(1913 ~ 1998) Французите го наричат Принцът на обаянието и

Чудовището с ангелско лице ~ Жан МАРЕ и животът в самота

(1913 ~ 1998)

Французите го назовават „ Принцът на обаянието ” и го боготворят. Обожаван от милиони дами, именитият Жан Маре остава безучастен към всички проявления на женското внимание. Сърцето му цялостен живот принадлежи на един-единствен човек, а след гибелта му, артистът избира самотата до края на дните си.

Своя татко, Маре съвсем не помни. Родителите му се разделят още когато той е напълно дребен. Малко преди да се роди, от този свят си отива по-голямата му сестра Жана Мадлен. Майката се надява, че бебето ще е момиче, по тази причина когато през декември 1913 година на бял свят се появява момченце, тя дълго не може да излезе от депресията. Възможно е подсъзнателното предпочитание на майката да има момиче и отсъствието на бащата във възпитанието да играят огромна роля в ориста на бъдещата кино-звезда. Още в юношеските си години, Жан обича да се облича в женски облекла и да се появява в сходен тип на улицата, радвайки се на това, че го одобряват за млада дама.

Майка му постоянно отсъства, а вуйна му и баба му го увещават, че й се постанова да пътува. Години по-късно, Жан схваща истината – майка му е измамница и клептоманка, която постоянно попада в пандиза за обири. В тези години, нейният наследник се възпитава на улицата. Расте като гамен, справедливо се снабдява с прозвището „ Чудовище с ангелско лице ”, лъже, бие се, съвсем не учи, сменя няколко учебни заведения. Единственото, за което мечтае младият Жан, е да се запише в курсове по актьорско майсторство, поради това се хваща на всякаква работа. Благодарение на впечатляващата си осанка, той постоянно работи с фотографи в качеството си на модел и си основава портфолио, с което обикаля по театри и киностудиа.

Още от дребен, Маре се увлича по живописта и скулптурата и един път на творенията му внимание обръща режисьорът Марсел Л'Ербие. Той купува няколко негови картини и го кани за епизодична роля в собствен филм. Няколко години Маре е участник в масовки и извършва дребни функции, до момента в който ориста не го среща със популярния драматург, стихотворец и режисьор Жан Кокто. Кокто трансформира никому незнайния новак артист в идол на милиони фенове, а самият той се трансформира в негова единствена обич.

Актьорът в никакъв случай не подчертава вниманието върху своята нетрадиционна ориентировка, само че и в никакъв случай не я крие. Неговата първа любовна история с момиче приключва по този начин трагично, че той е подготвен да постави завършек на живота си. По-късно, пробвайки се да гради връзки с дамите, схваща, че от това нищо няма се получи. Маре признава: „ Имах дълги полови връзки с дамите, само че аз не бях влюбен в нито една от тях. С три пробвах да зачена дете, само че уви, ориста не пожела да ме ощастливи с бащинство. Ако това се бе случило, заклевам се в Бог, аз незабавно щях да се оженя за майката на бъдещето ми дете! ”

Жан Кокто разпорежда на Маре всички основни функции в своите спектакли и филми – „ Красавицата и звярът ” (1946), „ Двуглавият орел ” (1948), „ Ужасните родители ” (1949), „ Орфей ” (1949), „ Кориолан ” (1950), „ Завещанието на Орфей ” (1959) и споделя: „ В сърцето на Маре свети слънце, а в душата му – гори огън ”. Зад кулисите скоро се популяризира мълвата за любовния разказ сред младия артист и режисьора. Оказва се, не без съображение. Веднъж Кокто позвънил на Маре с думите: „ Елате неотложно! Стана злополука! ”. Когато артистът пристигнал при него, той чул самопризнание в обич. В отговор отвърнал, че той също е влюбен. Възхищението и уважението на Маре скоро се трансформират в същинска обич. Той остава до Кокто, който постепенно се погубва от своето користолюбие – опиума, до края на дните му през 1963 година В деня, когато той умира, Жан Маре споделя: „ От тук насетне, аз единствено ще се преструвам, че пребивавам ”.

Любовта, изпитвана към Кокто, Жан Маре не претърпява в никакъв случай към този момент. Макар бащините усеща да са нещо далечно и непознато за него, потребността от семейство се ускорява с годините. През 1962 година Маре осиновява 19-годишния сирак-циганин Серж, обезпечава му положително обучение, само че по този начин и не съумява да се трансформира в непосредствен нему родител. Приемният наследник повече се интересува от парите на Маре и избира да живее надалеч от него, опасявайки се от противоречивата му известност.

С годините Жан Маре все по-рядко се появява на екрана - посвещава времето си на живописта и скулптурата, отваря и лична изложба. Води усамотен метод на живот, само че в никакъв случай не се оплаква от старостта и самотата. До последните си дни, Маре остава непретенциозен, самокритичен и утопичен. За него споделят, че е „ душа на дете, заблудила се в тяло на спортист ”. А Маре в никакъв случай не оспорва това: „ Актьор съм, а актьорите до дълбока напреднала възраст си остават деца ”.

Portrait of Jean Marais for Orphée directed by Jean Cocteau, 1950