокира олелия. За да позволи казуса, идва полицейският контрольор Очумелов. Първоначално инспекторът възкликва, че животното би трябвало да бъде умъртвено, а притежателят му санкциониран. Но когато научава, че то принадлежи на военачалник, мнението му се трансформира. Изведнъж Хрюкин е упрекнат за това, че е предизвикал животното.
Оказва се обаче, че въпреки всичко това може би не е генералското куче, тъй че несъмнено би трябвало да бъде приспано…
Един от първите разкази на Чехов, който се чете от всички възпитаници, е хумористична рецензия за това по какъв начин настройките на хората се менят като хамелеон, според от това с кого си имат работа: почитан държавен чиновник или не толкоз значим човек.
„Ванка“, 1886
Картина „Новаче“/Иван Богданов, 1893 г./Държавна Третяковска изложба
9-годишният Ванка, обущарски чирак, си няма нито майка, нито татко. Нощта преди Коледа, когато всички са на литургия, той вади сплескан лист хартия и стартира да написа писмо до дядо си. Момчето разказва какъв брой неприятно се държи с него обущарят, какъв брой зле го храни, по какъв начин го бие за дребни прегрешения и по какъв начин другите чираци му се подиграват. Момчето моли дядо си да пристигна да го вземе, като му дава обещание да му се подчинява и да му оказва помощ във всичко. „Искам да избягам до селото, само че нямам ботуши, опасявам се от студа.“
Вярвате ли в коледни чудеса? Нито пък Чехов. Без да знае адреса на дядо си, момчето написа на плика: „До селото на дядо.“ В съветския тази фраза се трансформира в пословична, като се употребява, с цел да се опишат безплодни старания за определяне на контакт с някого.
„Кащанка“, 1887
„Кащанка“ от А. П. Чехов/Ил. Дмитрий Кардовски, 1903 г./Свободни източници
Малко кученце, кръстоска сред дакел и мелез, се губи откакто притежателят му се напива и се отдалечава прекалено много. Непознат минувач се смилява над него, взема го вкъщи, храни го и взема решение да го задържи, като го кръщава Кащанка. Новият притежател се оказва цирков актьор и прави кучето част от шоуто. По време на дебюта му някой го вика със остарялото му име – в публиката е някогашният му собственик.
Чехов хуманизира кучето и мислите му, като му дава усеща и нюх за преданост, които биха засрамили всеки човек. То е привързано към остарелия си собственик и даже в този момент, когато е разкрило по-любящ дом, тъжи за него и с обич си спомня за мъченията, които му предизвиква синът му. То в никакъв случай не би разменило стопанина си за топлота, комфорт и вълнението на цирка. Така че когато той извиква името му, то незабавно побягва към него.
„Студент“, 1894
„Отричането на Петър“, Рембранд, 1660г./Rijksmuseum/Свободни източници
Докато студентът в Духовната академия се прибира вкъщи, студът го застига внезапно и стартира да духа мощен вятър. Той е в тъмно въодушевление и си показва по какъв начин ли е духал същият този рязък вятър по времето на Рюрик и Петър Велики. Това са хиляда години, през които нищо не се е трансформирало и към момента изобилзват същите беднотия, идеал и незнание. По пътя ученикът среща две овдовели дами от селото си: майка и щерка. Той стартира от досада да им споделя библейската история за отричането на Петър от Христос и отбелязва, че това би трябвало да се е случило в също толкоз студена и ужасна нощ. Майката се разплаква от думите му. И студентът осъзнава, че тя в действителност съчувства на Петър и историята я допира, макар миналите векове…
В хода на този (много) къс роман студентът претърпява невероятна промяна. Четенето на Евангелието и църковните книги е скучно за него. Смисълът на живота може да бъде съзрян единствено посредством среща с действителни хора и вглеждане в техния опит.
„Къщата с мансарда“, 1896
„Къща с мансарда“/режисьор Яков Базелян, 1960 г./Ялтенско киностудио
Историята е разказана от гледната точка на художник, който води мързелив живот, а ползите му се свеждат до разходки и пиянство на чай. Един ден той среща вдовица с две дъщери, които живеят в прилежащата къща с мансарда. По-малката сестра, млада и замечтана, доста харесва картините на художника и той се влюбва в нея. По-голямата обаче е цялостната диаметралност. Тя е доста работлива, работи в учебно заведение, образова селските деца, пробва се да сътвори медицински център за селяните… Прагматичната ѝ настройка към живота влиза под кожата на художника.
В описа Чехов демонстрира два вида хора, които са безусловно притовоположни по природа. Едните са дейните, широкоскроени хора, за които е значимо да оказват помощ на другите, даже за дребни неща (нещо, в което самият Чехов вярва; като доктор той се грижи за заболели селяни гратис в имението си). Другият вид са метафизичен настроените персони, които считат, че е нужна световна смяна и нищо не си заслужава, до момента в който тя не се случи.
„Йонич“, 1898
„В град С.“/ реж. Йосиф Хейфиц, 1966 г./“Ленфилм“
Младият лекар Дмитрий Йонович (Йонич) идва в провинциално градче на благородна задача: да лекува селяни гратис. Единственото му развлечение са визитите вечер у семейство Туркини. Те изнасят представления, а щерка им Катя свири на пиано. Докторът се влюбва в нея и ѝ предлага брак, само че тя отхвърля, тъй като се стреми към „по-висша, блестяща цел“.
С годините докторът напълнява и става по-земен човек. Спектаклите в дома на Туркини към този момент не са му забавни, за разлика от парите и домашния комфорт… Той стопира да се разхожда и вместо това върви на езда (този подробност е доста значим за Чехов). Какво ще стане, откакто срещне Катя още веднъж?
Тук Чехов обрисува обичаната си тематика: по какъв начин хората с фантазии стават апатични и биват погълнати от всекидневието.
„Човекът в калъф“, 1898
„Човекът в калъф“/ режисьор Исидор Аненски, 1939 г./“Съветска Беларус“
Дори в топлото време Беликов носи палто и чадър в калъф. Всъщност всичките му притежания си имат личен калъф. Той крие лицето си зад яка. Подозрителен и параноичен, той жадува за ред и изисканост във всичко. Единствено в ковчега си има съвсем радостно изражение: „най-после са го поставили в калъф, откъдето към този момент в никакъв случай няма да излезе“.
Чехов изобразява уединен човек, който се стреми да се изолира от целия свят в личната си черупка. И животът му е незабележим, толкоз празен и неправилен, че никой не проронва даже сълза при гибелта му…
На съветски език изразът „човек в калъф“ се е трансформирал в идиом с отрицателно значение. Използва се за хора, които се опасяват да се отворят към света и губят доста благоприятни условия, като в никакъв случай не напущат зоната си на комфорт.
„Френско грозде“, 1898
Френско грозде“/режисьор Леонид Пчелкин, Всеволод Платов, Лидия Ишимбаева, 1967
Главният воин, държавен чиновник, мечтае да живее отвън града и да си купи имение, където да има френско грозде. Той се скъпи за всичко и икономисва всяка копейка. Дори се дами по сметка, само че икономиите му вкарват жена му в ранен гроб. Години по-късно фантазията му най-сетне се сбъдва: нашият воин става чифликчия, стопанин, и яде френско грозде до насита.
Историята е обвързвана с „Човекът в калъф“ посредством разказвача и общата тематика за мощната егоцентричност – тя е значим дискурс за природата на човешкото благополучие.
„Душечка“, 1898
„Душечка“/ режисьор Сергей Колосов, 1966 г./“Мосфилм“/Sputnik
Оленка е толкоз кротка, че всички я назовават душечка. Тя е изцяло погълната от делата и грижите на съпрузите си: сценичен импресарио, търговец на дървен материал, ветеринар… Тя е освен отдадена брачна половинка, само че и ловък асистент; даже речникът ѝ се трансформира според от ползите на брачна половинка ѝ.
Това е едно от най-важните творби за женската природа и ролята на дамата. В Русия от края на XIX в. дамите към този момент не се виждат единствено като майки и съпруги – от тях се изисква да са образовани, да работят и да способстват за обществото. Чехов преглежда тази нова роля, без да дава присъда.
„Дамата с кученцето“, 1899
„Дамата с кученцето“/режисьор Йосиф Хейфиц, 1960 г./“Ленфилм“
Мъж и жена с нещастни бракове се срещат на отмора в Крим и стартират романс. Когато идва време за потегляне, те се връщат при фамилиите си, само че не престават да копнеят един за различен. Осъзнавайки, че са разкрили същинската обич, стартират да се срещат скрито и да мечтаят за общо бъдеще…
Разказът е екранизиран няколко пъти, осигурявайки доста място за интерпретация. Чехов още веднъж написа не за хората, които търсят и се борят за щастието, а за отдаването на неумолимия поток на живота.
създател: АЛЕКСАНДРА ГУЗЕВА
източник: bg.rbth.com
Чехов написа над 500 къси описа, които, във връзка с дълбочина и майсторство, надминават великите романи на други писатели. Той е първият, който се концентрира не върху драматизма, а над всекидневието. Героите в разказите му постоянно се „разтварят“ в рутината и събитията, без да демонстрират свои персонални желания. Съвременниците му ги обожават: това са същинските хора. Чехов не ги съди и не ги отхвърля, а по-скоро ги фиксира през погледа на непряк наблюдаващ.
Максим Горки написа, че никой не може да се съпостави с Чехов по писане за елементарните неща. „След като прочета даже най-незначителната Ви история, всичко останало наподобява жестоко, написано не с перо, а с цепеница“.
Ето 10 негови описа, които наложително би трябвало да прочетете.
„Хамелеон“, 1884
„Хамелеон“ от А. П. Чехов/Ил. Дмитрий Кардовски, 1910 г./Свободни източници На пазарския площад в град Н. се разиграва дребна сцена: куче ухапва пръста на златаря Хрюкин и провокира олелия. За да позволи казуса, идва полицейският контрольор Очумелов. Първоначално инспекторът възкликва, че животното би трябвало да бъде умъртвено, а притежателят му санкциониран. Но когато научава, че то принадлежи на военачалник, мнението му се трансформира. Изведнъж Хрюкин е упрекнат за това, че е предизвикал животното.
Оказва се обаче, че въпреки всичко това може би не е генералското куче, тъй че несъмнено би трябвало да бъде приспано…
Един от първите разкази на Чехов, който се чете от всички възпитаници, е хумористична рецензия за това по какъв начин настройките на хората се менят като хамелеон, според от това с кого си имат работа: почитан държавен чиновник или не толкоз значим човек.
„Ванка“, 1886
Картина „Новаче“/Иван Богданов, 1893 г./Държавна Третяковска изложба 9-годишният Ванка, обущарски чирак, си няма нито майка, нито татко. Нощта преди Коледа, когато всички са на литургия, той вади сплескан лист хартия и стартира да написа писмо до дядо си. Момчето разказва какъв брой неприятно се държи с него обущарят, какъв брой зле го храни, по какъв начин го бие за дребни прегрешения и по какъв начин другите чираци му се подиграват. Момчето моли дядо си да пристигна да го вземе, като му дава обещание да му се подчинява и да му оказва помощ във всичко. „Искам да избягам до селото, само че нямам ботуши, опасявам се от студа.“
Вярвате ли в коледни чудеса? Нито пък Чехов. Без да знае адреса на дядо си, момчето написа на плика: „До селото на дядо.“ В съветския тази фраза се трансформира в пословична, като се употребява, с цел да се опишат безплодни старания за определяне на контакт с някого.
„Кащанка“, 1887
„Кащанка“ от А. П. Чехов/Ил. Дмитрий Кардовски, 1903 г./Свободни източници Малко кученце, кръстоска сред дакел и мелез, се губи откакто притежателят му се напива и се отдалечава прекалено много. Непознат минувач се смилява над него, взема го вкъщи, храни го и взема решение да го задържи, като го кръщава Кащанка. Новият притежател се оказва цирков актьор и прави кучето част от шоуто. По време на дебюта му някой го вика със остарялото му име – в публиката е някогашният му собственик.
Чехов хуманизира кучето и мислите му, като му дава усеща и нюх за преданост, които биха засрамили всеки човек. То е привързано към остарелия си собственик и даже в този момент, когато е разкрило по-любящ дом, тъжи за него и с обич си спомня за мъченията, които му предизвиква синът му. То в никакъв случай не би разменило стопанина си за топлота, комфорт и вълнението на цирка. Така че когато той извиква името му, то незабавно побягва към него.
„Студент“, 1894
„Отричането на Петър“, Рембранд, 1660г./Rijksmuseum/Свободни източници Докато студентът в Духовната академия се прибира вкъщи, студът го застига внезапно и стартира да духа мощен вятър. Той е в тъмно въодушевление и си показва по какъв начин ли е духал същият този рязък вятър по времето на Рюрик и Петър Велики. Това са хиляда години, през които нищо не се е трансформирало и към момента изобилзват същите беднотия, идеал и незнание. По пътя ученикът среща две овдовели дами от селото си: майка и щерка. Той стартира от досада да им споделя библейската история за отричането на Петър от Христос и отбелязва, че това би трябвало да се е случило в също толкоз студена и ужасна нощ. Майката се разплаква от думите му. И студентът осъзнава, че тя в действителност съчувства на Петър и историята я допира, макар миналите векове…
В хода на този (много) къс роман студентът претърпява невероятна промяна. Четенето на Евангелието и църковните книги е скучно за него. Смисълът на живота може да бъде съзрян единствено посредством среща с действителни хора и вглеждане в техния опит.
„Къщата с мансарда“, 1896
„Къща с мансарда“/режисьор Яков Базелян, 1960 г./Ялтенско киностудио Историята е разказана от гледната точка на художник, който води мързелив живот, а ползите му се свеждат до разходки и пиянство на чай. Един ден той среща вдовица с две дъщери, които живеят в прилежащата къща с мансарда. По-малката сестра, млада и замечтана, доста харесва картините на художника и той се влюбва в нея. По-голямата обаче е цялостната диаметралност. Тя е доста работлива, работи в учебно заведение, образова селските деца, пробва се да сътвори медицински център за селяните… Прагматичната ѝ настройка към живота влиза под кожата на художника.
В описа Чехов демонстрира два вида хора, които са безусловно притовоположни по природа. Едните са дейните, широкоскроени хора, за които е значимо да оказват помощ на другите, даже за дребни неща (нещо, в което самият Чехов вярва; като доктор той се грижи за заболели селяни гратис в имението си). Другият вид са метафизичен настроените персони, които считат, че е нужна световна смяна и нищо не си заслужава, до момента в който тя не се случи.
„Йонич“, 1898
„В град С.“/ реж. Йосиф Хейфиц, 1966 г./“Ленфилм“ Младият лекар Дмитрий Йонович (Йонич) идва в провинциално градче на благородна задача: да лекува селяни гратис. Единственото му развлечение са визитите вечер у семейство Туркини. Те изнасят представления, а щерка им Катя свири на пиано. Докторът се влюбва в нея и ѝ предлага брак, само че тя отхвърля, тъй като се стреми към „по-висша, блестяща цел“.
С годините докторът напълнява и става по-земен човек. Спектаклите в дома на Туркини към този момент не са му забавни, за разлика от парите и домашния комфорт… Той стопира да се разхожда и вместо това върви на езда (този подробност е доста значим за Чехов). Какво ще стане, откакто срещне Катя още веднъж?
Тук Чехов обрисува обичаната си тематика: по какъв начин хората с фантазии стават апатични и биват погълнати от всекидневието.
„Човекът в калъф“, 1898
„Човекът в калъф“/ режисьор Исидор Аненски, 1939 г./“Съветска Беларус“ Дори в топлото време Беликов носи палто и чадър в калъф. Всъщност всичките му притежания си имат личен калъф. Той крие лицето си зад яка. Подозрителен и параноичен, той жадува за ред и изисканост във всичко. Единствено в ковчега си има съвсем радостно изражение: „най-после са го поставили в калъф, откъдето към този момент в никакъв случай няма да излезе“.
Чехов изобразява уединен човек, който се стреми да се изолира от целия свят в личната си черупка. И животът му е незабележим, толкоз празен и неправилен, че никой не проронва даже сълза при гибелта му…
На съветски език изразът „човек в калъф“ се е трансформирал в идиом с отрицателно значение. Използва се за хора, които се опасяват да се отворят към света и губят доста благоприятни условия, като в никакъв случай не напущат зоната си на комфорт.
„Френско грозде“, 1898
Френско грозде“/режисьор Леонид Пчелкин, Всеволод Платов, Лидия Ишимбаева, 1967 Главният воин, държавен чиновник, мечтае да живее отвън града и да си купи имение, където да има френско грозде. Той се скъпи за всичко и икономисва всяка копейка. Дори се дами по сметка, само че икономиите му вкарват жена му в ранен гроб. Години по-късно фантазията му най-сетне се сбъдва: нашият воин става чифликчия, стопанин, и яде френско грозде до насита.
Историята е обвързвана с „Човекът в калъф“ посредством разказвача и общата тематика за мощната егоцентричност – тя е значим дискурс за природата на човешкото благополучие.
„Душечка“, 1898
„Душечка“/ режисьор Сергей Колосов, 1966 г./“Мосфилм“/Sputnik Оленка е толкоз кротка, че всички я назовават душечка. Тя е изцяло погълната от делата и грижите на съпрузите си: сценичен импресарио, търговец на дървен материал, ветеринар… Тя е освен отдадена брачна половинка, само че и ловък асистент; даже речникът ѝ се трансформира според от ползите на брачна половинка ѝ.
Това е едно от най-важните творби за женската природа и ролята на дамата. В Русия от края на XIX в. дамите към този момент не се виждат единствено като майки и съпруги – от тях се изисква да са образовани, да работят и да способстват за обществото. Чехов преглежда тази нова роля, без да дава присъда.
„Дамата с кученцето“, 1899
„Дамата с кученцето“/режисьор Йосиф Хейфиц, 1960 г./“Ленфилм“ Мъж и жена с нещастни бракове се срещат на отмора в Крим и стартират романс. Когато идва време за потегляне, те се връщат при фамилиите си, само че не престават да копнеят един за различен. Осъзнавайки, че са разкрили същинската обич, стартират да се срещат скрито и да мечтаят за общо бъдеще…
Разказът е екранизиран няколко пъти, осигурявайки доста място за интерпретация. Чехов още веднъж написа не за хората, които търсят и се борят за щастието, а за отдаването на неумолимия поток на живота.
създател: АЛЕКСАНДРА ГУЗЕВА
източник: bg.rbth.com
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ