Теодора Димова: Времето плаче – не, а крещи за нов Вазов. За някого, който да спои двете паралелни Българии
– Честита Националната Вазова премия за литература, г-жо Димова
– Благодаря. За мен е огромна чест да получа тази премия. Вълнението беше мощно и достоверно, тъй като връчването стана във Вазовата къща музей в Сопот.
А този град и всеки негов жител е напоен от духа на огромния стихотворец. Духът на Вазов е жив там.
Толкова е необичайно да наблюдаваш по какъв начин литературата е разгърнала невидима пелена върху това подбалканско градче и насища атмосферата му със силата си.
– Май не остана литературна премия, която вие да не притежавате. Броите ли си ги?
– Твърде пресилено е да се счита по този начин. И различен път съм казвала, че няма създател, който де седне да написа за премия.
Наградите са нещо радостно, само че мимолетно. Те не могат да придадат и един лакът на към този момент написаното, нито пък тяхната липса може да отнеме нещо от към този момент написаното. След удовлетворението от признанието остава още веднъж празният екран на преносимия компютър и отговорността пред думите.
– Къде у дома сложихте бюста на патриарха на българската литература?
– На видно място, несъмнено. Класическият бюст, направен от Нина Канарова, пресъздава онази присъща линия на Вазовата персона – неговата интровертност.
Колкото в творчеството си да е обвързван с всеки човек, с всеки българин от всички генерации, толкоз в живота той е бил интровертен, извърнат във вътрешността към себе си. И това по един неосезаем метод е пресъздадено в този бюст. Въпреки че размерът му е дребен, в него се усеща монументалността на Вазовата персона.
В последния текст, който написах за Вазов, изтъквам проф. Симеон Янев, който споделя за Вазов, че “той от събитията, от историята, от личностите съумява да сътвори иконостаса на нацията. ”
Така че и в дома ми бюстът към този момент е самобитен иконостас.
– Вазовата премия се присъжда от 1970 година с няколко спирания. Вие сте едвам петата жена неин притежател. Преди вас са единствено Дора Габе, Елисавета Багряна, Вера Мутафчиева и Милена Цанева, която е литературовед. Подценени ли са дамите писатели?
– Не съм се вглеждала в листата. На пръв взор в действителност наподобява по този начин. Но макар, че не са доста, те са измежду най-любимите български създатели. Забележителни имена са тези, които изреждате.
Аз нямам чувство за подценяване на женския пол. Също мъчно одобрявам разделянето на мъжко и женско писане. Вероятно има някаква разлика, само че аз за себе си не върша сходно разграничение. Затова и за в бъдеще по-важно е журито да отличава положителни създатели, а не да ги сортира по пол.
– Тези награди са самопризнание за вас. Повдигат ли самочувствието ви?
– Горко на един публицист, в случай че чака награди, с цел да се оправи със самочувствието си, или в случай че написа, с цел да получава награди. Отговорността пред словото е неизменима и непрестанна, процесът на забременяване и основаване на един разказ е муден и непосилен, по-късно концентрацията, всекидневният труд, самодисциплината, отшелничеството, които съпътстват всяко писане, по-късно умората от текста, замъгляването на погледа и попадането в някакво обезвъздушено пространство, в което нямаш действителна преценка какво си направил, положително ли е или не, след това непрестанните редакции, до момента в който най-сетне текстът не те пренасити до болежка, не осъзнаеш, че отвън него има и различен живот, който към този момент си пропуснал.
– Вие по кое време и по какъв начин “се запознахте ” с Иван Вазов?
– Майка ми четеше от “Епопея на забравените ” доста преди да го учим в учебно заведение. После “Под игото ”. Всеки българин се среща с историята ни през тези две велики произведения, те ни образуват, по отношение на тях се съотнасяме, без значение дали ни е прелестно, или не.
За страдание, в днешни дни любовта към Отечеството, толкоз присъща за Вазов, ни е открадната и е превърната в патриотарщина, в национални хора пред Народния спектакъл, в пилони по Рожен, в татуировки по прасците, в етнографски обичаи и ритуали, в подчертаване и даже натрапване, постоянно много безсрамно, в клишета и празнословие.
Патриотарството не помни или не знае, че патриотизмът е вътрешно, съкровено възприятие, а парадирането с него го опошлява. За да се изкачиш и поклониш на Шипка или в родните къщи на Вазов, Левски и Ботев, не е нужно да си облечен в национална носия. Виждаме, че и Вазов на всички фотоси е в изрядно европейско облекло. Ще се усъмни ли някой в неговия национализъм?
– Кои са обичаните ви негови творби?
– Най-популярните – “Под игото ” и “Епопея на забравените ”. Без тези два епоса какво ли щяхме да знаем от историята си?
– Защо тъкмо те?
– “Под игото ” като никой различен разказ те потапя в атмосферата на времето, което разказва – облиците, характерите, събитията, вълненията, полезностите. А “Епопеята ” вълнува и въодушевява по един и същи метод колкото пъти да четеш или слушаш задъханите стихове. Дванайсетте оди са в действителност самобитен български мавзолей и иконостас.
– Как през днешния ден да бъде изучаван Вазов в учебните заведения? Младите хора се оплакват, че езикът му бил доста архаичен…
– Архаичен е, несъмнено, какъв да бъде. Да го нагодим към чуждиците, към компютърните термини, които навлизат с стремглава скорост в него, с цел да могат младите генерации да го схващат? Или да го преведем на актуален български?
Впрочем нали това беше направено наскоро. Това е подигравка и с езика, и с писателя. Езикът е част от времето. Именно езикът е част от неповторимата атмосфера и в случай че той се промени, тя се изгубва.
– Времето в този момент уместно ли е да се роди нов Вазов?
– Въпиещо уместно е, времето плаче – не, а крещи за нов Вазов! Крещи за водач, за обединител, за утешител, за някой, който да спои двете паралелни Българии, в които шизофренично живеем. Но също по този начин усещаме, че това няма по какъв начин да стане, тъй като полезностите, които са формирали освен Иван Вазов, само че и неговите забележителни братя, през днешния ден са сменени с тесногръд прагматизъм.
– Как през днешния ден да се съизмерваме с Вазов?
– С една дума може да се отговори – мъчно. Днес мащабът ни е умален. Не е в наша изгода, в случай че се опитваме да се съизмерваме. Затова по-важното е да го обичаме, да го почитаме, да сме признателни, че България го е родила.
– Коя ваша книга смятате за най-успешна?
– Писателят е най-силно обвързван със своята последна книга, тя е “Молитва за Украйна ”. В нея са събрани есетата ми за войната, оповестени от самото й начало в Портал “Култура ”.
Имах изключителната опция да я показва в Одеса при откриването на пресцентъра на Българска телеграфна агенция там. Да се докоснеш до войната, въпреки и единствено за две денонощия, е тежко и разтърсващо прекарване. Да видиш бойците – юноши, бойците – съвсем деца, по контролно- пропускателните пунктове, е ужасно. Да видиш инвалиди по улиците, в градския превоз, да се събудиш от сирените нощем, да усетиш решимостта на тези хора да пазят достолепието и отечеството си, нещо те хваща за гърлото и не ти дава повече мира.
Там имах вълнуващи срещи и с бесарабски българи. Молих се в украински храмове. Благодарна съм на тази своя книга.
– Какво научавате от срещите с ваши читатели?
– Разбрах, че всеки възприема по друг метод една книга, разбрах, че една книга може да отекне по изцяло разнопосочни способи, съвсем противоположни на тези, за които създателят си мисли, че е вложил. Затова в никакъв случай не отхвърлям предложения за срещи с читатели. Ако писателят не се среща с читателите си, изгубва противоположната връзка, а тя е незаменима.
– Имате ли към този момент концепция за последваща книга?
– Бях напреднала в една концепция, само че я изоставих. Сега съм в очакване на нова. Идеите идват, когато не ги търсиш. Като другарствата.
24chasa.bg
