Чевокоядци на върха на Андите
Аерофобията е постоянно срещана на борда на всеки аероплан. Страхът от моменталната злополука обгръща повече от 40% на борда, а от време на време процентите могат да се покачат при турболенция и други летателни катаклизми. Като прибавим и обстоятелството, че водачите обичат да подремват, до момента в който автопилота прави цялата работа, започваме да съчувстваме доста на хората, които летят освен с досадника на другата седалка, само че и с суматохата, която се прокрадва при всеки трус. Никой не знае с какви страхове са летели играчите на уругвайския тим по ръгби „ Старите християни “, само че когато самолетът им се разрушава над Андите, малко на брой имат щастието да оцелеят. „ Щастие “ е последното, което следва в идващите няколко месеца. В ледената пустота няма никой, който да помогне на бедстващите. Самолетът им пада на 13-и октомври.
На борда са освен играчите, само че и фамилиите им. От 48 индивида ще оцелеят единствено 28, само че след два месеца някъде по аржентинските върхове на Андите ще бъдат открити едвам 16 индивида. Пилотът Ферадас е прелитал над планината повече от 29 пъти, самолетът им има направени единствено 792 летателни часа. Ориентирани единствено от контролната кула и радарите, летците не виждат нищо от дебелите облаци. Снишаването е посрещнато от мощни ветрове и в допълнение утежнява контрола над самолета. Всички в самолета се майтапят, че това е турболенция, до момента в който някой не вижда през прозореца, че са рисково покрай планината. Осъзнали грешката си, летците форсират моторите с вярата да съумеят да се повдигнат на безвредно разстояние, само че за жал са доста надалеч от истината. Самолетът претърпява серия удари и дефинитивно стопира на Глетчъра на сълзите. Преди това е липсвало име на тъкмо тази локация.
Снимка: By Pedro Escobal – Personal documents, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2603166
След конфликта оцеляват 33 индивида, множеството са в тежко положение, със счупени крака. Густаво Зербино и Роберто Канеса са студенти по медицина и бързо почнали да практикуват наученото от университета. Някои от техните пациенти имат тежки пострадвания, а Нандо Парадо изпада в кома в резултат на тежък удар по главата и три дни се бори за живота си. Още в първите часове стартират избавителни полети, опитващи се да открият най-малко остатъци. Неизвестно за всички е, че единствено на 21 километра имало зарязан планински хотел, който можел да приюти бедстващите и да обезпечи нужната топлота. На идващия ден стартира интернационално търсене. Аржентина, Чили и Уругвай употребяват самолети и постоянно прелитат над оживелите, само че за жал не ги виждат.
Бедстващите се пробват да напишат SOS върху белия покрив на самолета, употребявайки червило, само че осъзнават, че няма да могат да създадат задоволително огромни и забележими букви и бързо се отхвърлят. Нито един аероплан не можел да разграничи белите остатъци върху снега. Още по-тъжното е, че никой не давал особени очаквания за този полет. На 21 октомври след близо 142 часа и 30 минути, избавителните отряди се отхвърлят с претекст, че няма по какъв начин да оцелее човек в тези атмосферни условия, освен това след злополука. Единствената разтуха била, че ще могат да открият телата за заравяне през лятото. За страдание и това е до някаква степен неточност.
Още през първата вечер умират 5 индивида. Останалите стартират да вадят самолетните седалки и да вършат някаква форма на леговище. 27 индивида съумяват да се свият в пространство от 2.5 метра на 3 метра, по този начин най-малко могат да се топлят, голямата зейнала дупка в кабината била затворена с багажи и сняг за спомагателна изолираност. През деня се разтапя сняг върху парче метал, а през нощта оживелите понижават фрапантно.
By Alejandra Cartamil, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9718756
Температурите постоянно падат до -30 градуса по Целзий. Повечето оживели живеели покрай морето, радвали се на горещо време и в този миг ледената хватка била изцяло безмилостна. Ужасът идва с обстоятелството, че храната е извънредно малко. След останките са открити към 8 шоколадови блокчета, малко миди, три бурканчета с конфитюр и спомагателни нищожни количества на дребното храна, която бихте разкрили във всеки аероплан. Количеството било разграничено, само че все пак не била задоволително. Една седмица по-късно към всички несгоди идва и ужасът – апетит. Липсват животни, липсват растения, бялата ледена пустиня няма какво да предложи. Има единствено едно решение – канибализъм. Всички знаят какъв е отговора, само че никой не посмява да го каже. Ако може да има нещо позитивно в цялата бедност, това е фактът, че ниската температура не разрешава на телата да гният. В идващите дни, всеки един от оживелите ще би трябвало да одобри концепцията, че в случай че не желае да почине, би трябвало да употребява човешкото месо на собствен другар. В телата на мъртвите има задоволително протеин, само че по какъв начин можеш да консумираш индивида, с който преди 10 дни си бил на една маса и си разговарял? И до момента в който споровете напират, лавина отнася още 8 оживели. Накрая няма друго решение с изключение на потреблението на скорошните умряли.
Снимка: By BoomerKC – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5040425
Това обаче не влиза в категорията „ Канибализъм “. Проявата на канибализъм е убиването и консумация по-късно, в този случай обаче приказваме за човекоядство, тъй като гибелта не е насилствена. Както е писано и преди, човешкото тяло разполага с задоволително протеини. За Роберто Канеса има две стъпки към тази последна част – правенето на сечения, които не са огромна компликация и взимането на решение. Оцеляването, най-малко за грубата толкоз надалеч от цивилизацията не е било човекоядството, а правенето на преход и излизането от планината. В един миг най-здравите потеглят да търсят помощ, само че се оказва, че са доста по-далече, в сравнение с подозират. При температури от -10 градуса по Целзий, Парадо, Канеса и Визинтин потеглят да търсят помощ. По думите на умиращия водач са покрай Курико.
Само Парадо носи три чифта джинси, три суичъра и всичко това върху една поло блуза.
След това поставя 4 чифта чорапи и по-късно увива краката си в найлонови торбички. Никой няма карта, никой няма визия къде отиват и също така на тази височина има забележителна липса на О2, която в допълнение затруднява придвижването. След три дни нанагорнище, Визинтин взема решение да се върне назад, тъй като храната няма да им стигне. Оказва се, че по наклон, употребявайки самолетната седалка като шейна, той съумява да измине същото разстояние за по-малко от час. Останалите не престават да вървят и се съгласяват, че е по-добре да умрат в планината, в сравнение с да чакат гибелта си при самолета. Най-накрая след девет дни виждат група локални, които събират дърва. Опитват се да им привлекат вниманието, само че откакто са от другата страна на реката, никой не ги чува. Парадо написа записка и я хвърли с камък от другата страна. Там е написал следното:
„ Идвам от самолета, който падна в планините. Аз съм уругваец. Вървим от 10 дни. Имам ранен другар тук при мен. В планината има още 14 потърпевши. Трябва да се махнем от тук, само че не знаем по какъв начин. Нямаме никаква храна, слаби сме. Ще дойдете ли да ни помогнете. Моля ви, не можем да вървим. Къде се намираме? “
Серджо е изправеният мъж.
Снимка: By Héctor Maffuche – http://www.magicasruinas.com.ar/revistero/aquello/revaquello074.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2354284
Писмото било прочетено от Серджо Калатан, чилийски жител. Той осъзнал с кого приказва и им направил знак, че схваща. Изкрещял колкото се може по-силно „ УТРЕ! “ и по-късно почнал да споделя на останалите двама души за самолетната злополука. Никой не вярвал, че може да има оживели хора. На сутринта чилийците хвърлят огромни части самун на другия бряг. Серджо се качва на кон и стартира да язди 10 часа в търсене на помощ през планината, също така би трябвало да измине дистанцията, с цел да стигне на другия бряг. По пътя среща различен собствен другар, споделя му къде са бедстващите и изпраща него да го прибере, до момента в който той продължава да язди до селото Пуенто Негро. Конят към този момент няма сили, само че за огромна наслада минава камион, който Калатан стопира. След това отива в полицейския сектор на Пуенте Негро. Новините се предават на армията в Сан Фернандо, Чили. Междувременно Парадо и Канеса са изпратени в Лос Майтенес де Курико, където са нахранени и могат да получат лекарска помощ. Те не знаят, че са минали 38 километра за 10 дни в един от най-невъзможните сезони на годината. За прекараното време в планината, Канеса тежи единствено 44 кг.
Два хеликоптера търсят, до момента в който третия седи в запас. В следобеда на 22 декември 1972 година се виждат останките на нещастния аероплан. Няма задоволително място за всички и членове на екипажа са подготвени да останат и да чакат идващия курс. Оцелелите прекарват единствено една последна вечер в самолетната кабина. На идната заран хеликоптерите се завръщат и извеждат останалите хора. Обикновено има и финален курс за телата на жертвите, само че тъй като са на аржентинска територия, управляващите би трябвало да създадат следствие и да ги предадат назад. На 26 декември излиза и историята за канибализма (макар и да приказваме за човекоядство). Два дни по-късно има конференция, в която оживелите изясняват, че през последните 72 дни са имали конвенция с умиращите, че телата могат да се употребяват. Историята е добре запечатана в няколко кино лентата, оживелите описват и историята си в книги. Самото прекарване слага за следващ път потвърждава какъв брой издръжлив може да е човек, само че за жал с цената на доста грехове, въпреки и чилийски духовник да опрощава всичките, гарантирайки, че всяко деяние е било в рискови обстановки.
