Всеки за себе си беше велик, всеки за другия бе анонимен - ВЕСЕЛИН КАСЧИЕВ
СУЕТА НА СУЕТИТЕ
Облак разперва криле.
Аз разтварям криле.
Дали изхвърчат птици,
или облакът желае да е жива картина,
а аз желая с взор да я рисувам?
ОГЪН БЕЗ ЖУПЕЛ
(триптих)
І.
Огън без жупел.
На фона сияе в зелено гора.
Езиче от пламък излетява
и преди да угасне,
парва небето.
ІІ.
Огън без жупел.
На фона сияе в зелено гора
Езиче от пламък излетява
и преди да угасне,
драсва небето.
Избухва небесното сияние.
ІІІ.
Огън без жупел.
На фона сияе в зелено гора.
Езиче от пламък излетява
и преди да угасне,
изгрява за момент звезда на небето.
Избухва от нея небесното сияние.
ЦВЯТ КРАСИВ
(триптих)
І.
Цвят хубав,
извисил се над всички,
за какво искаш да се слееш с небето?
Само го прегърни,
наслаждения се на него
и се върни при цветята.
ІІ.
Цвят хубав,
извисил се над всички,
преклони се пред небето синьо!
ІІІ.
Цвят хубав,
извисил се над всички,
ти си възвишен,
само че не искай да си божеството!
ПЪЛЕН КВИТ
/На поета Славчо Николов/
Видяхме града,
само че не искахме да го забележим.
И той ни видя,
само че не искаше да ни види.
Градът и ние бяхме квит.
Във очите на града ние бяхме анонимни.
И във нашите очи той не беше по-различен.
Един различен хората по този начин се виждат –
без да имат очи да се видят.
Но в случай че попитаме града какъв е,
ще ни каже,
че е град популярен.
Но в случай че себе си попитаме какви сме,
ще кажем,
че и ние сме велики.
Градът и ние бяхме цялостен квит.
Всеки за себе си беше популярен.
Всеки за другия бе неизвестен.
ТАЙНАТА НА СПАСИТЕЛЯ N.
Спасителят мечтаеше.
За море.
За плясък на талази.
За чайки в светлия лазур.
За слънце с парещи лъчи.
И за удавница мечтаеше.
С разтупкано от боязън сърце.
И с жадност за обич.
Болката ѝ сладка копнееше
от устните ѝ да изпие.
И с въздуха чист на гърдите си
да ѝ вдъхне живот.
На удавница спасителят напълно не случи.
Удавник беше той.
В фантазията своя бе удавник.
И не искаше от нея той да се избави.
А и беше уверен,
хвала на Бога,
че спасители от фантазии в природата няма!
ГОСТЕНКА ЗЛА
Напоследък постоянно взеха да приказват за гибелта –
тази неканена гостенка зла.
От фикс концепцията гибел духът оскотява.
Тя в слепотата им сляпо ги води
в безпътния свят на всевечната мрачевина.
Диктатори и кожодери,
благородници и хуманисти,
дайте реверанс на гибелта!
Изпратете я оттатък!
Свалете шапки пред покоите ѝ безконечни.
И по този начин,
до момента в който Бог я възкреси.
На гроба ви заветен тогава тя ще смъква шапка,
въпреки и върху него да се сипят хули,
или на гроба ви с позорна популярност
последна респект тя ще ви отдава
над могилата със лаврови венци.
БЕЗСМИСЛИЦА И СМИСЪЛ
В безсмислицата взряха взор всички
и се вкамениха –
в нея имаше смисъл.
От смисъла зрънце ли беше,
или, противна на него,
тя му придаваше смисъл?
И двете!…
И двете!…
ГАРНИЗОННОТО СТРЕЛБИЩЕ
Винаги ще има някой,
изправен до стената в гарнизонното стрелбище
и жертван на разстрел.
Отсреща различен ще има –
екзекутор и главорез,
жертван да разстрелва.
Очи в очи,
пренебрежително и яростно,
ще се гледат началата.
Ще отекват изстрели.
И времето ще вика.
Историята ще кънти
и ще потръпва страховито.
Камбаните ѝ ще отекват във вековечния безспир.
И този звън в индивидите безспирно ще прониква.
В душата на света ще е сигнал за борба.
Картаген ще бъде опустошен.
Рубикон – преминат.
И по пътя на трънните цветя ще се възвиси Голгота.
Ще се възвисят Кръстът
и Мъченикът.
