– Не мога да простя, – каза тя – Не

– Не мога да простя, – сподели тя – Не мога да не помни.
– Прости… – помоли я Ангела – Прости, ще ти стане по-леко.
– За нищо на света – стисна устни тя. – Това не може да бъде простено. Никога!

– За възмездие ли жадуваш? – смутен я попита той.
– Не, няма да отплащам. Аз съм над това.
– Тогава искаш сурово наказване?
– Не знам какво наказване би било задоволително.
– Рано или късно всички заплащат за своите решения. Но всички плащат… – безшумно сподели Ангела.
– Да, знам.
– Тогава елементарни! Махни този товар от себе си. Сега си надалеч от хората, които са те наранили.
– Не. Не мога. И не желая. Няма амнистия за тях.
– Добре, твоя работа, – въздъхна Ангела. – И къде смяташ да пазиш обидата си?
– Тук и тук. – докосна тя сърцето и главата си.
– Моля те, внимавай доста, – сподели той – Отровата на обидата е доста рискова. Може да се трансформира в камък, който да те завлече към дъното. Може и да възпламени яд, който изгаря всичко в близост.
– Това е Камъкът на паметта и благородният Гняв – прекъсна го тя. – Но те са на моя страна.

И обидата се заселила тъкмо там, където тя показала – в главата и в сърцето й.
Тя била млада и здрава, построила живота си, омъжила се, родила деца, основала другарства. Понякога се обиждала и на тях, само че прощавала за значимите неща. Понякога се сърдела и се ядосвала, тогава пък те прощавали на нея. Имало от всичко по малко в живота й, само че тя се опитвала да не си спомня за огромната засегнатост в живота си.

Минали доста години. И тя още веднъж чула ненавистната дума „ елементарни ”.

– Мъжът ми ме съобщи. С децата непрекъснато имаме търкания. И парите не ме обичат… Какво да върша? – попитала възрастния психолог.
Той деликатно я изслушал, само че от самото начало я разпитвал за детството й. Това не й харесало и тя непрестанно се опитвала да насочва диалога в настоящето време, само че той още веднъж се прибирал към детските й години. Тя се чувствала по този начин като че ли психологът се разхожда из най-затънтените ъгълчета на паметта й, пробвайки са измъкне оттова дългогодишната засегнатост.
И се съпротивлявала. Но по този начин или другояче той видял всичко.

– Трябва да се пречистите, – заговорил той. – Вашите обиди са се развъдили. Върху тях са се натрупали нови и нови обиди – като полипи на коралов риф. И този риф е станал затруднение на пътя на потоците от витална сила. Затова вие имате и персонални, и финансови проблеми. Този риф има остри краища, които нараняват нежната ви душа. А вътре в него са се настанили и оплели най-различни страсти, които отравят кръвта ви…
– Да, и аз имам такова чувство. Отвреме в точния момент съм доста нервна, изпадам в меланхолия и даже от време на време ми се желае да умра… Добре, би трябвало да се пречистя. А по какъв начин?
– Простете за първата, основната засегнатост, – посъветвал я психологът. – Ако изчезне фундаментът, и кораловият риф ще се натроши.
– За нищо на света! – възкликнала тя. – Тази засегнатост е изцяло обективна. От всичко, което се случи, аз имам право да бъда афектирана!
– Какво желаете вие – да сте права или да сте щастлива? – попитал психологът.

Но дамата не му дала отговор. Просто станала и си тръгнала, взимайки със себе си и своя коралов риф.

Минали още няколко години. Жената още веднъж била на обзор, единствено че този път при доктор.

Лекарят разглеждал фотосите и проучванията, смръщил се и прехапал устни.
– Докторе, за какво мълчите? – не издържала тя.
– Имате ли родственици? – попитал лекарят.
– Родителите ми починаха, с мъжа ми сме в бракоразвод. Имам деца и внуци. Но за какво са ви моите родственици?

– Вижте, вие имате израстък в главата. – и лекарят й посочил на фотографията. – И съдейки по проучванията, туморът не е добър. Това изяснява непрекъснатото ви главоболие, безсънието и бързото изморяване. Най-лошото при такива нови формирания е, че порастват доста бързо.
– Значи в този момент би трябвало да се оперирам, по този начин ли? – попитала тя, изтръпнала от извънредно предусещане.

Лекарят се смръщил още повече:
– Ето кардиограмите ви за последните години. Сърцето ви е доста едва. Сякаш е притиснато от всички страни и не може да работи с цялостен потенциал. Може и да не издържи интервенцията. Затова на първо време би трябвало да излекуваме сърцето. А после…
Той не довършил изречението, само че дамата схванала, че „ след това ” може и да няма. Или сърцето няма да издържи, или туморът ще я довърши.
– Между другото, кръвните ви индикатори също са неприятни. Ще ви предпиша медикаменти. – траял лекарят. – Но и вие би трябвало да си помогнете сама. Трябва да приведете организма си в условен ред и дружно с това морално да се подготвите за интервенцията.
– Но по какъв начин?
– Положителни страсти, топли връзки, другарство с близки хора. В края на краищата може и да се влюбите. Извадете старите албуми със фотоси, спомнете си щастливото детство…

Жената се усмихнала принудително.

– Опитайте се да простите на всички, изключително на родителите си, – ненадейно споделил лекарят. – Това доста облекчава душата. Имал съм такива случаи, когато прошката е правила чудеса.
– Нима? – иронично попитала тя.
– Знаете ли, в медицината има доста помощни принадлежности. Прошката също може да бъде лекарство. При това гратис и без рецепта.

Да простиш или да умреш? Да умреш, само че да не простиш? Когато изборът е към този момент въпрос на живот и гибел, би трябвало единствено да решиш в каква посока да гледаш.

Главата я болеше. Сърцето я стягаше.
„ Къде смяташ да пазиш обидата си? Тук и тук. ” – спомни си тя.
Сега тъкмо там я болеше. Обидата се беше разпростряла на всички места. Но искаше още и още. Тя искаше да притисне стопанката си и да завладее цялото й тяло. Глупавата засегнатост не разбираше, че тялото няма да издържи и ще почине.

И тя си спомни за основните виновници от детството си – майка й и татко й, които от самото начало или работеха, или се караха. Нищо не оказа помощ – нито шестиците и грамотите в учебно заведение, нито осъществяването на всичките им условия, нито митингите и даже протестът. А след това се разделиха и всеки сътвори ново семейство. Където се оказа, че няма място за нея. На 16 години я изпратиха в колеж в различен гард. Връчиха й билет, един куфар с облекла и малко пари.
Тогава тя внезапно порасна. И реши: „ Никога няма да им го простя! ”
Тя носеше тази засегнатост през целия си живот и се закле, че тази засегнатост ще почине дружно с нея. Както изглеждаше, май по този начин и щеше да стане…

Но тя имаше деца, имаше внуци… и оня вдовец от работата, който неумело се опитваше да я ухажва.
Не искаше да почине! Рано беше да умира!

„ Трябва да простя! – реши тя. – Поне да пробвам… ”

– Родители, прощавам ви за всичко, – несигурно сподели тя. Думите й прозвучаха тъпо и неубедително.
Тогава тя взе лист хартия и написа:
Уважаеми родители! Скъпи родители! Повече няма да ви се дразня. Прощавам ви за всичко.

Усети мъка в устата. Сърцето й се сви, а главата я заболя още повече. Но тя стисна химикалката още по-здраво и продължи да написа:
Прощавам ви. Прощавам ви.

Никакво облекчение. Усети единствено леко неспокойствие.

– Не по този начин, – прошепна й Ангела. – Реката постоянно тече в една посока. Те са по-стари. Ти си младата. Те са били преди теб, ти си след тях. Те са те родили, те са ти дали опцията да се появиш на този свят. Бъди признателна за това!
– Аз съм признателна. – произнесе дамата. – И в действителност доста ми се желае да им простя.
– Децата нямат право да съдят родителите си. Родителите не простят. От тях се желае амнистия.
– За какво? Нима аз съм им направила нещо неприятно?
– Ти си направила зло на самата себе си. Защо държа тази засегнатост толкоз дълго в себе си? Защо непрестанно те боли главата? Какъв камък носиш в сърцето си? Какво трови кръвта ти? Защо животът ти не тече като пълноводна река, а се процежда като пресушен бързей? За какво се бориш – за правдата си или за здравето си?
– Нима всичко това е поради тази засегнатост към родителите ми? Това ли е, което ме разболя?
– Аз те предупреждавах – подсети й Ангела. – Ние постоянно предизвестяваме – не трупайте обиди, не ги носете, не се тровете с тях… Но в случай че човек направи своя избор в интерес на обидата, ние нямаме право да се месим. А когато направи избор в интерес на прошката – тогава сме длъжни да помогнем.

– Все още ли мога да разруша този коралов риф? Или към този момент е късно?
– Никога не е късно да опиташ. – меко сподели Ангела.
– Но те към този момент са мъртви! Как да им желая амнистия в този момент?
– Ти поискай амнистия. Те може да те чуят. Може и да не те чуят. Но в края на краищата, ти го правиш за себе си.
– Мили родители, – стартира тя. – Простете ми, апелирам ви, за това, че… Изобщо простете ми за всичко.

Тя приказва известно време, след това замълча и се заслуша в себе си. Никакво знамение не се случи – сърцето я стяга, главата я боли. Никакви особени усеща. Всичко си е както преди.

– Аз самата не си имам вяра, – призна си тя. – Минаха толкоз години…
– Опитай по различен метод, – посъветва я Ангела още веднъж. – Превърни се още веднъж в дете.
– Но по какъв начин?
– Коленичи… и се обърни към тях, както в детството: Мамо, татко…

Жената се поколеба за момент и се отпусна на коленете си. Събра ръцете си, обърна взор нагоре и произнесе: „ Мамо, татко… ” Очите й бяха необятно отворени и незабелязано се изпълниха със сълзи. „ Мамо, татко… аз съм… вашето момиче… простете ми…. простете ми! ”

Тя се разтресе в ридания и сълзите рукнаха от очите й като река. А тя повтаряше и повтаряше: „ Простете ми… Простете ми… Моля ви, простете ми… Нямах право да ви осъждам. Мамо, татко… ”

Мина много време преди да секнат сълзите й. Омаломощена, тя стоеше на пода.
– Как си в този момент? – попита я Ангела.
– Не знам… не разбирам. Чувствам се изцяло празна. – отговори тя.
– Прави това всеки ден в продължение на 40 дни, – сподели Ангела. – Като курс на лекуване. Като химиотерапия. Или, в случай че искаш, вместо химиотерапия.

– Да, да… Ще го направя. 40 дни…

В гърдите й нещо пулсираше, през тялото й като че ли мина огнена вълна. Може би това бяха отломките от кораловия риф…
За пръв път от доста, доста време, просто без причина, главата не я болеше.

Автор: Ирина Сьомина – Елфика; Превод: Gnezdoto