— Нели, обещаваш ли да пазиш една моя тайна? —

— Нели, обещаваш ли да пазиш една моя загадка? — продължи тя, като клекна до мен и ме погледна с прелестните си очи по този начин, че неприятното ми въодушевление внезапно се изпари, въпреки че имах съображение да й се дразня.

— Струва ли си да се пази в загадка? — запитах я към този момент не толкоз ядосано.

— Да, и това ме тревожи, а би трябвало да го кажа. Искам да зная по какъв начин би трябвало да постъпя. Днес Едгар Линтон изиска ръката ми и аз му дадох отговор. Преди да ти кажа дали отговорът ми беше позитивен или негативен, желая да ми кажеш какво трябваше да отговоря.

— Наистина, госпожице Катрин, отде да зная аз? — рекох в отговор. — Във всеки случай, като имам поради по какъв начин се държахте през днешния ден следобяд в негово наличие, бих споделила, че ще е по-разумно да му откажете. Понеже господин Едгар е изискал ръката ви по-късно, той би трябвало да е или обезсърчителен дръвник, или малоумен храбрец.

— Ако приказваш по този начин, няма да ти кажа нищо друго — недоволно отвърна тя, като се изправи. — Дадох единодушието си, Нели. Хайде, по-скоро ми кажи дали съм сбъркала.

— Дадохте единодушието си? Тогава какъв смисъл има да приказваме по въпроса? Дали сте дума и не можете да се отметнете.

— Но кажи ми дали трябваше да постъпя по този начин. Кажи де! — рече тя с нервиран тон; като търкаше ръцете си една в друга и се мръщеше.

— Има доста неща, които би трябвало да се обсъдят, преди да се отговори по приемлив метод на тоя въпрос — дълбокомислено отвърнах аз. — Първото и най-важното е дали обичате господин Едгар.

— Нима някой може да не го обича? Разбира се, че го обичам — отвърна тя.

Тогава я накарах да поведем следния диалог, като тя отговаряше на въпросите ми. За една госпожица на двадесет и две години тоя метод не беше неудобен.

— Защо го обичате, госпожице Кати?

— Глупости! Обичам го и това е задоволително.

— В никакъв случай. Трябва да кажете за какво.

— Е добре, тъй като е прекрасен и прелестен в компания.

— Лошо! — бе моята оценка.

— И тъй като е млад и радостен.

— Пак неприятно.

— И тъй като ме обича.

— Няма значение, щом става дума за това.

— И тъй като ще бъде богат, а на мен ще ми бъде прелестно да съм най-важната дама в цялата местност и ще се гордея да имам подобен брачен партньор.

— По-лошо от всичко друго. А в този момент кажете по какъв начин го обичате.

— Както обича всеки човек. Ти си глупавичка, Нели.

— Ни минимум. Отговорете!

— Обичам земята под нозете му и въздуха над главата му, и всичко, до което се допира, и всяка дума, която изговаря. Обичам всеки израз на лицето му и всяко негово деяние, и него самия изцяло и напълно. Стига ли това?

— И за какво го обичате?

— Хайде, хайде, вие ме взехте на майтап. Това е чиста завист. За мен този въпрос напълно не е смешка — рече младата жена, като се намръщи и извърна лице към огнището.

— Далеч съм от мисълта да се майтапя, госпожице Катрин — отвърнах аз. — Вие обичате господин Едгар, тъй като е и прекрасен, и млад, и радостен, и богат, и тъй като ви обича. Последното обаче е без значение: евентуално щяхте да го обичате така и така изискване, а когато и то е налице, не бихте го обичали, в случай че той не притежаваше упоменатите четири достолепия.

— Не, несъмнено, че не. В подобен случай щях единствено да го скърбя, а може би да го ненавиждам, в случай че беше противен и непохватен.

— Но на тоя свят има още един-двама хубави и богати млади мъже, може би по-хубави и по-богати от него. Какво би ви попречило да обичате тях?

— Ако има такива, не съм ги срещала. Не съм виждала различен като Едгар.

— Може да видите някой от тях. Едгар няма да е всеки път млад и прекрасен, а може и да не бъде постоянно богат.

— В момента е подобен, а аз имам работа единствено с сегашното. Моля те да приказваш рационално.

— Тогава това предрешава въпроса. Щом имате работа единствено с сегашното, вземете господин Линтон.

— Не желая позволение от тебе — ще се омъжа за него. И въпреки всичко ти не ми сподели дали действам вярно.

— Напълно вярно, в случай че е редно хората да се женят единствено предвид на сегашното. А в този момент хайде да чуем за какво сте нещастна. Брат ви ще бъде удовлетворен. Струва ми се, че старите Линтоновци няма да имат възражения. Вие ще напуснете един хаотичен и неуместен дом, с цел да влезете в честна и богата къща. При това вие обичате Едгар и Едгар ви обича. Всичко това наподобява изцяло в ред. Къде е пречката?

— Тук и тук — отвърна Катрин, докосвайки с една ръка челото си и полагайки другата върху гърдите си, — според от това, в кое от двете места се крие душата. Убедена съм в сърцето и в душата си, че не действам вярно.

— Това е доста необичайно. Нищо не разбирам.

— Ето тайната ми. Но не ми се присмивай и ще ти обясня всичко. Не мога ясно да го обясня, само че ще ти дам известна визия какви усеща ме вълнуват.

Тя седна до мен. Лицето й доби още по-тъжен и сериозен тип, а подписаните й ръце трепереха.

— Нели, в никакъв случай ли не сънуваш странни сънища? — ненадейно рече тя, откакто размишления няколко минути.

— Да, понякога — отвърнах аз.

— И аз също. Случвало ми се е да сънувам сънища, които в никакъв случай не съм могла да не помни и които трансформираха разбиранията ми. Те се просмукаха и проникнаха изцяло в мен, като вино във вода, и трансформираха цвета на мислите ми. Ето един от тях. Ще ти го опиша, само че да не почнеш да се усмихваш, до момента в който ти го разправям.

— Ех, недейте, госпожице Катрин — рекох й. — Достатъчно мрачни сме и без да сме викали духове и привидения, с цел да ни смущават. Хайде, хайде, бъдете радостна, каквато сте по природа. Погледнете дребния Хертън! Той не сънува тъжни работи. Колко сладко се усмихва в съня си!

— Да! А татко му какъв брой сладко ругае в самотата си! Навярно помниш времето, когато и той е бил като това бузесто дете — съвсем толкоз дребен и почтен като него. Както и да е, Нели, ще те принуждава да ме изслушаш. Сънят ми не е дълъг, а аз не бих могла да бъда радостна тая вечер.

— Не желая да ви чувам, не желая да ви чувам! — повторих небрежно.

По това време бях суеверна във връзка с сънищата, а и още съм такава. При това необикновената мрачност, изписана по лицето на Катрин, ме караше да се опасявам от нещо, което можеше да ми внуши оракулски мисли за някаква страшна злополука. Стана й неприятно, само че тя не продължи. Привидно начевайки друга тематика, по-късно отново подхвана:

— Ако бях на небето, Нели, щях да бъда извънредно нещастна.

— Защото не сте почтена да отидете там — отвърнах аз. — Всички грешници биха били нещастни в парадайса.

— Не за това. Веднъж сънувах, че съм там.

— Казах ви, че не искам да чувам сънищата ви, госпожице Катрин! Ще отида да си легна — още веднъж я прекъснах.

Тя се засмя и ме задържа принудително, тъй като понечих да стана от стола.

— Тоя не е кой знае какъв — рече тя. — Само желаех да кажа, че небето не ми се стори да е мой дом и се скъсах да рева да се върна назад на земята, а и ангелите така се ядосаха, че ме захвърлиха в средата на пустото поле, на върха на «Брулени хълмове», дето се разсъниха разплакана от наслада. И този сън изяснява, както и другият, тайната ми. Не бива да се омъжа за Едгар Линтон, а и мястото ми не е раят; и в случай че оня прокълнат човек вътре не бе принизил дотолкоз Хийтклиф, не бих и помислила за това. Унизително би било за мен да се омъжа за Хийтклиф в този момент, по тази причина той в никакъв случай няма да узнае какъв брой доста го обичам, и то не тъй като е хубав, Нели, само че тъй като по наподобява на мен, в сравнение с аз самата. От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са идентични, а тая на Линтон е толкоз друга, колкото лунният лъч от мълнията или сланата от огъня.

Големите ми премеждия на тоя свят са били страданията на Хийтклиф и аз следих и чувствувах всяко едно от тях още през цялото време. Великият смисъл на живота ми е той. Ако всичко друго загине, а той остане, аз отново бих продължавала да живея. Ако пък всичко друго остане, а той загине, вселената би станала ужасно непозната за мен и като че ли не бих била съставка от нея. Любовта ми към Линтон е като листака на гората. Времето ще я промени — доста добре осъзнавам това, — така както зимата трансформира дърветата.

Любовта ми към Хийтклиф прилича вековечните скали под повърхността — извор на дребна забележима наслада, само че нужна.

Нели, аз съм Хийтклиф! Той постоянно е в мислите ми — не толкоз като извор на наслада, както и аз самата не постоянно се веселя на себе си, а като част от самата мен.

Из „ Брулени хълмове “