Адам отпреди грехопадението“ е роман, преплитащ големите теми за екологията

„ Адам отпреди грехопадението “ е разказ, преплитащ огромните тематики за екологията и човешките права по безподобен метод. Автор е видният френски публицист, доктор, филантропичен деятел, посланик и държавник Жан-Кристоф Рюфен.

„ Адам отпреди грехопадението “ наблюдава историята на екоактивист, който освобождава животни от пробна лаборатория в Полша през 2005 година и се забърква в смъртоносен скрит план за избавяне на света. В търсене на изгубения парадайс, в който е живял Адам преди грехопадението, в желанието си да възстановят унищожената естетика, радикалните еколози от Съединени американски щати, Европа, Южна Америка ще се опитат да понижат свръхнаселеността на планетата с чудовищните средства на биотероризма. Срещу тях ще се изправи частната организация „ Провидънс “ и по-специално Пол и Кери, двама някогашни секрети сътрудници на Централно разузнавателно управление на САЩ, подкрепени от екипа на организацията. Животът на милиони човешки същества ще зависи от техния опит, просветеност и досетливост.

Жан-Кристоф Рюфен/Photo credit: Издателство „ Колибри “

За създателя

Жан-Кристоф Рюфен (р. 1952 г.) е бележит френски доктор, странник, посланик, филантропичен деятел, държавник, учител по политически науки, член на Френската академия. Има три деца, едно от първия си брак с рускиня и две от етиопка, с която се развежда два пъти и за която се дами три пъти. Тази енциклопедична и колоритна биография е съпроводена с над 20 романа, удостоени с девет награди, измежду които две награди „ Гонкур “!

На името на Жан-Кристоф Рюфен са кръстени една медиатека в гр. Санс и едно начално учебно заведение в гр. Виню по избор на учениците, за които писателят въплъщава усета към думите, солидарността и мира. Многобройните ползи на този ренесансов homo sapiens включват и екологията - по-точно нейната тъмна страна, така наречен „ дълбока екология “, ориентирана към отбраната на природата от хищническия човешки тип. Защита, която не сортира средства.

Photo credit: Издателство „ Колибри “

Откъс от „ Адам отпреди грехопадението “ от Жан-Кристоф Рюфен

Към зверовете хищни човечецът преклонен пристъпя.
И те, видели го, смирява се свирепият им манталитет.
И сещат по какъв начин от него се излъхва това
благовоние Адамово отпреди грехопадението,
kогато при него те пристигнали
и с имена той надарил ги в Рая.

Исаак Сириец, Аскетични трактати

I
Вроцлав, Полша

До маймуните Жюлиет не бе усетила нищо. Или съвсем.

Трябва да се каже, че всичко стартира по-скоро добре. Лабораторията се намираше навръх адреса, посочен от Жонатан. И като заобиколи постройката отляво, Жюлиет незабавно видя спешния излаз макар неналичието на осветяване. Ключалката не оказа никаква опозиция на козия крайник. В тъмнината Жюлиет напипа електрическия ключ и го натисна. Бяла неонова светлина внезапно заля хранилището.

Единствената изненада беше миризмата. Жюлиет се бе подготвила за всичко с изключение на за тази противна комбинация от аромат на мръсна кожа, екскременти и загнили плодове. За шанс с идването на светлината вонята понижа, като че ли до тогава се бе крила под клетките, ниско долу, дружно със сенките. Жюлиет сви плещи. Трябваха ѝ въпреки всичко няколко минути да успокои дишането си и да ревизира дали не беше съдрала ръкавиците си. След това се приближи до клетките.

Жонатан не бе могъл да ѝ каже нищо за местоположението им. В взаимозависимост от потребностите на опитите животните постоянно сменяха клетките си, броят им също се менеше. На мястото на пожертваните идваха други. Разпределяха ги на партиди съгласно операциите, на които ги подлагаха. Близо до спешната врата, която бе останала необятно отворена към нощта, в две сложени една върху друга кафези се виждаха котки. Изглеждаха в положително положение. Щом Жюлиет открехна малките врати им, те изскочиха от клетките и се затичаха към отворената врата на помещението.

Не съумя да им се зарадва. Глух удар отекна в измазаните с гипс тръби, които обточваха тавана. Жюлиет замря и дълго се вслушва. После още веднъж настъпи тишина. „ В лабораторията в никакъв случай няма никой през нощта. “ Добре си спомняше думите на Жонатан. Но с цел да бъде изцяло сигурна, се помъчи да си спомни интонацията му, да усети дъха му в ухото си. Постепенно спокойствието ѝ се възвърна и надви над шумовете.

Тогава се зае с гризачите. Мислеше си, че ще има работа с бели мишки, които я отвращаваха по-малко от сивите. Но животните, от които гъмжаха дългите плоски кафези, не бяха нито бели, нито сиви. Бяха чудовища чисто и просто. Някои, гнусно розови, нямаха косми, други бяха боядисани в зелено, оранжево, виолетово. Няколко плъха се взираха пред себе си със стъклен взор, като че ли големите им очи бяха обезцветени и покрити с лак. За момент Жюлиет се запита дали мястото на тези създания в действителност беше природата. Представи си по какъв начин дребни момиченца отварят дрешника си
и се озовават лице в лице с сходни ужасии. Честно казано, такива угризения не я обземаха за първи път. По време на подготовката за акцията постоянно бе имала случай да разиска въпроса с Жонатан. Добре бе схванала, че идеята на животните няма нищо общо с изгодата от тях за индивида. „ Всички живи същества имат права, все едно дали са красиви или отблъскващи, домашни или диви, съедобни или не. “ Урокът беше усвоен. Преглътна отвращението си и остави слепите плъхове да изчезнат на открито в тъмнината, както котките преди тях. Дори се насили да изпита същото удовлетворение.

Сега обаче беше ред на маймуните. И те щяха да подложат възприятията на Жюлиет на доста по-тежко тестване. Имаше пет, напълно мънички, с учудващо човешки взор и мимики. Затворените две по две се прегръщаха като остарели съпрузи. Когато Жюлиет ги освободи, те отхвърлиха да излязат. Прииска ѝ се да ги издърпа от клетката им, само че се въздържа. Ако я одраскаха или ухапеха, можеха да раздерат ръкавицата є и от ръката
є да потече кръв, а не трябваше да оставя никаква генетическа диря. Даде им малко време да се решат и отиде да се занимае с последното животно.

Беше дребна слабичка уистити, която държеше дългите си ръце скръстени на корема. Тялото ѝ беше непокътнато, само че в черепа ѝ бяха забити десетина електрода, които образуваха нещо като корона от пера на индиански водач. Щом клетката се отвори, тя механично изскочи на открито и се приземи върху покрития с бели плочки под. Дълго заставам, без да мърда, втренчена в отворената външна врата. Вън подухваше лек ветрец, който навлизаше в помещението. Електродите се полюшваха на течението. Жюлиет, устояла на ужаса, който ѝ вдъхваха отблъскващите животни, се почувства не по този начин уверена пред тъгата на това толкоз близко създание. Тънките му крака потръпваха. Бавно примигващите му клепачи ритмично покриваха изпълнените му с уплах и тъга очи. Жюлиет, която не се бе разколебала нито от рисковете, нито от трудностите и шумовете, замръзна на място, съзерцавайки последното напредване на тази пленница, която не можеше да бъде освободена, тъй като носеше със себе си инструментите на своето изтезание. Беше нелепа жалост, знаеше това, беше на първо място жалост към себе си. Но нищо не можеше да се направи. Маймунката показваше цялата самотност и цялото страдалчество, които тя разпознаваше като свои от години. Същото страдалчество, което я бе довело дотук, в това плътно на глезените камуфлажно облекло, със задушаващата я черна качулка, с прекомерно огромните за краката є маратонки. Жюлиет губеше визия за изтичащото време. А времето беше от първостепенно значение за триумфа на интервенцията.

Внезапно маймунката събра сили и се изправи на задните си крайници. Направи две крачки към вратата, след това внезапно падна встрани, като захвърлена играчка. Конвулсии раздрусаха тялото ѝ. Очите є се затвориха. За благополучие. Жюлиет се почувства освободена от безмълвния укор на погледа им. Съвзе се, осъзна значимостта на времето и спешността на задачата си. Колко минути бе стояла неподвижна? Часът беше три и 10.
Уплаши се. Дори в случай че е завършила с животните, оставаше ѝ още доста работа. „ Втората част на задачата ти е толкоз значима, колкото и първата. Не го забравяй. “ И всичко трябваше наложително да завърши в четири часа.

Тя остави раницата, която носеше на гърба си, и извади двата спрея с багра. На огромната стена, сред двете основни групи кафези, стартира да нанася на към метър и половина от земята първия надпис с основни черни букви. „ Уважавайте правата на животните “.

Върна се към раницата и смени спрея. В червен курсив този път написа, протегнала ръце, с цел да бъдат буквите по-високо от първите: „ Фронт за избавление на животните “. Повтори интервенцията на всички стени с други лозунги, като в най-високите надписи вмъкваше правописни неточности, с цел да заблуди полицията. „ След като би трябвало да наподобява, че сме двама, за какво не идваш с мен? “ Когато зададе този въпрос на Жонатан, незабавно съжали. Това бе единственият случай, когато бе оспорила инструкциите му. Той изсъхнало ѝ отговори, че заповедта била да се излагат на риск допустимо минимум участници. Толкова по-добре! Нямаше да ѝ е прелестно, в случай че той бе с нея в този момент. Това беше нейната задача. И тя искаше да я извърши сама.