Когато ядох бой във влака
А в буркана тъжно люшка месестата си шапка моята медузка бяла
Веднъж ядох пердах във влака. В електричката Бургас – Ямбол – Елхово. Ако би трябвало да сме точни, ядох го сред Бургас и Ямбол, там има промяна и се качваш на друга електричка до Елхово. А в случай че би трябвало да сме напълно точни, не беше тъкмо пердах, щото баба ме пуфна два пъти по трътката, с цел да показва възпитателност пред отбраното общество в купето, но след това седна и ми мели на главата, до момента в който не стигнахме, с такава постоянност, че горко съжалих, че не ми е теглила един пердах да й мине. Поводът?
Като бях на десет-дванайсет, дойдеше ли лятната почивка, още последният образователен ден багажът ми беше стегнат и ме командироваха при баба. Кеф и приятност, три месеца не могат ми заловен спатиите от скитосване с лапетата, готвят ми каквото желая, обичат ме до пристъп, дават ми пари за лятното кино, хапвам сладолед на стомах и други такива бабешко-дедовшки екстри. Този път обаче баба остана два-три дни в Бургас, преди да ме отнесе, с цел да облажи и тя от туй, че оженила дъщерята на морето – да походи на плаж.
По това време, като всяко лапе на възраст 10-12 обезверено, люто, злокобно и настървено желаех домакински любим. Обаче вкъщи и дума не даваха да се издума, по тази причина бях принудена да скалъпвам. И ходенето на плаж ми предоставяше супер благоприятни условия. Осинових си медузка.
Влачех медузката в найлонова торбичка, след това я трансферирах в буркан от туршия, от който след ден-два стартира да се носи нечовешка воня и когато пристигна време да отпътуваме с баба за Елхово, майка ми с наслада се съгласи да взема медузата с мен. И в този момент си представете бедежето, във купето, топъл юни, баш по обед, аз и баба с двеста чанти, триста шапки и буркан. А в буркана тъжно люшка месестата си шапка моята медузка бяла. И сичко щеше да свърши с наред идване в Ямбол и безконечна дружба сред медуза и дете, в случай че купето не беше цялостно, а някаква нахална жена още на гара Владимир Павлов стартира да квичи, че от тая воня и ставало неприятно. Баба рече – Еле, медузата ти е умряла, би трябвало да я хвърлиш. КО?!? Абсурд. И ревнах. Жената дето и ставало неприятно стартира да изисква нещо от баба, а тя, благата, хем и е неловко, щот то правилно си смърди се не трае, хем аз съм обичаната й внучка, по какъв начин да ми разбие сърцето, като изтръгне буркана и го изхвърли. Мисля, че и до ден сегашен тия хора по този начин си показват пъкъла. Смрад от умрели медузи и потни труженици във трен измежду жежко лято, а за декор – гръмък детски плач, със всички екстри – сълзи, сополи, писък и шумно хълцане. Баба ме извлече в коридора и взе да ме увещава да изхвърлим медузата, аз обаче не, та не. Накрая ме заряза там и сподели – прибирам се в купето, в случай че докат стигнем до Ямбол не си изхвърлила медузата, ще те върна в Бургас.
Ужас. Моментално замлъкнах, не че не ми се ревеше още, но да изтърва цяло лято в Елхово зарад една медуза? Ма тя правилно поумряла, рекох си, довиждане блага медузке, доста те обичам, ще те помня винаги… Обаче изхвърлянето на медузката ми звучеше супер брутално. Ще разпръсна праха и над полето, взех решение аз, а за задачата отвореният прозорец в коридора на вагона е превъзходен. И бръкнах в буркана, зашепих медузко и протегнах ръка през прозореца.
Обаче, хора, в случай че изхвърляте медузи през прозореца на движещ трен, гледайте на прилежащите прозорци да няма хора. Аз това от кое място да го знам към оня миг, въпреки всичко на невръстната възраст 10+ няма задоволително житейски опит, с цел да знам, че всяка летяща през прозорец на трен медуза се залепя 100 % на всяка подадена през прозореца карнобатска физиономия!
Не помня да са ни сваляли на Карнобат, значи по някаква причина ни се е разминало. Човекът беше много гневен, най-малкото тъй като в началото отхвърляше въобще да проумее какви медузи, какви пет лв., тва е трен бе алооо. И беше уверен, че е сопол. Ти – вика му баба – с акъла си ли си бе, по какъв начин такова малко дете ще изкара подобен колосален сопол, че и миризлив! А той ме гледа едно такова съмнително и напряко си му пишеше на лицето – те сегашните дребни изродчета кой ги знае какви работи още вършат, че един колосален смрадлив сопол ли нема ми улепи на челото! Накрая повярва, за доказателство баба му сподели буркана, след това ме смота в купето, опуха ми задника, индивидът слезе на Карнобат, до Ямбол тъжно слушах тирадата на баба, само че като стигнахме в Елхово и видях, че на съседите котката се е окотила, тъгата ми утихна.
Ех, медузко, къде ли си в този момент.
Веднъж ядох пердах във влака. В електричката Бургас – Ямбол – Елхово. Ако би трябвало да сме точни, ядох го сред Бургас и Ямбол, там има промяна и се качваш на друга електричка до Елхово. А в случай че би трябвало да сме напълно точни, не беше тъкмо пердах, щото баба ме пуфна два пъти по трътката, с цел да показва възпитателност пред отбраното общество в купето, но след това седна и ми мели на главата, до момента в който не стигнахме, с такава постоянност, че горко съжалих, че не ми е теглила един пердах да й мине. Поводът?
Като бях на десет-дванайсет, дойдеше ли лятната почивка, още последният образователен ден багажът ми беше стегнат и ме командироваха при баба. Кеф и приятност, три месеца не могат ми заловен спатиите от скитосване с лапетата, готвят ми каквото желая, обичат ме до пристъп, дават ми пари за лятното кино, хапвам сладолед на стомах и други такива бабешко-дедовшки екстри. Този път обаче баба остана два-три дни в Бургас, преди да ме отнесе, с цел да облажи и тя от туй, че оженила дъщерята на морето – да походи на плаж.
По това време, като всяко лапе на възраст 10-12 обезверено, люто, злокобно и настървено желаех домакински любим. Обаче вкъщи и дума не даваха да се издума, по тази причина бях принудена да скалъпвам. И ходенето на плаж ми предоставяше супер благоприятни условия. Осинових си медузка.
Влачех медузката в найлонова торбичка, след това я трансферирах в буркан от туршия, от който след ден-два стартира да се носи нечовешка воня и когато пристигна време да отпътуваме с баба за Елхово, майка ми с наслада се съгласи да взема медузата с мен. И в този момент си представете бедежето, във купето, топъл юни, баш по обед, аз и баба с двеста чанти, триста шапки и буркан. А в буркана тъжно люшка месестата си шапка моята медузка бяла. И сичко щеше да свърши с наред идване в Ямбол и безконечна дружба сред медуза и дете, в случай че купето не беше цялостно, а някаква нахална жена още на гара Владимир Павлов стартира да квичи, че от тая воня и ставало неприятно. Баба рече – Еле, медузата ти е умряла, би трябвало да я хвърлиш. КО?!? Абсурд. И ревнах. Жената дето и ставало неприятно стартира да изисква нещо от баба, а тя, благата, хем и е неловко, щот то правилно си смърди се не трае, хем аз съм обичаната й внучка, по какъв начин да ми разбие сърцето, като изтръгне буркана и го изхвърли. Мисля, че и до ден сегашен тия хора по този начин си показват пъкъла. Смрад от умрели медузи и потни труженици във трен измежду жежко лято, а за декор – гръмък детски плач, със всички екстри – сълзи, сополи, писък и шумно хълцане. Баба ме извлече в коридора и взе да ме увещава да изхвърлим медузата, аз обаче не, та не. Накрая ме заряза там и сподели – прибирам се в купето, в случай че докат стигнем до Ямбол не си изхвърлила медузата, ще те върна в Бургас.
Ужас. Моментално замлъкнах, не че не ми се ревеше още, но да изтърва цяло лято в Елхово зарад една медуза? Ма тя правилно поумряла, рекох си, довиждане блага медузке, доста те обичам, ще те помня винаги… Обаче изхвърлянето на медузката ми звучеше супер брутално. Ще разпръсна праха и над полето, взех решение аз, а за задачата отвореният прозорец в коридора на вагона е превъзходен. И бръкнах в буркана, зашепих медузко и протегнах ръка през прозореца.
Обаче, хора, в случай че изхвърляте медузи през прозореца на движещ трен, гледайте на прилежащите прозорци да няма хора. Аз това от кое място да го знам към оня миг, въпреки всичко на невръстната възраст 10+ няма задоволително житейски опит, с цел да знам, че всяка летяща през прозорец на трен медуза се залепя 100 % на всяка подадена през прозореца карнобатска физиономия!
Не помня да са ни сваляли на Карнобат, значи по някаква причина ни се е разминало. Човекът беше много гневен, най-малкото тъй като в началото отхвърляше въобще да проумее какви медузи, какви пет лв., тва е трен бе алооо. И беше уверен, че е сопол. Ти – вика му баба – с акъла си ли си бе, по какъв начин такова малко дете ще изкара подобен колосален сопол, че и миризлив! А той ме гледа едно такова съмнително и напряко си му пишеше на лицето – те сегашните дребни изродчета кой ги знае какви работи още вършат, че един колосален смрадлив сопол ли нема ми улепи на челото! Накрая повярва, за доказателство баба му сподели буркана, след това ме смота в купето, опуха ми задника, индивидът слезе на Карнобат, до Ямбол тъжно слушах тирадата на баба, само че като стигнахме в Елхово и видях, че на съседите котката се е окотила, тъгата ми утихна.
Ех, медузко, къде ли си в този момент.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ