Ако една демокрация се провали, това означава ли, че трябва

Президентска република, автокрация и диктатура – това ли е модерното спасение

Ако една народна власт се провали, това значи ли, че би трябвало да се размени с различен по-добър режим? Има ли по-добър режим, в случай че все по-често чуваме, че страни с президентска република, автокрация и открита тирания, се оправят в пъти по-добре? Един от главните проблеми в това отношение е, че до този миг в Европа ще открием тъкмо две страни, които държат тази концепция – Русия и Беларус. Бихме добавили и близка съседка в това отношение – Турция и Ердоган. При съществуването на такива спорни персони е малко мъчно да приемем, че тъкмо това е спасението.

През последните две десетилетия ще станем очевидци на рухването на автократните режими и опита на доста други страни да се сбогуват един път вечно със своя тиранин. Проблемът на ренесансовия автократизъм е, че той рано или късно ще се трансформира в тирания с наследствени индикатори – бащата-вожд ще предава своята мощ на сина си.

Последният път, когато имаше някакъв открит опит за смяна, Беларус беше точка на интерес от целия свят.

За първи път виждахме по какъв начин мнозина се събират в Минск, с цел да изискат от Лукашенко да си тръгне по живо и крепко, до момента в който неговите жители (няма по какъв начин да приказваме за свободни граждани) стартират да гледат по-смело и по-смело към запада и толкоз ненавижданите от мнозина „ европейски полезности “. За страдание ще открием, че когато един човек слага връх в Европа по ръководство на своята страна, недоволните ще бъдат повече, в сравнение с феновете, които към сегашния миг са толкоз малко, че даже лицата им се повтарят.

Когато Святлана Тихонавская хвърля ръкавицата на Лукашенко за президентските избори през далечната 2020 година ще открием, че политическите анализатори даже не я считат за някакъв фактор. Преди да дойдат изборите, тази жена не е включвала тв приемника, бягала е от вестниците и се е грижела за своите две деца. Кошмарите за нея ще стартират благодарение на нейния брачен партньор Серхей. Неговата история стартира доста по-назад с една от най-грешните стъпки – закупуването на жилище.

Веднага след взимането на парцела, новият притежател е разпънат на кръст от бюрокрацията и корупцията в страната. Оказва се, че колкото е цената на парцела, още толкоз би трябвало да се заплати под формата на рушвети, с цел да може всичко да бъде красиво и легално. Отчаян от обстоятелствата, Серхей прави един канал в YouTube и стартира да пуска всяка една неправда. Аудиторията му пораства с невероятна скорост, а по-късно ще се появят и други потърпевши, споделяйки своите истории. Авторът ще стартира да обикаля страната и да демонстрира нови и още по-луди разновидности. Изморен от обстоятелството, че никой не се трогва на неговите тъжби, Серхей ще реши да се кандидатира за президент.

Неговата публика е толкоз огромна, че опасността се вижда и от неговите врагове. Преди да се усети, неговата акция е прекъсната, а той е хвърлен в пандиза. Питате за присъда, няма такава, измислете си нещо и вярвайте в него. Святлана взема решение, че откакто той няма да може да взе участие, тя ще се опита да се изправи против тиранина.

Резултатът още веднъж е вълшебен, първо стартират заканите, че нейните деца ще останат в сиропиталище, следват заканите за нейния живот и още доста други проблеми. Всеки идващ кандидатиран претендент ще бъде пропъден от надпреварата, само че откакто Святлана не се вижда като евентуален победител, прокудените ще отиват и ще ѝ оказват помощ.

На 9 август идват изборите и формалните данни показват, че Лукашенко печели с повече от 80%. Никой не има вяра на тези обстоятелства. Очаквайки ответната реакция, Лукашенко стопира интернета на цялата страна, задържа Святлана в полицията и се приготвя за всеобщи митинги. Тук има единствено един проблем. Събраните към 1.5 милиона по улиците на Минск не желаят принуждение, те провеждат танци, радостния, чакат плешивото кубе, което е неразрешено за правене на снимки в цялостен Беларус, просто да излезе и да напусне кабинета.

По-голямата част от полицията ще се включи в митингите и ще хвърли значките и отличителните знаци в кофите за отпадък. Всичко е непринудено и просто няма място за всеобща дезинформация. Нещо още по-интересно е, че даже публицистите стопират да извършват поръчките на Лукашенко и просто напущат ефира, с цел да бъдат част от всички останали фенове.

Автокрацията, ренесансовия напредък и президентството на Лукашенко потвърждават единствено едно, 20 години са прекалено много време, с цел да може някой да не вижда по какъв начин лъжите прозират. За някакъв къс миг се чака, че страната най-сетне има общо лице, има идеали и не се опасява да изреже нездравословната киста. Не се изненадвайте на леките претекстове за президентска република или автократска такава, пригответе се за началото на края, в случай че вярвате, че един човек може да мисли за към 10 милиона (толкова е популацията на Беларус).

Потискането на митинг с такива мащаби ще разреши на Лукашенко да вкара всичката си гняв. Униформените не се тормозят да играят с палките по нечия гърбина, само че това не може да помогне на всички. Святлана също има вяра наивно, че обществото ще може да избере за първи път това, което е вярно за него. Самият Лукашенко също стартира да усеща любовта на публиката и скоро ще би трябвало да излезе, с цел да я получи.

На 18 август получава най-хубавата помощ, която света може да предложи. Вместо да събере чантите и да си върви, неговият проект е да се обърне към Русия за помощ. Ако в миналото ви би трябвало деспот за знамение и приказ, не забравяйте Владимир Путин. Първите членове от ФСБ идват на 18 август с пряк полет.

Те ще слагат основата на дребния апокалипсис. Започват да се ползват нови способи и диктаторът ще печели превес. Репресирането на тълпата припомня доста на това, което Русия прави при всеки комфортен случай. Пристигат съветски публицисти, които да сменят протестиращите беларуски сътрудници и незабавно пропагандата и апела за война против западните шпиони и най-точно – американските, вкарва подозрения в душите на тези, които преди този момент се надяваха, че ще получат свободата си.

Руската полиция дава най-различни препоръки, въпреки и посланието да е единствено едно – насилието ще охлади всички пристрастености.

Няма потребност от всеобщи арести, задоволително е да се изтезават и мъчат единствено верните хора, а за цвят постоянно може да се извършат едно-две убийства. Останалите ще се затворят в домовете си и ще се надяват, че всичко това ще свърши, осъзнавайки и горчивата истина – диктаторът ще продължи своето властване и ще се опита да реализира всичко належащо, с цел да може останалите да стоят вкъщи. Това е тактиката в Минск и работи. Все отново е работила и на доста други точки по света.

Лукашенко получава проекта за деяние, създаден особено за Башар ал-Асад в Сирия. Той включва и ограничаване на икономическите детайли. Лукашенко и Путин не се понасят и в никакъв случай не са го правили, само че споделят една и съща орис – в случай че няма боязън и гнет, доста бързо ще се намерят мераклии, които да хвърлят главата им през оградата. И двамата знаят, че би трябвало да оцелеят, откакто на тази планета няма да има нито един човек, който да не желае да отмъщава.

Първото им ентусиазъм идва от по този начин наречената Арабска пролет през 1989 година Въвеждането на комунистическата тирания става благодарение на религията, резултата на доминото в демокрацията и още доста други болести. Покварените мозъци в никакъв случай няма да повторят опита си. През 2014 година видяхме същото в Украйна с Виктор Янушенко.

Той се постара да отдалечи страната от Европейски Съюз и по-късно да отиде и да се поклони на Путин, до момента в който украинците гледаха и не имаха вяра на очите си. Следващите месеци в митинги бяха оркестрирани с въоръжените сили на Украйна, броят на жертвите растеше, само че протестиращите съумяха да прогонят диктатора, плащайки в кръв. Накрая Янушенко се качи на хеликоптер и изиска дипломатическо леговище точно в Русия.

Веднага след съветската помощ, Лукашенко получи освен това от постоянна автокрация, той се трансформира в кръстника на Беларус и с това стартира да коли и беси още по-смело. Неговите политически съперници бързо намират пътя до пандиза. Някои стоят и до там през днешния ден, само че с изключение на принуждение и оскърбление, мнозина са обект на обезчестяване. Няма никакви санкции, изключително откакто лукавата усмивка на първия в Беларус може да отхвърля до насита.

Миналата година имаше още една изненада за Роман Протасевич, който беше дръзнал да приказва против Лукашенко. Неговият аероплан беше отклонен към Минск, а той беше арестуван. За да се избегне вниманието, Беларус стартира да притегля афганистанци и иракчани, а по-късно да ги изпраща в Литва, Латвия и Полша. Повечето минават без доста предпочитание, само че откакто се третират като сигурна опасност, са добре пристигнали за Беларус.

Плахият и малко обезпокоен президент към този момент беше осъзнал, че насилието е ключът към неговата най-силна и бетонирана позиция. След потушения митинг, новият деспот не вкара дисциплинираност, а просто стартира да трансформира разпоредбите на играта. Постави ограничавания на въздушния надзор над страната, броят на самоубийствата се покачиха, а някои граници се трансфораха в пренос за бежанци. И през днешния ден ще открием, че има доста сериозен брой политически пандизчии, които бягат с най-висока скорост от страната.

Святлана се е надявала, че в чужбина ще може да освободи своя брачен партньор, само че се оказва доста мъчно начинание. Меркел и Макрон са просто хубави имена, които нямат никакви контакти с диктатора. Въпреки отчаянието, тя не стопира да бие барабана, че родината ѝ е превърната в затвор и един вманиачен човек упражнява принуждение, с цел да реализира своите цели.

Пътят ѝ я води до Джо Байдън, който в следствие постанова наказания на някои от водещите компании в страната. Европейски Съюз не разрешава достъпа на някои хора, компании и правото на закупуване на технологии за Беларус. Тя е вяра за хора като Драхичин Харджиевич, който на 50 години се озовава в пандиза, тъй като е обидил президента.

И всичко работи по един и същи метод. Диктатура, принуждение, боязън, апетит и надзор на всички запаси. Това е властта на един човек. Знанията може да се закупят, а експерти се оферират на всички места от Русия до Северна Корея и Китай. Всичко работи благодарение на обмяна на опит, основаването на тролски ферми, които да промотират речите на огромния първи или да унищожават всевъзможни съперници. Най-важното е, че постоянно има един общ зложелател, Съединени американски щати и останалите. Сред модерните диктатори ще чуете най-различни термини, позволяващи бягството от същинското им име – тирани. Те ще се назовават комунисти, националисти, теократи и всевъзможни други.

Това няма никакво значение. Самолетите на Беларус нямат място в Европа, стоките им не могат да се продават другаде, остава единствено насилието и връзката с останалите луди владетели. Китай не се оплаква от всички тези решения, той продължава да работи и да влага в тази дребна страна. Иран също развива своите стопански връзки с Беларус, както се следи и сходно стопляне на връзките с Куба.

Кубинците даже желаят да се постави завършек на външното въздействие във вътрешните афери, само че не са прецизирали дали ще бъдат толкоз солидарни, в случай че бъде определен различен президент. Венецуела получава даже дарове за поддръжката си под формата на петролни вложения от Русия и Китай. Турция поддържа своята златна търговия, а Куба продължава да доставя съветници по сигурност и по-специална технология за верните владетели. В хода на всичко това можем да приказваме и за интернационалната нарко търговия, където разнообразни играчи от режима се радват на разточителен живот за разлика от други.

Днешните диктатори не са като тези, които ще открием в предишното. Съществуват професори, които разказват Стамболов като деспот, откакто отстранява всички свои политически съперници и сяда самичък на масата за игра на карти. Единственият проблем е, че идеологията, идваща от източния блок през XX век е доста по-различна от актуалната. Няма полезности, няма и някакви нови хрумвания, просто всичко се заменя с времето за замогване и бранене на поста.

Не инцидентно приказваме за крепости, самолети, закупени острови и най-различни други богатства, с които се ощетяват всички останали. Диктатурата се трансформира в народен спорт по лизане на ректуми, колкото по-мазен е кадър във висшите ешелони, толкоз по-голям е шансът му да получи пост и да продължи да се любува на некадърството си, само че с държавна заплата.

Иран вкараха своята тежка вяра и обявиха, че Бог ги води в верния път, а по-късно Бог не обърна внимание на кървавите митинги. Куба и Венецуела преследваха всеки чужденец и затвориха всички граници, оцелявайки в своята цялостна бедност. Да, Куба има невероятна природа, само че не и щастливи хора.

Мнозина считат, че Беларус ще успее да се класира в модела на Мадуро – Лукашенко просто ще се постарае да унищожи тази страна и да се любува на неналичието на каквато и да било съпротива, стига той да продължи да ръководи. Същото се случи в Сирия, същото продължава да се случва и в доста други страни от третия свят. Да не забравяме, че талибаните взеха страната си и още веднъж изчезнаха от вечерните вести.

Диктатурата няма да помогне на никого, както в действителност се има вяра от някои фанатизирани и религиозни професори и анализатори. Със същият триумф може да предоставите и револвер на маймуна и да очаквате да не ви простреля, до момента в който си играе или да не гръмне себе си. Да приказваме за някакво мощно развиване и да подлагаме на критика всички, които се изправят против система, изтакана от неточности и човекомразиe, продължава да демонстрира какъв брой тъкмо народна власт остава в една страна.

Бившите сътрудници, в следствие звезди, а към сегашен миг, жалейки за остарялата милиционерска сопа, запратят всички ръкави, с цел да изясняват по какъв начин този свят може да е доста по-добър, стига властта да се даде на един човек – било то президент, принц, цар или стопанин. А по-късно забравете за някакъв напредък, въпреки всичко е по-приятно да приказваме за сладкодумните еничари, които тихичко подават новия ярем и го продават като ключа към парадайса.