Ние не пропадаме ♥ Дончо ЦОНЧЕВ
(1933 ~ 2010)
Ние не пропадаме
Дядо Цоньо, ние с теб не сме се виждали в никакъв случай, само че, мисля, по този начин добре се познаваме, че можем да си приказваме за всичко. Аз съм (сигурно питаш) млад, здрав и прав. Приличам на тебе, на сина ти и на внука ти. Работите ми вървят както би трябвало. Вече не съм безпаричен сред богати, каквито сте били вие. Даже понякога се случват и неща, с които бих те зарадвал.
Баща ми Стефан (твоят минимален внук) ми е разправял за теб сума истории и по 100 пъти. Най-често все оня случай, когато ти и баба Никула („ баба ти Цонюйца “ – викаше той) сте отишли да крадете шума от равнищата на хаджи Станя. Всичко знам наизуст за тогава: по какъв начин от мраз се пукало дърво и камък, по какъв начин вълците виели досами оплитам на остарялата ни къща, по какъв начин към този момент шумка не останала за добитъка и една заран в мрачно, откакто си ритнал чергата, под която сте се топлели с баба, си рекъл: „ Никуло, впрягай в шейната воловете! “ А самичък си отишъл да вземеш наджака.
Бавно се люлеели нашите два вола. Дъхът им още във въздуха ставал на скреж и се ръсел по пътя. Скриптял сухият пълен сняг под петалата, цървулите, мислите – вие с баба сте крачели начело безмълвни.
Стигнали сте до равнищата на хаджи Станя, отбили сте вътре. Спрели сте шейната край огромния дъб, в чийто чатал била складена на листница шумата. Ти си замахнал с наджака.
Виждам те така ясно, мой постоянно жив дядо – ето те отново пред очите ми: висок два метра и нещо, мустакат, ядосан, заплашителен, тежкият наджак като совалка шета сред тебе и дървото – два столетника с грапави груби стъбла, прави във васильовденския сняг и в юлските балкански стихии, прави постоянно, на всички места, всячески, – бели тресчици крилат високо във въздуха и падат укротени, засмени на всички страни; отново вият вълците, въпреки че към този момент е съмнало, ей таме вият, на десетина крачки от теб, дето стартира горичката; не, това не е писък – край тебе може единствено да се скимти!
Сечеш дъба и – като падне – направо ще го натовариш. С шумата в чатала му. Но не щеш ли хаджи Станьовите са забелязали апаш измежду равнищата си. А те са доста. Силни и богати.
Идат!
Водят и чираците!
Какво ще правиш самичък против им – ти, воловете и баба?
В гората към този момент няма вълци. Тихо е. Един по един, един след различен, на пръсти, чорбаджийските синове и ратаите те обсаждат. Ти си в кръга им. Вече виждаш по какъв начин пълзят техните брадви, закони, тояги, закани. Наедряват в снега и в превъзходството си. Зъзнат в ненавист и завист – имоти, пари, купена мощ. И все по-страшно става за теб – гладния апаш на шума. Прабаба ми е дребна – зная. На пръсти се дига да бучне жеглите, права целува ръката ти по Заговезни, волът гали косата й с мирис – толкова дребна. А ето първият от хаджи Станьовите, най-смелият, към този момент е задоволително близо, с цел да те познае.
И като те вижда и те познава, той завчас хвърля сопата в снега, накъдето завърне, и виква колкото му глас държи:
„ Бягайте брееей! Той бил Цончоолууу! Бягайте че от сиромаха и лудият бяга! “
… И все виждам всичко това така ясно, слушам, зная по какъв начин те в действителност избягали в суматоха, по какъв начин ти си траял да сечеш – сумтейки в белите от скреж мустаци;
по какъв начин паднал дъбът, с шумата в чатала му; и все така небогати: хруп, хруп, хруп – петалата, стъпките, мислите по снега; все така гладни, само че сгърбените наши пет овце, облещени в кошарата, ще устоят и тази зима.
И ние издържахме. Много тежки зими са зад нас, а много още чакат. И вълци тракат зъби, приклекнали край пътя ни напред, чуваме ги, знаем.
Но ние в никакъв случай не ще пропаднем, тъй като никнем върху вашите гробове – бедни дядовци, незабравими…
От: „ Дневникът на един геолог “, Дончо Цончев, изд. „ Български публицист “, 1989 година
Снимка: Дончо Цончев (1933 ~ 2010), Съюз на българските журналисти; dictionarylit-bg.eu
