Какво ще рече щастие? Това, да преживяваш всичките нещастия ♥ Никос КАЗАНДЗАКИС
(1883 ~ 1957)
Човечеството
Не приказваш ти. Нито единствено твоето племе е това, което вика в теб; безбройните генерации на индивидите – бели, жълти, черни – се втурват и викат в теб.
Освободи се и от племето; мъчи се да изживееш целия борещ се човек. Погледни го по какъв начин раздра пъпната си шнур с животните, по какъв начин се мъчи да се изправи, да опитоми дивите викове, да опази огъня измежду камънаците, да запази разсъдъка в костите на черепа си.
Нека те обладае благосклонност към това създание, откъснало се една заран от маймуните, голо, беззащитно, без рога и зъби, единствено с една искра в мекия си череп.
Не зная от кое място идва и къде отива. Но желае, обичайки, работейки, убивайки, да завладее земята.
Погледни хората, смили се над тях. Погледни себе си измежду хората, смили се над себе си. В мътния полумрак на живота се допираме един различен, търсим се, питаме се, вслушваме се един в друг; викаме за помощ!
Препускаме. Знаем, че препускаме към гибелта, само че не можем да спрем. Препускаме.
Държим една свещ и препускаме. За момент лицето ни се осветява; само че бързо-бързо предаваме свещта на сина си и внезапно угасваме, слизаме в Ада.
Майката гледа напред към дъщерята; дъщерята също гледа напред, отвъд тялото на мъжа си, към сина – ето по какъв начин върви по тази земя Невидимият.
Всички ние – безмилостни – гледаме напред, тласкани откъм гърба от великански, непогрешими, тъмни сили.
Надигни се от краткотрайния окоп на тялото си и обърни взор обратно, към вековете. Какво виждаш? Животни, задачите в кръв и косми, обезумели се надигат от калта. Животни, задачите в кръв и косми, слизат от планините.
Двете армии, ръмжейки, се сблъскват – както мъжът и дамата – и се трансформират в купчина кръв, мозък и тиня.
Погледни; народите никнат като трева от пръстта и отново в пръстта падат – богат тор за бъдещите сеитби. А земята затлъстява от пепелта, от кървите и мозъците на хората.
Безбройни са и тези, които се изгубват по средата на пътя; раждат се и умират безплодни. Изведнъж в мрака се отварят пропасти, цели нации пропадат в тях, безсмислени заповеди се дочуват измежду безумната олелия и, ужасено, човешкото стадо се разпилява.
Изведнъж усещаме под нас и към нас, и в бездната на нашето сърце слепите, ненаситни, безсърдечни и безумни сили.
Сред бурно море плаваме, съзираме го в проблясъка на една жълта светкавица; на една черупка доверихме благосъстоянията си, децата си, боговете си.
Мрачни талази от гъста кръв са вековете – надигат се и се спускат. Всеки момент е отворена пропаст.
Съзерцавай тъмното море, без да се замайваш, всеки момент гледай бездната в очите – без въображение, без безсрамие, без боязън. Без въображение, без безсрамие, без боязън. И освен това; направи още една крачка; бори се, с цел да придадеш смисъл на безсмислените борби на индивида.
Тренирай сърцето си да ръководи колкото се може по-широка сцена. Обхвани с погледа си един век, след това два века, след това три, 10, колкото можеш да издържиш, от пътя на индивида. Дресирай окото си да следи придвижването на народите в необятните исторически пространства.
Потапяй се с самообладание и с обич, с висок алтруизъм в това привидение, до момента в който полека-лека светът стартира да диша в теб – да се осветят борещите се, да се срещнат в сърцето ти, да се опознаят братята.
Сърцето сплотява, каквото мозъкът разделя, надскача арената на потребността и трансформира борбата в обич.
Пази равновесие над всепоглъщащата бездна и се опитвай да сложиш ред във видението. Повдигни пъстрия похлупак на мистерията – звездите, моретата, хората, идеите; придай облик и смисъл на аморфната безсмислена безконечност.
Събери в сърцето си всичките кошмари, възвърне всичките детайли. Спасението е един кръг; затвори го!
Какво ще рече благополучие? Това, да преживяваш всичките несгоди. Какво ще рече светлина? Това, да поглеждаш с бистро око целия мрак.
Ние сме единствено една скромна писмен знак, една сричка, една дума в гигантската Одисея. Ние сме потопени в една гигантска мелодия и блестим там, както дребните водорасли блестят в морето.
Какъв е нашият дълг? Да вдигнем за момент глава от текста и, доколкото дъхът ни стига, да вдишваме от всеобщата мелодия.
Да слеем перипетиите, да осмислим пътуването, непрекъснато да се борим с хората, боговете и животните и постепенно, търпеливо, като плът от своята плът, да съграждаме в нашите мозъци Итака.
Бавно, със страшни страдания, като остров се надигат от океана на нищото творенията на индивида.
На този харман работят, любят се, надяват се и изчезват поколенията. Нови генерации стъпват върху труповете на бащите, не престават делото им в бездната и се мъчат да опитомят ужасната мистерия; по какъв начин? – обработвайки една равнища, целувайки една жена, изследвайки един камък, едно животно, една концепция.
Започват земетръси, островът се люлее, от едната страна пропада, от другата се надига от мрачните талази.
Морски служащ е разсъдъкът и работата му е да ашладисва хаоса.
От всичките тези генерации, от всички несгоди и наслади, от любовите, от войните, от концепциите извира един чист и спокоен глас; чист и спокоен, тъй като носи всичките грехове и безпокойства на борещия се човек, надминава ги и се издига.
От дълбините на цялата тази човешка маса, някой се катери с нокти и зъби, цялостен облян в сълзи и кърви: мъчи се да се избави.
Да се избави от кого? От тялото, което го затваря, от народа, който го държи, от плътта, от сърцето и от разсъдъка на индивида.
– Господи, кой си ти? Като Кентавър се изправяш пред мен – с ръце, протегнати към небето, с крайници, забити в калта.
– Аз съм Онзи, който постоянно се изкачва!
– Защо се изкачваш! Мъчиш се, бориш се, воюваш да се измъкнеш от животното. От животното и от индивида. Не ме изоставяй!
– Боря се и се изкачвам, с цел да не потъна. Простирам ръцете си, пипвам се за топлите тела, издигам глава над разсъдъка, с цел да дишам; удушавам се на всички места, на никое място не се съдържам!
– Господи, за какво трепериш?
– Страх ме е! Черното възвишение няма край. Пламък е главата ми и постоянно гори; а духът на нощта постоянно духа да ме угаси. Борбата ми всеки момент е застрашена. Борбата, която повеждам във всяко тяло, непрекъснато е в заплаха. Вървя, препъвам се в месата им като среднощен друмник и крещя: Помощ!
Из: „ Аскетика “, Никос Казандзакис, превод Панос Статоянис, изд. Архетип, София, 1993
Снимка: imdb.com
