Нашата воля е свободна да разбере, че нейната истинска цел са добротата и любовта ♥ ТАГОР
(1861 - 1941)
Проблемът за характерността
Съществуват два типа стремежи, които би трябвало да се помъчим да доведем до единодушие. Единият тип, които изцяло осъзнаваме, са в региона на физическото ни битие. Ние желаеме да ядем, да пием, стремим се към телесни удоволствия и улеснения. Тези стремежи не излизат отвън себе си, те се лимитират изцяло със задоволяването на инстинктите, от които и произлизат. Често обаче желанията на нашето небце са в несъгласие с това, което стомахът ни може да понася.
Но има и различен тип стремежи. Това са желанията на нашата физическа система като нещо цяло. Тях нормално не осъзнаваме. Такова е желанието за здраве. То е постоянно действено - поправя и укрепва нещата, които не са в ред, ловко възвръща нарушеното равновесие. Желанието ни за здраве не се грижи за непосредствените ни потребности, а отива оттатък сегашното. То е правилото за нашата физическа целокупност, който свързва живота ни с неговото минало и бъдеще и поддържа единството на неговите елементи. Мъдрецът знае това и съгласува другите си физически стремежи с него.
Но ние имаме и едно по-голямо тяло - човешкото общество. То е също един организъм, в който ние, като негова част, съхраняваме самостоятелните си стремежи. Всички желаеме да имаме личните си удоволствия и свободата. Искаме по-малко да плащаме и повече да получаваме. Това е мотив за конфликти и битки. Има обаче и едно друго предпочитание, което работи в глъбините на обществения организъм. То е ориентирано към богатството на обществото и надвишава границите на сегашното и на личното; то е на страната на безкрайното.
Мъдрият се мъчи да хармонизира желанията за личното самозадоволяване с желанията за публичното благо; единствено по този начин той може да реализира своето по-високо Аз.
В ограничавания си тип нашето Аз осъзнава изолираността си и се мъчи по всевъзможен начин да се издигне над другите. В своя неограничен тип обаче то копнее да доближи оная естетика, която води към съвършенство, а не към просто повишаване.
Освобождението на физическата си природа ние реализираме посредством здравето: освобождението на обществената природа - посредством справедливостта, а това на нашето Аз - посредством любовта. Геуда я назовава угасване, угасване на самолюбието. Такава е функционалността на любовта: тя не води към затъмнение, а към прояснение. Това е бодхи, същинското пробуждане; това е откровението на безкрайната наслада у нас посредством светлината на любовта.
Нашето Аз би трябвало да се издигне посредством независимостта на своята характерност до хармонията на душата. То не може да реализира тази естетика посредством принуждение. Също по този начин и нашата воля в своето развиване би трябвало да се издигне без значение и свободно до цялостното си съвършенство. Ние би трябвало да сме изживели негативната форма на свободата, която е беззаконието, преди да стигнем до позитивната независимост, която е любовта.
Отрицателната независимост, свободата на своеволието, може да не доближи най-висшето си реализиране, само че тя не може да се откъсне напълно от него, тъй като ще изгуби личния си смисъл. Своеволието ни е свободно до известна степен, то може да знае какво значи да се отклониш от правия път, само че то не може да продължава непрестанно. Защото негативната страна у нас е лимитирана. Ние би трябвало да свършим с неприятните си каузи, да спрем лудото си търчане след неразбирателството. Нашата воля е свободна да разбере, че нейната същинска цел са добротата и любовта. Защото добротата и любовта са безкрайни, а единствено в безкрайното е допустимо съвършеното реализиране на свободата. Волята ни може да бъде свободна не по отношение на рестриктивните мерки на нашето Аз, не там, където е майа и отричане, а по отношение на неограниченото, където са истината и любовта. Нашата независимост не може да отива против личния принцип на свободата и отново да бъде свободна; тя не може да се самоубие и отново да живее. Не можем да кажем, че имаме неограничена независимост и да се оковем във вериги, тъй като с оковаването свършва и самата независимост.
В свободата на нашата воля има същия дуализъм на видимост и истина - своеволието ни е единствено видимостта на свободата, а любовта е истината. Когато се опитваме да създадем тази видимост самостоятелна от истината, тогава нашият опит ни носи единствено злощастие и демонстрира най-после и самата си безполезност. Всяко нещо има дуализма от майа и сатиам, видимост и истина. Думите са майа, когато са просто звукове и са ограничени; те са сатиам, когато са хрумвания и безпределни. Нашето Аз е майа, когато е самостоятелно и лимитирано, когато смята себе си за нещо абсолютно; то е сатиам.
Всякога, когато частта, пренебрегвайки цялото, се пробва да върви по собствен личен път, мощният удар на цялото завчас я стопира и я разсипва на прахуляк. Всякога, когато обособеният субект се опита да спре постоянно течащия поток на международната мощ и да се ограничи единствено в полето на персоналната си изгода, той стига до злополука. Колкото и мощен да е един цар, той не може да издигне знамето на протеста против източника на висшата мощ и да остане отново всесилен.
Казано е: посредством безвластие хората съумяват, реализират мечтаното и тържествуват над неприятелите си, само че се погубват сами, тъй като по този начин отрязват личните си корени. Нашите корени би трябвало да са потопени надълбоко във Всемира, в случай че желаеме да реализираме величието на личността си.
Целта на нашето Аз е да търси единението. То би трябвало с обич и благост да сведе ниско глава и да заеме мястото си там, дето се срещат всички - и огромни, и дребни. Чрез загубата си то би трябвало да завоюва и да се издигне посредством провалянето си. Игрите щяха да са смут за детето, в случай че то не можеше да се върне при майка си; нашата персонална горделивост би била нашето проклинание, в случай че не можехме да я пожертваме за любовта. Трябва да знаем, че единствено проявлението на Безграничния в нас е безпределно ново и постоянно хубаво и дава единствения смисъл на нашето Аз.
От: „ Садхана. Пътят към съвършенството “, Рабиндранат Тагор, изд. „ Терзиев и синове “, 1995 г.
Илюстрация: Walther Illner Porträt Rabindranath Tagore
